На К., с обич
Влюбих се в теб. Трябваше да ти кажа отдавна. Но не го направих. После се появи тя. И аз реших да те отстъпя. Плачех тайно, без сълзи, някъде дълбоко, дълбоко в себе си. За тайната ми знае само Огледалото.
В момента усещам как не мога повече да задържам думите в себе си. Как те напират отвътре, от онези дълбини, в които си позволявам да плача, и в момента пръстите ми ги изписват, без да се спират дори за миг.
Когато се появи тя, поиска да ми стане приятелка. От онзи момент знаех, че съм те изгубила завинаги. Защото тя те искаше за себе си. А ти явно не знаеше какво точно искаш.
Винаги правя така. Обичам другите повече от себе си. Искам другите да са щастливи за сметка на моето собствено щастие.
А ти нямаш право да ме съдиш. Аз не съм долен, мръсен човек. Не съм безрасъдна. Не съм глупава. Аз съм отчаяна. Отчаяно се опитвам да те забравя. И не мога. Позволявам на онзи туптящ, глупав орган в мен да ме контролира. Затова плача. Защото съм слаба.
Може и да пробвах с тях. Може и това да не ти харесва. Но трябваше да направим нещо отдавна. Когато все още имаше бъдеще за нас. Сега аз правя нещата, които не ти харесват, които не се харесват на много хора и отчаяно се опитвам да забравя. И не мога. Но не ме съди, че опитвам. Нямаш право. Нямаш и оправдание да го правиш.
Аз не съм лош човек. Любовта ми към хората винаги ме е погубвала. Бавно гасна и изчезвам. Превръщам се в сянка. И остават само думите, които трябва да изрека, преди да изчезна.
Когато тя се появи, знаех, че с нас е свършено. Не можех да ù го причиня. А така копнея за теб. Дори сега. Ще ми се да беше просто поредното глупаво увлечение. Ето, казах ти всичко. Ще продължавам да плача някъде дълбоко, докато един ден не стана част от сенките, които посрещат и изпращат слънцето. А до тогава ще се надявам отчаяно. Само Огледалото знае за тайната ми.
© Христина Михайлова Todos los derechos reservados