8.

Беше самият той, но превърнат в жена. Усещаше го толкова естествено, сякаш се беше родил такъв. Всъщност съзнанието му си беше същото, само тялото му-женско, и беше влюбен – влюбена – в някого. Слизаше надолу по стръмна стълба, за да намери мъжа, когото обичаше – сигурен бе, че е мъж, въпреки че не можеше да извика ясно образа му в ума си. Стълбата беше черна, стара, с каменни и неравни стъпала. Около нея се издигаха стени, а между тях и стълбата усещаше горещината на виещи се, невидими пламъци. Майка му и баща му се появиха пред него на стъпалата – протягаха умолително ръце, молеха го да спре. Той изпсува и ги избута от стълбата, а после продължи надолу, без да гледа как падат настрани, в огнената пропаст. Други лица изплуваха от сенките, за да го спрат – лица на роднини, приятели и познати, но той блъскаше всички в бездната и продължаваше напред. Появиха се униформени фигури на полицаи, които го сграбчиха и понечиха да му сложат белезници, но той извади пистолет от колана си и ги застреля. После започна да тича, обзет от страх, че няма да може да стигне до края. Чуваше гласовете на всички, които се бяха опитали да го спрат – ехтяха зад него, жални, умолителни, настойчиви – върни се, върни се, върни се, – и той тичаше, за да избяга от тях, за да стигне до този, когото обичаше, да бъде свободен. На няколко пъти се препъна и едва успя да се удържи прав. Обземаше го ужас да не се озове и той в огъня. Колкото по-надолу слизаше, толкова повече изгубваше контрол над тялото си и накрая, след поредното препъване се затъркаля надолу по стълбата. Крещеше от болка, докато тялото му се удряше в неравните камъни. Ставаше все по-задушно и по-мрачно. Светът се превърна в хаос от болка, задух и тъмнина. Крясъците му се превърнаха в задавени хрипове. Най-сетне спря да пада и отвори очи. Намираше се в стая от мрак. Лежеше на пода, а към него се приближаваше сянка. Фигурата на онзи, когото бе търсил толкова време. На онзи, когото обичаше. Той протегна треперещата си ръка, когато фигурата пристъпи към него и тогава, когато лицето й изплува пред очите му, видя . . . това не беше мъж . . . беше женска фигура . . . беше Адриана . . .

Николай се събуди с вик. Дишаше на пресекулки и целият трепереше. Фланелката му беше мокра от пот. Тънки солени струйки се стичаха по челото и щипеха очите му. Надигна се от възглавницата, стиснал края на чаршафа с една ръка и се взря неразбиращо в познатия уют на стаята му.

Господи. Господи.

Отметна завивките и стана от леглото. Отиде в банята. Наплиска няколко пъти лицето си с вода. Вгледа се в огледалото – дишаше така тежко, че дъхът му замъгли стъклото, покри го с гъста, сребриста паяжина. Посегна и изтри стъклото. Кожата му беше бледа като на призрак, лицето му изпито и издължено, очите разширени, потъмнели и трескави. Приличаше на тежко болен човек.

Ужас.

Машинално отиде в кухнята, зареди кафе машината и я включи. Отвори вратата на терасата и вдиша дълбоко ледения въздух. Бе ранен следобед, но здрачът вече се спускаше над града, сливаше образите на предметите един с друг и носеше със себе си странна, дремлива тишина. Николай се облегна на рамката на отворената врата. Беше само по фланелка с къс ръкав и усещаше как студът прониква в тялото му, заедно със сивотата на здрача, и сковава мускулите и костите му.

„Никога няма да избягаш от нея. Нито от нея, нито от Юрий. Колкото и да се криеш. Ако ще да не й се обадиш никога повече. Винаги ще са в главата ти. И двамата. Винаги. Всяка нощ ще ги сънуваш оттук нататък.“

Обърна се и се пресегна към малката полица в кухнята, където, една върху друга, се трупаха десетки книги. Взе от най-горе романа на Юрий. Вгледа се в корицата – момиче, прегръщащо се със сянка. Тотално откачена книга. Само тя можеше да бъде свидетел колко грешен бе изборът на Адриана.

