Снощи те сънувах. И сънувах един от много емблематичните моменти в живота ми. И се събудих разкъсана от омраза. Събудих се безпомощна, че е било само сън и не можех с нищо да се защитя. После се сетих, че хората препоръчват да пишем писма до хората, които са ни наранили, за да постигнем мир със себе си. Мислех си, че отдавна съм ти простила, но този сън ме върна в черни за мен времена и осъзнах, че просто тези емоции са се уталожили. Събудих се същото беззащитно хлапе, което тормозеше. Мислиш, че е забавно, че е една игра, но си нямаш идея какво причиняват думите и действията ти и какъв отпечатък остават те върху хората. Чувстваше ли се готин, когато караше всичките ми съученици да ми се подиграват? Чувстваше ли се велик, когато биеше малко момиченце пред съучениците му? Направи детството ми ад. Когато се сетя за миналото ми, първото нещо в съзнанието ми, което изниква, си ти и твоите приятелчета, които ме тормозехте непрестанно. Ти създаде едно сбъркано хлапе, което отрасна като сбъркан възрастен. Отгледах в себе си комплекси, които ти ми внуши. И до ден днешен огромна част от мен е проекция на твоя тормоз върху мен. Бях само едно дете, на никого не бях направила нищо лошо, исках само да си имам приятели. Всеки ден, на път за училище, за мен беше кошмар и се молех днес просто да ме оставиш на мира. Знам, че омразата трови човека, но, Бога ми, ти си единственият човек, когото мразя. И толкова години ме беше карал да се мразя за неща, които не мога да променя у себе си. Вярвах, че вината е моя. Че не трябва да бъда щастлива, защото не съм достатъчно красива. Сега, когато осъзнавам всичко това, няма какво да направя, защото щетите са вече нанесени. Семейството ми също ме тормозеше, което засилва ефекта на всичко. За Бога, единствените ми приятели бяха плюшените ми играчки и си говорех с тях, преструвах се, че ми изтриват сълзите и че ме утешават с думи и прегръдки. Колко жалко е това? Или е по-жалко, че думите ти са ме довеждали до опити за самоубийство? Знаеш ли, че толкова бях сбъркана, че обичах да си причинявам болка? Защото вярвах, че това заслужавам. Толкова разбито беше малкото ми сърчице, толкова много ме нараняваха всички, че щях да избухна. И търсих начини как да изкарам болката навън. Знам, че звучи банално, ужасно, но не мисля, че може да си представиш колко болка може да се събере в едно дете, за да предпочете да умре. Тъжната истина е, че не мисля, че някога ще успея да ти простя и да се примиря със себе си. Защото те припознавам всеки път, когато чуя или видя ученици да се тормозят или бият. Това раздвижва всичко в мен. Детето в мен се гърчи от болка отново и отново. И аз толкова съжалявам, че не успях да го защитя... Сега съм каша, сега съм странна, саморазрушителна, трудно се социализирам и всеки ден се давя в море от емоции. Изтъкана съм от твоите думи. Всяка нишка в мен се е наслагвала върху тях. Чувството ми за справедливост сега не познава граници. Не мога да издържам, когато виждам да се случва нещо нередно, което е всеки ден по няколко пъти. И имам нуждата да се намеся, сякаш го дължа на момиченцето в мен. Да й докажа, че има хора, които помагат. Че при мен просто така се е случило, че е нямало, а не, че съм била виновна и съм заслужавала всичко това. Но в края на деня всичко е същото, защото, когато трябваше да се защитавам, аз не го правех. И нищо няма да промени това...
© Диляна Георгиева Todos los derechos reservados