1.

Това е история за една любов.

Нещастна любов.

„Добре. Изчистено, ясно. Точно така трябва да започнеш.“ 

Казват се Наташа и Андрей. Тя много му напомня за майка му. И в същото време е съвсем различна. Като обратната страна на луната.

„Наташа и Андрей? Какво е това скапано клише, да не пишеш продължение на „Война и мир“?“    

Не разполага с друго, което да й дари, освен душата си. Но пък нейната необятност със сигурност ще компенсира безпаричието и недотам добрата му външност. Тя ще потъне в душата му, ще заплува из сините й дебри и ще се наслаждава ден след ден на чудните същества, които ще среща по пътя си.  

„И накрая съществата ще откачат и ще й отхапят главата!“

Взира се известно време в документа на Word, после тресна яростно капака на лаптопа. Наведе глава и сграбчи косата си с две ръце. Ситни капчици пот се стекоха по слепоочията му, запълзяха по врата, вмъкнаха се под яката на ризата му.   

„Мина толкова време. Ще ме забравят. Не мога да го позволя!“ 

Отиде до прозореца и опря чело в стъклото. Навън валеше дъжд. Капките се размазваха по прозрачната повърхност, замъглявайки взора му, все едно че плачеше. Навън, сградите бяха сиви, улицата беше сива, небето беше сиво.

Докато гледаше пейзажа, му се стори, че сивотата се излива в очите и сърцето му и подобно на Кай и дяволското огледало, убива и последната частица разум у него.

2.

Адриана отиде да си измие ръцете. Държа пусната студената вода, докато ръцете й се зачервиха и изтръпнаха. Наплиска лицето си. Чувстваше се малко по-добре. Бръкна в джоба на бялата си манта, изрови едно хапче „Валидол“ и го пъхна в устата си.   

Наближаваше шест и половина и в болничния коридор цареше тишина. Сестрите си бяха отишли; само в далечния край, в склада, един санитар разтоварваше количка с инструменти. Адриана погледна с изненада цигарата в ръката на Петя. Колежката й се облягаше на кафемашината, взряна в пода с обичайното си вглъбено изражение. На стената вдясно висеше голяма табела с надпис: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

- Отиде ли си Петров? – попита Адриана. 

- Замина – Петя издуха струйка сив дим към тавана. Димът се плъзна с хищна предизвикателност нагоре, – слава Богу, няма да му виждам физиономията цели три седмици

- Естествено не пропусна да навре дебелото си шкембе в Пепито и да й каже, че изключително й се доверява – захили се Светла. Тя бе нисичко, набито момиче, с кръгло луничаво лице, чип нос и къса руса коса.

Лицето на Петя се сгърчи като на бебе, което за първи път опитва лимон. Юлиян Петров, асистентът им, бе четиридесет годишен самотник и прочут с навика да интимничи със студентките си.

Адриана се ухили.

- Пак изпуснах, а?

- Да го беше видяла – каза Светла – ей така й се натиска, още малко ще я избута в машината. И му се тресат месата . . .

- Имаш ли още пациенти, Ади? – попита Петя, без да чака Светла да довърши репликата си – аз чакам някаква бабичка, дано не дойде, че да тръгваме по-рано.

- Да, записал се е някакъв – каза Адриана – за седем без двайсет. Петя, махни тая цигара, ще те види някой.

- Кой ще ме види, Антон от склада ли? Че той само се чуди как да се навре там за да си палне джойнта дето си го държи в джоба по цял ден.

- Лошо ми става само като те гледам. Как не мога да ви откажа от тия цигари, и тебе, и Николай!

- Абе на теб какво ти става? Цял следобед всичко те дразни и само се тъпчеш с „Валидол“?

- Не знам, онзи кретен на обед ме изнерви. По принцип съм преуморена и това ми беше като капак. 

- Я стига! – Петя повиши тон и размаха цигарата си във въздуха– Няма да получаваш сърцебиене от всеки лигльо дето реве като го пипнеш с пръст! Те такива с камари ще ти се трупат, ако сега не се научиш да се оправяш с тях, после вече ще е късно!

- Не знам, много ми е трудно напоследък.

- Искаш ли аз да го взема твоя, мила? – попита Светла – аз нямам пациенти, но ще чакам Петя да ходим да пием бира. Аз ще го взема, пък ти ни изчакай отвън и ела с нас после, да разпуснем малко.

- Не знам, Светле, май по-добре направо да си ходя, скапана съм. Ще съм ти благодарна ако го вземеш.

В този момент тя вдигна очи, чула внезапното “Ааааа!” на Петя. От стълбището идваше млад мъж. Висок, строен, със сиво двуредно палто с висока яка. Докато го гледаше, той също погледна към нея и странния му, чуждестранен вид така я порази, че почти забрави умората. Той спря до отворената врата. Адриана хвърли поглед към приятелките си, които бяха застинали на място. Петя го изучаваше с повдигнати вежди и леко нацупени устни, стиснала цигарата между пръстите си. Светла се бе вторачила ококорена в него, все едно е посланикът от „Дипломатически имунитет“ на Робърт Шекли[1]. Оформената му в стилна прическа коса беше толкова светло руса, че изглеждаше почти бяла. Имаше високо чело, тънък прав нос и тънки красиви устни.

- Имам час за преглед – каза той внимателно, фокусирал сините си очи върху Адриана. Тя очакваше да чуе акцент, но такъв нямаше. За момент така се обърка, че изобщо не проумя смисъла на думите му. После изведнъж се изчерви:

- А, да, да . . . вие сте за седем без двайсет, нали?

