ПИОНЕРСКИ  ЛАГЕР

                                                                                            Посвещавам на Донко Найденов

                                                                                            (donkooooo)

   Беше началото на юли 1988 година. В двора на училището се беше насъбрало множество от деца, облечени основно в спортно облекло, с раници на гърбовете си и сакове, наредени на пейките покрай оградата. Повечето от тях бяха обути с модерните за онова време китайски кецове, които имаха бяла точка на кокалчето. Бяха в превъзбудено настроение. Тичаха по двора, крещяха, играеха футбол, други, разделени на групи (момчетата срещу женките) и се гонеха настървено. Бяха в тази възраст, в която вече се усещаше привличането между половете, а не отвращението от представата, че може да целунеш момиче по устата. Това беше до преди година. Сега вече, след завършването на седми клас, като, че ли се чувстваха по-големи. Момчета по-възмъжали, а момичетата по като госпожици. И играта им беше такава. Вече не се скубеха с дива ярост, а някак си по-нежно, по-джентълменски да кажем. А и интереса на момчетата се премести от плитките на момичетата, към гърдите им. Сега те не бяха толкова еднакви с техните, сега там имаше нещо! Нещо интересно. Като на големите жени. Цицки! Ех, че беше вълнуващо да хванат някоя женка за цицките. То се започваха едни хвалби…цяло чудо! Безгрижни, радостни, хубави времена.

   Автобусът паркира пред входа на училището. Нов, лъскав ,, Чавдар,, с бели и сини ивици по цялата му дължина. Беше само с предни врати, които сега изсъскаха и бавно се отвориха настрани. След секунди от тях слезе един дебел мъж с червендалесто лице, рошав и със силно набола брада. Беше облечен в светло синя риза, която обаче не можеше да покрие нацяло щръкналия му напред корем и част от него се подаваше навън, заедно с черните рунтави косми, които го покриваха. Тъмно синият му панталон беше измачкан и изсулен така, че приличаше на потури. Това беше шофьора на автобуса.

   Още със слизането си, той се огледа и почти веднага забеляза двамата възрастни, които се бяха навдигнали от една пейка и сега гледаха към него. Бяха мъж и жена на възраст около тридесет и пет – четиридесет години. Той се приближи към тях.

   - Добър ден – заговори го мъжът от пейката и се усмихна – Май подранихте малко?

   - Нищо не съм подранил! – грубо отвърна шофьора – Аз има план да гоня. Да не мислиш, че цял ден само с вас ще се занимавам. То ако беше така, ехеее… - и помаха с ръка.

   - Ама, другарю…ние чакаме още деца. Не са дошли всички…

   - Който дошъл, дошъл! Който не е, да е! – без да иска повече да слуша изръмжа червендалестия – Качвайте ги и да тръгваме!

   Обърна се и закрачи отново към автобуса без да се интересува повече от ситуацията. Отвори багажното отделение и се качи. Мъжът и жената го проследиха с поглед след което се спогледаха и повдигнаха рамене. Учителят по физическо вдигна свирката, която висеше на връзка върху гърдите му към устата си и изсвири с все сила. Децата в двора замръзнаха по местата и погледнаха в посока на сигнала.

   - Всички да си взимат багажа и да се качват в автобуса – извика даскала – ‘Айде по-бързичко. Слагайте саковете в багажника, а раниците вземете с вас.

   Никой не чакаше втора покана. Децата, като лавина се спуснаха към пейките за да вземат  чантите си. Всеки знаеше, че който по-напред се качи, по-хубаво място ще заеме. А това беше в дъното, до прозореца. След няколко минутна суматоха, учениците вече заемаха своите места в автобуса. Двамата учители – този по физическо и другарката по български език и литература, стояха до вратите и брояха децата, които се качват. Когато се качи и последното дете, учителката попита:

   - Липсва ли някой?

   - Да, един липсва – отговори учителя – Сега ще проверя!

   Той се кажи по стълбите, извади един лист от джоба си и с висок тон каза:

   - Който си чуе името да казва ,,Тук,, и да вдига ръка! – започна да чете имената, а децата едно по едно започнаха да се обаждат.

   От завоя, към училището с бясна скорост и пълен форсаж на мотора се появи бяла ,, Лада,, 1600 и току спря зад автобуса. От нея като тапа изскочи едно високо, симпатично, русокосо момче, което извика:

   - Другаркооо…Другарко Якимова…Чакайте!