О, за Бога!

Блъсна книгата обратно на мястото й. Ръцете му продължаваха да треперят. Прекоси отворената врата и излезе на терасата. Започна да диша дълбоко. Едно, две, три. Дишай. Успокой се. Дишай. Успокой се и забрави проклетата книга. Забрави и Юрий. Забрави го. 

Трябваше да иде да поговори с Адриана. Да си изяснят най-сетне нещата – докъдето и да доведе това. Нямаше друг начин да продължи нататък. Не можеше повече да бяга и да се крие.

Обади й се и й каза, че ще дойде след половин час. Тя се засмя като влюбена ученичка, макар че, когато му каза: „Чакам те!“, необичайно потиснатите нотки в тона й не му убягнаха. С наново възникнала тревога, Николай взе душ, облече се и излезе от апартамента.

- Нашите ги няма. – каза тя, докато той се събуваше в коридора на жилището й – Ако искаш можем да останем тук, може и да слезем долу в кафенето. Аз лично предпочитам да сме тук . . . Юрий трябва да дойде по някое време . . . да не ме търси къде съм . . .

Николай я погледна изненадано. Трябваше да задържи продължително очи върху нея, за да се увери, че това наистина е неговата най-добра приятелка. Този тревожен поглед, тази бледнина на лицето й, това нервно потръпване на устните й, това неспокойно изражение – какво значеше това, за Бога?

- Какво ти става? – попита той, без да се мъчи да скрие яда в гласа си. Свали якето си и го остави на закачалката – да не те бие тоя кретен?

- Престани! –сопна се тя. Устните й продължаваха да се свиват нервно – Той просто е много чувствителен, това е. Не искам да му става кофти, като му вържа тенекия.

Николай се помъчи да се овладее.

- Извинявай. – каза той тихо – Не съм дошъл да се заяждам, Ади. Ще поседя малко и си тръгвам. Дойдох да. . . . ъъ . . . дойдох само да . . .

- Крайно време беше да се появиш. Колко пъти те търся вече, вдън земя изчезна.

- Да, извинявай. Просто ми беше едно скапано последните седмици, и . . . не ми се виждаше с никого . . . – „а най-малко с тебе“, щеше да добави, но се удържа. Замълча, усещайки внезапно прояснения й поглед върху себе си. Адриана хапеше устни:

- Искаш ли кафе?

- Не, пих, обаче ако направиш чай. . .

- Ей-сега. Отиди в моята стая и ме изчакай.

- Тук е ужасно горещо. – каза той – Ще се съблека. Защо не го намалите това парно?

В нейната стая, Николай свали пуловера си и остана по тениска. Приближи се до прозореца. В последния нормален ден, в който й бе дошъл на гости, прозорецът беше отворен, а навън се сипеше коледен сняг. Сега стъклата бяха плътно затворени, а пердетата - дръпнати, само с малка тъмна ивица между тях, свидетел за гъстия мрак навън.

Адриана влезе.

- Сложих вода да се стопли. Чаят ей сега ще стане.

Николай изведнъж почувства как мускулите му се отпускат – може би защото нейното тяло бе по-напрегнато, отколкото очакваше. „Просто ще й кажа всичко“, помисли, „и това е.“

Обърна се към нея й и се усмихна.

- Я седни й се успокой, – каза й – какво търчиш като луда. Сигурно няма да ми дадеш да запаля цигара?

- Ъъ, не. – тя също се усмихна, и той видя с облекчение в очите й, че част от старото й спокойствие се възвръща – Съжалявам, човеко, знаеш, че тук не пушим.

- Жалко, много би ми помогнала една цигара.