Чу как до нея Светла задушава едно изхилване.

- Да, влезте, ето тук, ей сега идвам. – когато той изчезна в залата, Адриана се обърна към приятелките си. Петя гасеше цигарата си в мивката, а Светла се смееше.

- Вие сте седем без двайсет, нали? – имитира я тя с комична точност.

- Божичко, какъв е този? – прошепна Адриана, - откъде се взе тук?

- Обеща да ми го дадеш! – Светла притисна длани една в друга – О, дай ми го, Ади! Дай ми го! Моля те!

- Вече май не ти е лошо, а?- подхвърли Петя откъм мивката.

- Леле!– прошепна Адриана.

Той стоеше до един от столовете в залата, с ръце в джобовете и се взираше в параваните. Когато чу стъпките й, се обърна към нея. Тя цялата изтръпна от пронизващия му поглед. 

- Така-а – стараеше се да звучи делова – вие сте Юрий Алексиев, нали?

Той кимна и леко й се усмихна. Това я смути още повече, главата й тотално се изпразни. Стоеше до масичката с инструменти и се чудеше какво да каже.

Най-накрая се съвзе.

- Моля седнете. Ако искате да си свалите палтото, отсреща има закачалка. Ето там – той свали палтото си, и докато го закачаше, Адриана успя да го огледа добре.  Имаше фрапиращо широки рамене, а мускулите му си личаха дори през пуловера. „Боже“, помисли отново. Сърцето й биеше като лудо, „направо ще си докарам някой сърдечен удар тая вечер!“

- И така, какъв е проблемът? – струваше й се, че е невероятно смешна, но като зае обичайната си - Петя обичаше да я нарича „доминираща“ - стойка до стола, и го видя полулегнал пред себе си, се почувства по-уверена. – Някакви оплаквания ли имате или сте дошли само за профилактика?

- Да, боли ме един зъб – каза той, – горе вляво.

- Дайте да видя – притеснението й беше почти изчезнало. Вече не бе по-различен от който и да е друг пациент. Взе огледалото и сондата и го прегледа внимателно. „Какви страхотни зъби! Скоби ли е носил, че са толкова прави? И дали ги избелва, направо светят!“

- Къде, тук ли? – попита тя.

Той кимна, защото не можеше да приказва.

- Не е нищо сериозно – каза тя, – пломбата се е отчупила малко и кариесът се е разширил. Може и да ви боли от венеца. Кървят ли ви венците?

Махна инструмента от устата му и той отговори.

- Напоследък, да. Мисля си, че е от липса на витамини.

 -Може. Купете си витамин С, от петстотин милиграма, пийте веднъж на ден и вода за уста “Елудрил”- плакнете си устата сутрин и вечер, за една седмица. Не е препоръчително да се ползва по-дълго време, защото е с алкохол, но иначе е много ефикасна.

- Трябва да си запиша, защото ще забравя.

- После ще ви напиша рецепта. Ще правим ли този зъб сега?

- Ами, да – той й се усмихна, – нали за това съм дошъл.

„Каква усмивка.“ Тя се отдръпна, за да подготви инструментите, и за момент, скрита зад стойката, си позволи да затвори очи. „Къде живееш?“ напираше на устните й. „Откъде си, какво работиш, женен ли си, имаш ли деца…“ Неловкостта, породена от присъствието му, обаче, изключваше не само задълбаването в лични теми, но и завързването на съвсем обикновен разговор.     Зае се мълчаливо за работа.

- До колко часа работите? – попита той, когато облече палтото си. Въпросът му беше отправен едновременно към нея, и към Петя.

- Упражненията ни са следобед, от един до седем– Адриана сваляше латексовите си ръкавици, – всеки ден без петък.

Той се усмихна съжалително.

- Сериозна работа. Сигурно много се уморявате.

- Не е лесно – подвикна Петя, докато дълбаеше зъба на сивокосата седемдесет годишна жена, легнала пред нея на стола. Вибрациите на турбината разтрисаха дразнещо въздуха.  – идват доста хора, защото е без пари, знаете. Обикновено, все възрастни.

- Аз дойдох, защото ми е близо до вкъщи – каза той – но не съжалявам.

Този път усмивката му беше предназначена само за Адриана. Погледите им се срещнаха. Краката й отмаляха.

- До утре по това време – промълви тя.

Той кимна.

- До утре.

След половин час трите свалиха работните си дрехи. Докато навличаше жълтия си пуловер от „Манго“, Петя попита:

- Какво му беше?

- Нищо. Да му беше видяла зъбите.

- Адриано, идиотка такава, падна си по теб. Видя ли как те гледаше? – изхленчи Светла – да пукна ако знам как успяваш толкова бързо да ги омотаеш!

- И за какво ще идва утре? – намеси се пак Петя.

- Да му довършвам пломбата. – Адриана облече палтото си – Оправях му един стар кариес и му сложих малко „Индекстол“.

- Аха! – вметна строго Петя –Само да не разбере Петров как безотговорно прахосваш консумативите!

Адриана се засмя.

- Нали трябваше по някакъв начин да го докарам и утре тук.

- Пожелавам ти късмет. Такова чудо не се изпуска. – Петя я прегърна през рамото и трите се запътиха към изхода на факултета.

Тази вечер, за първи път от много време насам, Адриана се чувстваше с олекнало сърце. За първи път не мислеше за Николай и успя да заспи още като допря бузата си до хладната възглавница.     

[1] Представител на извънземна раса с изключително елегантен вид, който посещава Земята, за да предаде важно междугалактическо съобщение