   - ‘Айде, бе Донко, бе… – каза учителката като го видя и се усмихна – Само теб чакаме всички. За малко да те оставим.

   От колата излязоха родителите му. Баща му отвори багажника и му подаде един средно голям сак, а майка му го целуна въпреки, че момчето се съпротивляваше. Не искаше съучениците му да го наричат мамино синче. Но така или иначе получи целувките от майка си и нежния шамар зад врата от баща си.

   - И да слушаш ей – каза му той и с усмивка се обърна към учителката – Ако не слуша…шамари.

   - Аааа…той слуша, другарю Найденов. Аз съм най-доволна от него.

   - Знам…знам аз – каза с нотка на гордост в гласа бащата – Пошегувах се.

   И наистина Донко беше от децата, които слушаха. Винаги изпълнителен, с написани домашни, спретнат, редовно взимаше участие в час и получаваше високи оценки. Най – любим предмет обаче му беше литературата. Обожаваше да чете и с радост прочиташе всички книги, които бяха в списъка за прочитане през лятната ваканция. Пишеше най-хубавите свободни съчинения в цялото училище. Веднъж дори спечели конкурс. Неговото училище стана първо сред всички училища в града, благодарение на неговия разказ. Колко беше щастлив тогава…Учителите му се радваха и не преставаха да го хвалят на родителските срещи. Родителите даваха пример на децата си с него, а неговите собствени, истински се гордееха със синът си. Но вие не си мислете, че Донко беше някакъв зубър, който стоеше захлупен на чина и наблюдаваше своите съученици как се забавляват. Напротив! Беше живо и палаво дете. Обичаше спорта и най-вече каратето. Беше гледал преди време един филм с Брус Лий на видеото на свой приятел и беше  решил да става каратист. Така се стигна до момента в който, когато беше пети клас, той наби един седмокласник. От тогава никой в училището не се закачаше с него. Нито пък той се закачаше с децата. Беше добро момче и ако ония седмокласник не се беше опитал да му вземе парите за закуска, никога нямаше да го набие.

   Сега, вече завършил седми клас (разбира се с отличие) той зае своето място в автобуса. Още с качването забеляза радостният й поглед от това, че го вижда. Беше седнала на третата двойна седалка отляво и беше пазила едното място за него, като беше поставила раницата си там. Донко малко несигурно се приближи към момичето, като се оглеждаше за да види каква ще е реакцията на съучениците му. Не забеляза нищо. Силвия прибра  раницата в скута си и освободи седалката. Донко се настани някак непохватно и тромаво и без да я поглежда каза:

   - Здравей.

   - Здрасти – усмихна се тя – Вече се мислех, че няма да дойдеш.

   - Ами…дойдох – не измисли какво друго да й каже той.

   Беше най - красивото момиче в цялото училище. Играеше балет,  имаше стройна фигура и красива походка. Гарваново черната и коса се спускаше чак до кръста й, сплетена в дебела плитка, която блестеше на слънцето, а очите й бяха дълбоки като нощта. Големи, изразителни, леко дръпнати нагоре и тъмни като безлунното небе. Беше прекрасна.

   Донко се сприятели с нея още в първи клас, но тогава все пак беше съвсем малък и далеч от тези чувства, които изпитваше сега. Ако преди я търсеше само за да си играят, сега съчиняваше стихове за нея. Беше натрупал цял куп и все не намираше смелост да й прочете някой от тях. Срам го беше. А толкова много я харесваше. Нощем, когато си легнеше в леглото започваше да мисли за нея, като за нещо жадувано, като за нещо мечтано. Всяка вечер си обещаваше, че на другия ден ще й каже, че иска да са гаджета, а когато се съмнеше се отказваше и така вече една година. Още от шести клас. Помнеше как веднъж я изпрати до домът й и, когато й подаде чантата тя му благодари и го целуна по бузата. Толкова щастлив беше тогава, че нямаше накъде. Света беше в краката му.

   Усмихна се мислено и си обеща за пореден път, че в най – скоро време ще й признае чувствата си…Пък каквото ще да става!

   Шофьорът завъртя ключа в стартера на автобуса, той изръмжа и се разтресе. От ауспуха му излезе гъст облак черен дим. Децата наддадоха викове на радост. За десет дни щяха да се откъснат от погледа на родителите си и да се почувстват малко по-свободни и самостоятелни. Двамата учители, които бяха с тях щяха да ги наблюдават, но не е като да си пред погледа на вашите. По-друго си някак. По-голям се чувстваш. Отиваха на пионерски лагер в местността Бяла черква в Родопите. Едно очаквано от дълго време и с огромно нетърпение, приключение.

