Пещерата

Детството на Вероника беше хубаво, обикаляше махалата надлъж и нашир със своите приятели и нищо не я интересуваше. Нямаше телефони, а родителите й бяха вечно на работа. Като се прибереше от училище, хвърляше раницата и излизаше навън. Те обичаха да се разхождат с колелетата и много често ходеха до реката, там с пръчки в ръка разузнаваха скалистите склонове. Недалеч от любимото им място имаше малка пещера, колкото да се провре едно дете. Някои казваха, че има духове, други, че живеят змейове, но никой не смееше да пристъпи и да види какво наистина има.

Верка не се страхуваше, но приятелите й я спираха всеки път. Един ден отиде сама, скри колелото в храстите и се промуши в малкия отвор в пещерата. Вътре се носеше  мирис на влага и не се виждаше нищо. „Една свещ да си бях взела“ – помисли си момичето, лутайки се на посоки. Тръгна направо по тесен коридор и вървя дълго време. Стигна до дъното и напипа дръжка на врата, натисна я и пред нея изгря слънцето. Намери се на едно чудно място, толкова красиво с мека трева,  безкрайни потоци и големи дървета. Срещу нея имаше дървена колиба с веранда, откъдето изскочи една баба.

 - О! От колко години не са ми идвали гости – възкликна тя. – Ела, девойче, ела  да те нагостя.

 Вероника се огледа, беше слушала приказки за зли вещици, които примамват деца, за лоши магьосници, които се маскират като старици и какви ли още не. Пристъпи с недоверие и седна на верандата. Бабата влезе в колибата. През това време една змия  увила ножица, пропълзя в краката й.

 - Вземи тая ножица и прорежи престилката на бабата, тя е вещица – проговори с човешки глас, остави ножицата и се скри.

 Верка взе предмета и го скри в ръкава. Бабата се върна с топла питка в ръце.

 - Сега и млекце ще ти донеса и солчица – нареждаше.

 Момичето мерна тялото на змията във фугата на една от дъските. Верка клекна близо до нея и извади ножицата.

 - Ти като я срежеш аз  ще я ухапя – подаде глава змията от отвора.

 Старицата излезе с малка каничка, а влечугото надигна глава, Вероника хвана ножицата и отряза главата на змията. Бабата извърна глава и се усмихна.

 - Откъде разбра, че змията лъже?

 - Ако беше вещица, щеше да ме поканиш вътре за да ме хванеш по-лесно, ако искаше да ме отровиш, нямаше да се върнеш пак до вътре, а щеше да ме подканиш да ям от питката, ако искаше лошо, нямаше да живееш в дъното на пещера, в която никой не ходи – отвърна Вероника.

- Умно момиче си ти – възкликна бабата. – Аз съм стопанка, преди хиляди години боговете ми  дадоха да им пазя градината, но после като изчезнаха я дадоха на хората, ама такъв  път направиха през пещера, в която никой не стъпва. Тогава дойде ей тая пущина и се опита да ми вземе стопанството, обаче не можеше да ме убие без да ми скъса робата, а ножици не може да държи. И така през годините се дебехме с нея и чакахме гости, обаче никой не идваше, само ти се осмели. Затова ще те възнаградя. Щом не те е страх от мрака, да чуваш думите на всички духове и да те напътстват и да ти помагат, щом не те е страх от зверовете, да разбираш езика им, с всички да се разбираш, знание голямо да добиеш!

 Сложи ръка на главата й, а всичко й се стори като сън. В следващия миг се намери на един голям камък край реката. Тайфата от деца се появи на колелета.

 - Имате ли фенери – извика Верка.

 Грабна фенерчето на едно от момчетата и право в пещерата, обиколи я, но врата не видя. На излизане всички я зяпаха втренчено, някъде в далечината чу писукащ глас.

- Бабата затвори градината за човешките очи, но ти може да я намериш….

 Вероника започна да се оглежда, съзря едно птиче на клона, което поклати глава.

 - Ще се виждаме – заключи то и отлетя.

 Момичето остана с увиснала уста. Оттогава разбираше езика на животните и чуваше шепотите на мъртъвците.

 Защото когато не те е страх от неизвестното, ще намериш отговори дори  в тъмнината!