- Имаш да ми съобщиш някоя важна новина, а? – каза тя шеговито.

Той се поколеба, чудеше се как да започне:

- Днес сънувах книгата на Юрий.

Тя видимо потрепна, после се засмя:

- И мене ме беше побъркала в началото. Много е идиотска.

- Сънувах, че аз съм на мястото на това момиче, дето се влюбва в дявола. И всичките ония простотии – дето се скарва с родителите си и приятелите, започва да краде, става престъпничка, и наркоманка, и така нататък, ми се случваха на мен, само че слизах по някаква стълба . . . много гадно беше . . . абсолютен кошмар . . . все едно слизах към ада, нали разбираш. Само че накрая не умрях, а попаднах в една стая и . . . – той се засмя нервно – и ти беше там, в тази стая. Видях тебе. Очевидно, през цялото време бях търсел тебе.

Двамата замълчаха. На Николай главата му бучеше, сърцето му биеше като лудо, образът на Адриана се разтичаше пред погледа му, като нарисуван с твърде разредени водни бои. И все пак не откъсваше очи от нея. Тя също го гледаше и лицето й бе сбърчено и посивяло, все едно че целия й живот бе минал за една минута пред очите й.

Най-накрая, след дълго мълчание, тя се обърна и седна на леглото. Отпусна ръце на коленете си.

- Значи – промърмори – аз съм дяволът, а?

- Да, така излиза – гласът му трепереше.

Тя вдигна тъжното си, странно помъдряло лице към него.

- Исках да поговорим, човеко, но ти не се обаждаше никакъв.

- Да, знам. – той пак се засмя – Аз съм пълен идиот. Виж, не мога повече така. Не знам ти какво мислиш, но аз . . .

- Не знам какво да мисля, – промълви тя – не знам. Всичко е така объркано. Наистина не знам.

- Виж какво. – каза той – Ще ти кажа това, което мисля аз. После ще ми кажеш ти, и приключваме. Нито ще се меся в живота ти, нито нищо. Просто искам да ти кажа, защото иначе ще полудея . . . не мога повече . . . разбираш ли?

Тя хапеше устни и сплиташе и разплиташе ръце в скута си.  После се изправи:

- Ей-сега идвам. С-само да донеса чая и кафето.

Той кимна. Когато тя излезе, сви юмрук и го допря до устата си. Главата му бучеше. Ето, започна се. Вече нямаше връщане назад. Скоро щеше да се свърши. Само след минути, най–накрая щеше да я изгуби завинаги.

Тя се върна с две големи чаши върху малка табла – едната с кафе, другата с чай. Николай протегна ръка.

- Дай да ти помогна.

- Ще я оставя тук, става ли . . . – тъкмо се беше надвесил над нея, когато таблата изведнъж се изплъзна от ръцете й. Чашите се преобърнаха и цялото им съдържание се изплиска право в Николай. Той подскочи и посегна да ги хване, разбира се, закъсня, и всичко се сгромоляса на пода. Едната чаша се счупи върху паркета, а другата се претърколи на килимчето заедно с таблата и остана здрава.

- О, Боже! Извинявай! Извинявай, Ники, ама че съм идиотка . . . какво ми става . . . – тя цялата трепереше. Николай сложи ръце на раменете й, отново учуден от тази необичайна тревожност у нея.

- Стига де! – засмя се той – само малко ме поля с кафе, какво от това! Сега ще си оставя фланелката на парното, и ще изсъхне набързо, после вкъщи ще си я изпера.

- Ама от кафето остават петна . . . искаш ли да ти дам един препарат, много хубаво изчиства . . .

- Я върви да ми я переш! – заповяда той с престорена строгост – веднага! И ако видя едно петънце, мисли му! С един парцал на гърба съм и ти и него да ми скапеш!