   Пътуването отне малко повече от час и затова, когато пристигнаха и автобуса спря на черния планински път, нетърпеливите деца започнаха да изскачат като пружини от отворената врата. Затичваха се с векове към близката зелена поляна и крещейки хвърляха раниците си нагоре. Гонеха се, закачаха се, падаха и се търкаляха по тревата, докато накрая неохотно се строиха до автобуса под строгия поглед на другаря Стоичков.

   - Къде се намирате вие, бе? – скара им се учителя – Или ще изпълнявате каквото ви се каже или от сега започваме с наказанията! Ясен ли съм?

   Мълчание.

   - Ясен ли съм?! – повтори с още по-строг тон даскала.

   - Дааа, другааарю Стоичков – в хор с провлечен глас отговориха част от учениците, а други само си отваряха устата.

   - Всички да си взимат багажа и да се строят в две редици на поляната. По височина – огледа се и спря погледа на един от учениците – Стамате, ти първи, че си най-висок! Действайте!

   След десет минути, децата вече бяха строени със сакове в ръце и преметнали раници през рамо. Доволен от резултата, учителят каза едно ,,Тръгвайте след мен в колона по двама,, и закрачи с широките си крачки по пътеката, която щеше да ги отведе до лагера.

   Вървяха повече от половин час сред уханието на борина и смола. Високите борове се бяха заиграли с облаците, а слънцето пробиваше между тях с ярките си лъчи и озаряваше прекрасния пъстроцветен килим от красиви планински цветя и тучна зелена трева, който природата така умело беше изтъкала. Чуваха се най-различни звуци, които освен тук,  другаде нямаше къде да им се наслади човек. Беше чудно красиво и приказно някак си. Далече от суетния град и ревовете на автомобилите. Далече от бързащите, замислени и сиви хора и по-близко до звездите. Да -  до звездите!

   След поредния завой, който пътеката правеше, пред погледа на учениците се откри дългоочакваната гледка. Целта на тяхното пътуване. Пионерския лагер!

   Беше построен върху обширна поляна и представляваше няколко дървени къщи, подредени в полукръг, а в центъра на един висок, метален пилон се вееше знамето на НРБ. Това беше така наречения плац.

   Като казвам дървени къщи имам предвид едноетажни, дълги и прясно боядисани в зелено постройки, с множество прозорци и отворени капаци. Под всяка от тях имаше излят бетон върху който стъпваха и три стълби, които водеха до входа на къщата.

   В свободната част на поляната бяха сковани маси с пейки, забити директно в земята или дървени трупи, нарязани и пригодени за сядане. Нещо като табуретки. Забелязваше се и едно голямо огнище, оградено с камъни, а около него в кръг  отново бяха поставени пейки. Тук щеше да гори лагерният огън, който да пръска своите огнени искри към нощното небе.

   Когато съвсем наближиха лагера, учителя каза едно ,,Стой,, и се обърна с лице към учениците.

   - Имате половин час свободно време! Който си носи храна да яде, а който не ще чака до вечеря! Ние с другарката Янакиева ще се срещнем с управителя на лагера и след това ще ви настаним по къщите. Свободни сте!

   Децата с  векове се затичаха по поляната. Никой и не си помисли за ядене. Разглеждаха постройките с любопитство, заплюваха си кой къде ще спи и на коя пейка ще седи, надничаха през прозорците, обхождаха с любопитни погледи околността и сочеха с пръст в най-различни посоки.

   Силвия се спря до едни жълти цветя, скупчили се едно до друго и клекна. Започна да ги къса внимателно, като че ли не искаше да ги нарани и ги събираше  в шепата си.

   - Знаеш ли какво е това? – стресна я гласът зад нея.

   Донко се беше доближил без да го усети. Тя се усмихна и каза:

   - Цветя.

   - Това е билка. Казва се жълт кантарион. Прави се чай от нея ама е много гаден.

   - Да не си го опитвал?

   - Да. Миналата година бяхме на почивка с нашите на Пампорово и майка ми беше набрала цяла торба. Зимата все от него ме караше да пия. Пфууу – само при спомена за това се намръщи той.

    - Аз пък най-обичам чай от липа – каза Силвия – Много е хубав.

