По повод малките неща в живота
От няколко дни съм тъжна. Не, не ме е напуснал любимият, нито съм загубила близък човек, всички в къщи са в цветущо здраве (да чукам на дърво !). Ще ви кажа, понеже ви чувствам като свое семейство, само дано не ми се смеете или не си речете: „Ама, това ли било...". Просто ми го няма кълвачът. Да, да, правилно чухте. Изчезна така ненадейно, както се беше появил преди известно време. Аз нищо не разбирам от птици - нали съм градско чедо, разпознавам само врабчетата, свраките и разбира се, чайките. Всъщност, така и не се научих да различавам чайките от гларусите. Както и да е, в случая нямах съмнения, че това е кълвач. Все пак съм виждала илюстрации, а и съм гледала на времето „Уди кълвача", даже ми беше любимо анимационно филмче.
Много се чудих, що ще кълвач насред големия и оживен морски град. Нали кълвачите обитават горите, а при нас има толкова малко дървета. Но ето, че той си беше избрал едно точно пред прозореца на офиса ми и където и да ходеше, после се връщаше - винаги на това дърво, винаги на един и същ клон. И така дни наред. Естествено, аз мислех, че това съвсем не е случайно. Почукваше кълвачът по кората му, а на мен ми се струваше, че ми изпраща морзови послания. Даже не ми се струваше, а бях сигурна в това. Още щом пристигнех сутрин на работа, отварях прозореца широко и гостоприемно. Все се надявах, че кълвачът ще ми дойде на гости. Вече се бяхме опознали, макар от разстояние, и смятах, че той ще прояви доверие към мен. Нямам колеги, така че нямаше от какво да се страхува.
Така минаха дни и дори седмици. Много се привързах към кълвача. Макар и нито веднъж да не престраши да влезе в стаята, той се оказа много добър слушател. Стоеше си на дървото, а аз му разказвах какво се е случило на път за работа, как съм прекарала предишната вечер в готвене и гледане на телевизия. Сигурно беше женски кълвач, тъй като се оживяваше, когато заговорех за сапунени сериали. Пак на него се оплаквах, когато шефът ми незаслужено ми повишаваше тон по телефона и ми идваше да ревна. Не разбирах какво ми казваше кълвачът с почукването си - дали ми съчувстваше, дали ми даваше съвети или просто ми се надсмиваше. Важното е, че беше там, а присъствието му ме радваше и ободряваше. Боже, колко радост може да достави на човека една малка птичка!
Но ето, че преди няколко дни, както се бях вглъбила в работата си, отвън се разнесе оглушителен шум. Тъй като не спираше и аз не можех да се съсредоточа в това, което вършех, с раздразнение отидох до прозореца, за да разбера какво става. Оказа се, че един специален камион с дълга подвижна стълба маневрира около дървото на кълвача. Беше високо, старо дърво, та на работниците им отне половин ден, за да изрежат цялата му корона. След това си заминаха, а земята остана покрита с клони около стърчащото стебло на дървото.
Оттогава моят кълвач не се е появявал. Липсва ми много, но съм и някак разочарована от него. Излиза, че той е бил привързан към дървото, а не към мене, както си бях въобразила. Иначе, щеше да се върне и да кацне на съседното дърво .
© Мери Todos los derechos reservados