Той изхлузи подгизналата тениска през главата си, и докато го правеше, забеляза как тя поглежда към голото му тяло. Осъзна колко е отслабнал, въпреки че с многото тренировки бе успял да запази очертанията на мускулите си. Тикна тениската в ръцете й. Тя я взе, но не помръдна, а продължаваше да го гледа.

- Хайде де! – подкани я той с усмивка, въпреки че усети как се разтреперва от настойчивия й поглед.

- Отивам – каза тя и понечи да излезе от стаята, но той я спря.

- Абе ти луда ли си? Какво ти става? Не виждаш ли, че се шегувам! Господи!

Взе фланелката от ръцете й и бързо отиде до парното, обръщайки й гръб, за да прикрие  вълнението си. Сложи я на парното с треперещи ръце и си пое няколко пъти въздух, преди да се обърне.

Тя беше събрала чашите, бе ги наредила върху таблата и отново беше седнала на леглото.

- Няма да пиеш чай. – каза съкрушено – Не ми се прави пак.

- А на мен не ми се пие – отвърна той. Отиде до леглото и седна до нея. Погледнаха се. Тя го гледаше с потъмнели очи и увиснали ъгълчета на устните, а той едва удържа желанието си да протегне ръка, да я погали по косата, да я притегли към себе си и да я целуне.

- Слушай – започна той тихо. Зачуди се как да продължи, а тя промълви:

- Не искам да се скараме.

- Ади! Кой е казал, че ще се караме?

- Не искам да си тръгнеш и да не те видя никога повече.

- Какво ти става? Казал ли съм такова нещо? Слушай . . .

На вратата се звънна. И двамата подскочиха. Николай изпита огромно неудоволствие, а на лицето на Адриана се сбърчи. Тя се обърна към коридора.

- О, не, кой е? Да не е Юрий? Може ли да идва толкова рано? Разбрахме се за седем. Боже, ако е той! . . . – тя стана бързо и се заоглежда, сякаш се мъчеше да събере разпилените си из стаята мисли.

- Ники . . . ъъъ . . . облечи се, моля те.

Краткият момент на интимност беше разрушен. Краткият момент на някаква смътна надежда – че може би нещата ще се развият по-различно, отколкото очакваше – бе напълно сринат. Имаше ли го наистина или бе само във въображението му? Николай се почувства смазан, нищожен, отритнат. Веднага след тези чувства дойде ядът – кой беше Юрий, коя беше Адриана, че да го карат да се чувства така?  На никого не беше позволявал да го кара да се чувства така. Нямаше да позволи и на нея, проклета да е. 

- Какво откачи пак? – в гласа му имаше хладина, която не успя да прикрие, но нямаше и нужда, защото Адриана изобщо не обърна внимание на тона му. Тя сграбчи пуловера му и го тикна трескаво в ръцете му.

- Какво според теб ще си помисли, като влезе тук и те види гол? Обличай се веднага! Чу ли?

Николай я изгледа мълчаливо. Гневът продължаваше да се надига у него, като вулкан, който залива всичко с унищожителната си лава. Изскърца със зъби, дланите му се свиха в юмруци. Пое си дълбоко въздух.

- Покани го да влезе – проговори дрезгаво – и аз ще му обясня как стоят нещата. Ако въобще те е ревнувал от мен, повече няма да е така. Бъди спокойна.

Тя го изгледа объркано за момент, после прехапа устни и излезе от стаята. Николай се обърна и отиде до радиатора, опипвайки фланелката си, за да види дали е успяла да изсъхне малко. Не, беше съвсем мокра. Той гледаше петната върху дрехата, докато слушаше гласовете в коридора – на Адриана, и несъмнено, гласът на Юрий – и дишаше бавно и дълбоко. Какво си беше въобразявал? Защо бе дошъл да говори с нея? Отново – отново бе сгрешил – за пореден път – не можеше да проумее как така не може да приключи тази връзка. „Но това е краят“, помисли, продължавайки безуспешно да се опитва да се овладее. „Това наистина е краят.“

Чу стъпки зад себе си. Обърна се. Юрий стоеше на вратата на стаята. Гледаше го с безизразно лице и стъклени, замъглени като от пара очи. После погледът му се избистри и в него ясно се долови този тип студена омраза, която Николай много рядко бе виждал, но която – бе сигурен – спокойно може да доведе до убийство.

