Цялото село комай беше се стекло в кръчмата. Жени, момчуря, старо и младо крякаше като стадо объркани гъски. Всеки разправяше, питаше, че и удордисваше. А Пелтекът говореше ли, говореше неразбрано, накъсано, със запъване и оцъклени очи.
– Ддда…, чччиссто гола… бъбъббез мамамаайтап – все така ставаше –
трудно започваше, ама после вече запъваше само тук-таме, а всички в селото знаеха, че прекъснеш ли го, заекването му се връща и пак така. Но този път той беше тъй развълнуван и уплашен, че нямаше как да не го разпитват.
Велин, синът на кръчмаря, извика така, че да го чуят всички:
– Я спрете! Само аз ще питам, пък вие си трайте!
– Дотук ясно – Скиторил си пак по гората, полегнал си като всеки
път до онзи къпинак (да те пита някой какво му обичаш толкова - рече в ума си). Задрямал си и си се събудил, ‘щото си чул някой да хлипа. Отворил си очи и видял жена посред къпинака в бодилите и...
– Ммного стрстраашна и грозна без зззъби и...
– Чакай сега, полека! – прекъсна го той– страшна и толкова ...