- Ти си пиянец!

 - Не съм! - изломотих...

- Пиянец си - крещеше малкото момиченце с две щръкнали плитки, и ме сочеше с пръст, докато седях на колене пред дървото, разчекнал уста. Повръщах. Най-обикновено повръщане, след пиене. Нали се сещате, когато ти се върти целият свят, гади ти се и като повърнеш, едни конвулсии те карат да бълваш като анаконда, само че навън. Винаги, като съм гледал как анакондите поглъщат нещо, и ми е приличало на пиянско повръщане, само че наопаки.

- Пиянец, пиянец!

Това ми кънтеше в ушите ужасно, даже се ядосах. Какво красиво детенце, а какво е зло и проклето. Пфу! Днешните родители нищо не възпитават. Натикват му играта на телефона и цял ден то мълчи, зинало в нея. После сочи хората и им се подиграва.

Много ми беше зле. На детето му омръзна да ме сочи и изчезна нанякъде. Дълго седях, до онова дърво. По едно време засмърдя на лайно. Огледах се аз, и гледам под коляното ми, едно от онези малки сгърчени, черни лайненца. Тия, дето ги кензат изчанчените кученца на лелките реститутки. Излизат важни, като английската кралица, с огромни шапки и до тях припка това изчадие, облечено в нещо като пуловерче. Припка, к'о припка и току изсере до някое дърво, винаги до дърво, тия черни говна. Цялото ми коляно беше опльоскано с тая воняща фъшкия. Не можех да се изправя. На няколко пъти се опитах и все се търкалях под пустото дърво. Омазах се цял. По едно време се отказах. Просто си лежах и гледах небосвода. Имаше много гарги на дървото. Накацали като черни буци. Зяпаха някак нагло. Както бях легнал изопнат, ръкавът ми се беше запретнал и часовникът ми от татко, стара ракета, блестеше на залеза. Явно него зяпаха гаргите. Казват, че тия птици крадяли разни блещукащи неща и ги отмъквали в гнездата си. Ако тръгнат да ми отмъкват часовника, барем ме вземат целия и да ме замъкнат някъде. Някъде далече. Представях си как ме вдигат ято гарги и ме отнасят, като голяма ценност в леговището си. Само дето не блещуках. Никак не блещуках, а смърдях на насран пинчер. Гаргите спряха да ме гледат. Пак се помъчих да стана и гледам на отсрещния тротоар, крачи един съученик с жена си и детето си. Веднага се извъртях. Такъв котешки рефлекс за човек в моето положение, това беше адекватно на спортно постижение от висок ранг. Без майтап. Изпиийте две кила червено вино, половинка водка бяла мечка и няколко бири. Легнете, по-скоро - паднете, омазан в кучешки лайнета под дърво и почакайте да се зададе отнякъде някой ваш познат. Някой, който не е пропаднал и от когото адски ви е срам. Сетне се извъртете, като мен за части от секундата и тогава ще си говорим.

 Не ме видяха. Сякаш камък ми падна от сърцето. На какви малки неща се радва човек. Радвайте се на малките неща. На дребните, незначителните. Знам, че повдигате презрително устна, и си мислите -"тоя опиянченият ще ми дава тон и пример"!? Прави сте напълно. Но все пак си позволявам пак да повторя - радвайте се на дребните неща и бъдете благодарни. Аз не бях. Цял живот никак не бях и сега съжалявах. Де да бях ценил нещата и хората докато беше време, но тогава видях съвсем ясно. Не като през размътено стъкло. Съвсем ясно видях аз своето падение. Заслужавах напълно това на което бях заприличал. Глупав пияница, егоист, чиито дечурлига не искат да го виждат от срам и с право. От устата ми се търкулна като сълза нещо подобно на молитва. Първата и единствена молитва през живота ми. Казах просто - Господи, прости на мен грешника! Нищо повече. Това го бях гледал в един руски филм - "Остров". Там един човечец, дето на младини утрепал някого, все това говореше и плачеше, но сетне беше някак лек и щастлив. И ето тогава, когато можех само да лежа и да гледам нагоре, чух един странен, лек полъх. Като докосване. Беше странно. После чух шепот, някой ми нашепваше - " Не се страхувай. Заспивай сега, тихо затвори очи и аз ще те вдигна лекичко, ще те умия и ще те положа в чисто пухено легло. На шкафчето ще имаш купа ябълки и златни круши. Завинаги.

Винаги до леглото си, естествено, когато съм имал легло, съм имал бутилка ракия. Та затворих очи. Преди това успях, сякаш в просъница да напиша на листче една молба за прошка към моите най-скъпи същества, които не искаха да ме видят. Доста сърцераздирателно я написах. Опитах се да се разплача, но не можах. Въпреки това исках много. Явно с годините, когато не се ползват, нещо става с тези канали, слъзните. Задръстват се полека. Но се чувствах като разплакан. Прибрах бележката в джоба, до документите и се отпуснах. Нищо не ставаше и съм задрямал. Видях, как слънцето залязваше, червено и красиво, както винаги. После дойдоха ято бели гарвани, лекичко ме хванаха и полетяхме. Събудих се в ослепително бяло легло. Облечен в някаква толкова чиста пижама, чак се уплаших. Миришеше, както миришеше едно време, когато мама изпереше чаршафите, те изсъхваха и ги слагаше сгънати на кревата. Аз лягах отгоре и ги миришех. Нямаше по-чисто нещо от ония чаршафи. До главата ми имаше купа с ябълки и златни круши. Само ги гледах, не можех да взема от тях. Не исках да развалям купчинката. Отвън отнякъде долиташе смехът на майка, гласът на баща ми и лаят на кученцето ни от детството. Исках само едно нещо. Да лежа така в чаршафите, сякаш от детството. Завинаги...

Е, лежах, но не завинаги. Събудих се под проклетото дърво. Не ми беше лошо. Беше рано сутринта и в мъглицата видях краченцата на малкият пинчер лайномет и крачката на поредното бабче-реститутка. Вече не ги мразех. Странно, нали? Станах, изтупах си кирливите дрехи. Пригладих оня пиянски перчем, и знаете ли какво направих? Няма да повярвате. Аз, махмурлията, тръгнах да тичам с ужасна скорост. Тичах към изгрева. В нея посока всъщност беше и квартирата на моите скъпи хора. Щях да им прочета бележката в джоба ми и това е. Да, точно това щях да направя и никой нямаше да ме спре. Никой не ме и спря. Сега, когато пиша това, са минали повече от трийсет години оттогава. Лежа в стаята си. На осемдесет години съм и се каня да умирам. До кревата ми е клекнало едно малко човече с две щръкнали плитки, вързани по мое настояване. Милва коте. Внучка ми. Чувам я как вика някъде отдолу под леглото - Дядо, дядооо, не заспивай пак! Все спиш. Ти си добър дядо. Дядкоо... Кръстиха я на мен, представяте ли си? Според мен са луди, но нищо не можах да направя. Вече и почти нищо не мога да правя, освен да лежа.

Чаршафите ми са бели, досущ като ония небесните. Но не чак толкова. От два-три дена чакам белите гарги, но те все не идват. Може би днес ще е деня. Дано е днес! Не за друго, но много ми се ще, пак да чуя смеха на мама, гласа на татко и да видя оная купа с ябълките. Този път ще разваля купчината. Задължително ще я разваля, обещавам!