15.
Николай седеше на ръба на канапето. С едната си ръка стискаше спрея в джоба си, с другата придържаше отворената тетрадка и четеше. Нарочно беше оставил вратата на терасата полуотворена, за да чува всеки звук отдолу. Същевременно се напрягаше за шумове и откъм площадката и асансьора отвън. По едно време се сепна и погледна навън – мракът се бе сгъстил и чернотата го притискаше, сякаш бе затворен между стените на ковчег.
„О, не! Колко време мина, нали само пет минути щях да остана?!“
Всичко беше тук, в тази тетрадка. Ужасно . . . и възхитително. Никога не беше виждал такъв шедьовър. Трябваше да стане и веднага да хукне към първото МВР. Но не можеше да се откъсне. Не можеше да спре да чете.
Усещам ръцете й. Дори когато не ме докосва, ги усещам постоянно. Търсят ме. Търсят да докоснат всеки нерв у мен, за да разберат – истински ли съм, или поредната халюцинация. Струва ми се, че колкото повече увеличава дозата си, толкова повече намалява вярата й, че този свят е реален. Но магията прид ...