Този поглед срина напълно опитите му да се успокои. Почувства как го обливат горещи вълни, разтрепера се, притъмня му пред очите. Завладя го неистовото желание да се нахвърли върху Юрий, да сграбчи врата му и да го души, да го души, докато лицето му посинее. „Ако той не ме убие пръв, ще го убия аз, кълна се, ще го убия!“

Пристъпи напред.  

- Съжалявам. – каза глухо, със свистящ през стиснатите му зъби въздух.  Гледаше Юрий открито, мъчейки се да го накара да сведе поглед, но Юрий го гледаше също така неотклонно – Наистина много съжалявам, че ме заварваш тук. Адриана ме караше да скачам през прозореца, но ми е прекалено високо, така че ще се възползвам от вратата, ако ме извиниш.

Нахлузи тениската си и отиде до леглото, за да вземе пуловера си. Докато се обличаше, не преставаше да трепери и гледаше право пред себе си, въздържайки се с усилие на волята да не обръща глава към Юрий.

       - Не ме засяга какво правиш тук. – каза Юрий.

- Така ли? Аз бях останал с впечатление, че Адриана вече не може да се вижда с приятелите си.

Ледения поглед, който Юрий му хвърли, го накара да вътрешно да се усмихне. В този момент се намеси Адриана, заставайки между тях, повече инстинктивно, отколкото осъзнато, помисли си Николай, защото погледът й бе така объркан, че едва ли осъзнаваше в действителност какво става.

- Не сме се виждали от месец. – каза тя на Юрий – Пиехме кафе. . . Юрий, мислех че ще дойдеш по-късно . . .

- Мога да си тръгна. – каза Юрий – Ще ти звънна после. Виж се с него, щом не сте се срещали толкова отдавна.

Тонът му бе така сух и ироничен, че тя подскочи.

- Не, стига глупости. Вижте, идете в хола, ще направя кафе . . .

- Адриана, тръгвам си. – каза Николай. На разминаване с Юрий раменете им се докоснаха – бяха еднакво високи – и той отново се разтрепера целия от това докосване. Помисли си, че омразата е също толкова физическо чувство като любовта – усещаше присъствието на Юрий с цялото си тяло и беше непоносимо.

- Добре. – тя го последва в коридора. Той се бори няколко минути с връзките на обувките си, така му се тресяха ръцете.

- Защо не останеш? – промълви тя – Какво ти става? Моля те, остани. Недей така.

- Ако остана, ще го убия. – процеди той през зъби – Остави ме, моля те.

Адриана го сграбчи за раменете и го разтърси. Погледът й така настойчиво потърси неговия, че против волята си, той вдигна глава към нея.

- Виж какво, съжалявам, такъв си е. Ревнува ме от всички, а най-много от теб. Но това не означава, че . . . не означава че… – гласът й пресекна. Николай усети как изведнъж омеква и такава болка се впи в сърцето му, че му се прииска да изкрещи с все сила.

- Тръгвам си. – промълви той дрезгаво, на очите му напираха сълзи – Повече няма да идвам, Ади.

- Ники, престани . . . ти обеща . . . какво ми каза . . . какво ми каза . . . каза, че няма да си тръгваш и да ме оставяш . . .

Той се изплъзна от ръката й и излезе на площадката на етажа.

- Чао, съжалявам. Върви при него. Съжалявам. Хайде, върви.

И заслиза бързо по стълбите, без да се обърне. По лицето му течаха сълзи. Последните сълзи, които знаеше, че ще пролее за нея.