   - Аз никакви чайове не обичам, ама виж…сок от моркови пия. Татко беше преди в ГДР и донесе от там една сокоизстисквачка. Много е готина.

   - А друго какво ти донесе? – полюбопитства Силвето и се изправи.

   - Мииии к’во?! Едни дънки с много джобове, химикалки със четири цвята и една желязна количка с отварящи се врати. Стои ми на бюрото в детската. От всичките, тя е най хубава - позамисли се – А и много дъвки и шоколади.

   - Ехааа – възхити се Силвия и после някак помръкна – А пък моя баща не е ходил никъде.

   - Няма нищо де. Щети дам да си поиграеш с количката ми няколко дни ако искаш?

   Тя го погледна и се подсмихна.

   - Аз не си играя с играчки, вече съм голяма. Но някой шоколад няма да откажа.

   Донко усети как започна да се изчервява. Почувства се като някой хлапак. Но какво да направи като обичаше колекцията си от железни колички. Беше ги наредил по рафтовете. Радваше им се и се гордееше с тях. Всички момчета от класът му завиждаха и все го караха да им я покаже. Искаше да я покаже и на Силвето. Представяше си как тя ще ахне като я види, а то какво…Не си била играела с играчки. Момичешки му работи. Ако ще! Тя губи!

   - Защо млъкна? – попита Силвия.

   - Ами аз…такова…ще ходя при другите – смотолеви набързо Донко и хукна към една група момчета, които играеха на сандър.

   Момичето се загледа след него. Момчета! Дай им футбол и коли. Не виждаше ли колко много го харесва? Колко много искаше да е до него, да си говорят…а защо не и да се хванат за ръка. Като истинските гаджета. А можеше дори и да се целунат някъде на скришно. Знаеше, че някой нейни приятелки си имаха гаджета. Ако продължаваше така, щеше да си хареса някой друг. Да види той тогава!

   Тя отново клекна и продължи да бере цветята, но вече без предишното желание.

   Следобеда мина бързо! След половинчасовия отдих, който им беше позволен, учителите ги събраха отново и започнаха да им четат правилата, които трябваха стриктно да спазват. От лагерния устав се разбра, че ще стават всяка сутрин в седем часът, ще вдигат знамето и ще правят сутрешна гимнастика. В осем закуска и след това оборка на лагера. Изнасяне на открит урок и после свободно време до обед. В дванадесет часа обядват и отново открит урок. От два до четири пазене на тишина, а след това подготовка за лагерния огън. Разбирайте събиране на дърва.  В шест часът вечеря, а след това палене на огъня. Ще има рецитал и сценки, които някой от учениците трябва да подготвят. В десет часът поименна проверка, гасене на огъня, сваляне на знамето и по леглата. И така десет дни.

   Малко скучен им се видя този устав на учениците, но при всички случай щеше да е по-добре отколкото ако си бяха при родителите.

   И така всичко мина по реда си. Децата се настаниха по къщите, като в едната бяха момчетата, а в другата момичетата. Третата беше столовата, а другите две си оставаха празни. И за да не се случват неразбории когато си легнат, при момчетата щеше да спи другаря Стоичков, а при момичетата другарката Якимова. В късния следобед всички ученици се захванаха да събират дърва и не след дълго до огнището имаше един огромен куп. След вечеря, учителят по физическо събра всички около себе си, за да им покаже как се редят дървата за да стане хубав огън. Положи първо хартия и след това започна да нарежда тънките съчки, като постепенно започна да трупа и по-дебели дървета. За накрая остави най-големите. Когато сложи и тях, потупа ръце и каза:

   - Това е! Разбрахте ли как се прави огън?

   Децата отговориха утвърдително. Учителят се усмихна и извади един кибрит от джоба си. Драсна клечката и я поднесе към хартията. Тя пламна. След малко започна да се чува пукане, а огнените езици ставаха все по-големи. Огънят се разгаряше с пълна сила и само след минута вече не можеше да се стои до него.

   Учениците започнаха да ръкопляскат и да свирят с уста в знак на одобрение. Слънцето вече си отиваше и съвсем скоро на небето щяха да се появят звездите, които да окъпят планината в нежната си светлина.

   Беше страхотно. Когато се стъмни огромния огън осветяваше почти целия лагер. Учениците бяха насядали на пейките, а някой от тях лежаха направо на тревата. Те слушаха пращенето на огъня и рецитала на стихове на техните съученици. После дойде ред на сценките и по-артистичните от тях, излязоха пред другарите си и започнаха да играят. Беше като на театър. Имаше много смях и забавление и затова времето до десет мина неусетно. Когато обаче часът наближи, другаря Стоичков се изправи и подкани децата да се приготвят за лягане. Чу се едно продължително ,,Ееее,, но учителят беше непоколебим. Когато мина вечерната проверка и свалиха знамето лагерниците с голяма неохота загасиха огъня с вода от близката чешма и се отправиха към спалните помещения. Донко вървеше последен, като скришом поглеждаше към групата на момичетата. Почти цяла вечер не беше откъснал поглед от Силвия. Сега му се струваше още по-красива. Как да и каже, че иска да ходят заедно? Ами ако му откаже? А? Тогава всички ще му се смеят. Трябваше да накара някой друг да я пита. Ей така, все едно той не знае. Тази мисъл го ободри. Още утре щеше да накара Любо да свърши тая работа. Той му беше най-добрия приятел и щеше да се съгласи. Ако пък не, щеше да му обещае една от количките си и тогава нямаше начин. Никой не би устоял на такова изкушение. Решено е значи! Още утре той щеше да знае харесва ли го Силвето или не?!

   Спалното помещение беше голямо и всичките момчета спяха на едно място. Като в казармата. Леглото на Донко се намираше в дъното, точно до един прозорец, който той затвори за да не му е студено. Имаше и нощно шкафче. В него той прибра раницата си, но преди това извади малкото фенерче, което също беше подарък от татко му и го постави до себе си. За всеки случай. Ако трябва да отиде до тоалетната през нощта, да има с какво да се свети. Тази вечер той заспа с надежда и мисли за Силвия.

   Закашля се и сънено отвори очи. Миризмата го удряше право в мозъка. Не знаеше на какво мирише, но беше отвратително. Той отново се закашля и се навдигна на лакът. Разтри очите си с другата  ръка и се заоглежда. Не виждаше нищо. Беше тъмно като в рог. Сети се за фенерчето и посегна към нощното шкафче. Усети го между пръстите си, взе го и светна. Не светеше силно, но беше достатъчно за да се огледа. Леглата около него бяха празни. Какво значеше това? Донко бавно се изправи и нахлу чехлите, които бяха до леглото му. Тръгна с плахи стъпки напред и с ужас установи, че цялото помещение е празно. Дори леглото на учителя. Нещо изскърца под краката му. Той се сепна и насочи светлината надолу. Чака сега забеляза, че по пода се стелеше гъста мъгла. Влизаше през цепката на входната врата и пълнеше помещението. Той се изплаши и на бегом стигна до изхода. Отвори вратата със замах и изскочи навън. Беше тихо. Мъглата беше разстлана по цялата поляна. Стигаше до коленето му. Тогава той забеляза пилона, осветен от пълната луна. До него се виждаха два силуета. Насочи фенерчето на там. Силуетите не помръдваха.

   - Ехооо – с прегракнал и треперещ глас се опита да извика той.

   Никакъв отговор.

   Донко си пое високо дъх и с плахи стъпки тръгна към плаца. Колкото повече наближаваше, толкова по-ясни ставаха силуетите. Когато ги доближи съвсем и ги освети, той изпищя от ужас и започна да отстъпва назад, крещейки колкото глас има. Спъна се в един камък и падна на задните си части.

   На пилона, с гръб един към друг бяха завързани двамата учители. Коремите им бяха разпрани, а вътрешностите висяха надолу към краката им. Очите и на двамата бяха избодени, а долните челюсти липсваха. От там висеше само езикът. Скалповете им ги нямаше и ясно се виждаха кървавите им черепи. Бяха превърнати в кървава пихтия. Колкото повече ги гледаше момчето, толкова по-силно крещеше.

   И тогава някъде от към гората се чу рев! Силен, оглушителен, пронизващ мозъка. Рев, който можеше  да накара сърцето ти да се пръсне на хиляди парчета.

   Това накара Донко да млъкне от веднъж. Той дори не се обърна в посока на рева, а стискайки все още светещия фенер, гледаше с ужасения поглед на широко отворените си очи някъде пред себе си. Страхът го беше сковал. Не можеше  да помръдне. Чу пращене от счупени клони и още един рев. Този път беше от по-близко разстояние. Ужасът наближаваше!

                                                                                                                                          ( следва )