Още като се качи на корабчето, разбра, че е направила грешка. Знаеше, че баща ù иска само да я разсее с това пътуване. Болката от смъртта на майка ù бе още така силна, че ù бе трудно да я преодолее. Затова на баща ù му хрумна тази идея. Но когато разбра, че ще пътува двадесет дни по реката сама с капитана на това малко корабче, съжали, че е приела. Та той бе само няколко години по-голям от нея. Сега, когато го гледаше изправен на мостика, гол до кръста със загоряло от слънцето тяло, с добре оформени и стегнати от физическа дейност мускули, с развята от вятъра руса коса и сини като небето очи, тя си даде сметка, че това пътуване ще е цяло мъчение за нея. Не можеше да го погледне, без да се разтрепери цялата и без стомахът ù да се свие на топка. Досега не бе изпитвала подобно нещо при вида на мъж и не разбираше какво се случва с нея. Затова първите дни предпочете да остане затворена в каютата си. Той ù подаваше храната на вратата и веднага се оттегляше, пък и през по-голямата част от времето бе зает с управлението на кораба. Денем пътуваха, а вечер пускаха котва. Ако всичко мине гладко и не ги застигне силна буря, ще стигнат до крайната цел след двадесет дни. Но на нея ù се струваха прекалено много. Адриана бе толкова млада и неопитна. Едва преди няколко дни навърши осемнадесет години. Доскоро закриляна от грижите на майка си и баща си, тя почти не познаваше живота. Не знаеше какво да очаква от него, не знаеше как да се защити, ако ù се наложи.

Още като ù подаде ръка да се качи на корабчето, на Адриан му стана ясно, че ще има проблеми. Та тя бе още дете. Бе толкова нежна и крехка. А като го погледна с тези тъжни кафяви очи, стомахът му се сви. И това глупаво съвпадение на имената – Адриан и Адриана, ама че ирония на съдбата. И друг път бе возил пътници по реката. Но никога досега толкова млада дама. Пътниците му обикновено бяха здрави и силни мъже или жени авантюристи, тръгнали да изследват бреговете или да проверят издръжливостта си. Някои от жените дори се опитаха да се вмъкнат в каютата му, но той държеше на името си, затова никога не смеси работата с удоволствието. Не му липсваха жени на сушата, но с никоя не се задържа за дълго. Мечтаеше си един ден да има голям кораб, с който да прави круизи в открито море. Но затова трябваше да работи здраво. И той го правеше. Засега имаше само това малко корабче, с което превозваше по един, най-много  двама пътници по реката. И ето сега това. Опитваше се да гледа на нея като на всеки друг пътник, но му беше много трудно. Само като я видеше и пулсът му се ускоряваше. Дали тя съзнава какво му причинява. Едва ли. Бе толкова невинна. Най-трудно му беше през нощта. Дълго не можеше да заспи, измъчван от желание, а като заспеше, се събуждаше целият плувнал в пот от еротични сънища. Липсата на сън се отразяваше зле и на работата му през деня. Започна да допуска грешки, а това го изнерви допълнително. В началото тя поне проявяваше благоразумие, като си стоеше затворена в каютата. Но сега като я гледаше изправена на палубата с развети от вятъра коси, му се искаше да я докосне и това му причиняваше физическа болка. Затова избягваше да поглежда към нея. Но му направи впечатление, че излиза с тъмни дрехи и без шапка, а слънцето бе прекалено силно за нежната ù кожа. Реши да я предупреди. Приближи се леко и я заговори:

- Извинете, госпожице, тук е много горещо. По-добре си сложете шапка.

Тя леко се стресна, не го усети да се доближава. Но тъй като гласът му бе мек и приятен, а и в него долови загриженост, се усмихна и отговори:

- Благодаря, но не си нося шапка. Досега не съм била на подобно пътуване и не знаех.

По дяволите, какво си въобразяваше баща ù като ù уреди това пътуване, помисли си той, а на глас каза:

- Добре. Сложете си поне по-светли дрехи и стойте на сянка – и се отдалечи.

Когато на другия ден я видя да излиза със светлосиня рокля на бели цветчета, разбра, че го е послушала. Косата ù отново падаше свободно, но поне си избираше сенчести места на палубата. Отново му се прииска да я докосне. Мислено изруга и се залови за работа. Но на обяд не се сдържа и я покани да обядват заедно на палубата. Тя се смути, но прие. За пръв път от началото на пътуването се хранеха заедно. Почти не разговаряха. На Адриан му беше много трудно да седи толкова близо до нея, но се контролираше. Постепенно започнаха по-често да се хранят заедно. Една вечер обаче, когато я изпращаше до каютата ù, Адриан не се усети, наведе се и я целуна. Бе по-скоро леко докосване, но и двамата го усетиха осезаемо. Адриана се смути и се прибра бързо, а той изруга наум и се отдалечи. Няколко дена тя не излезе от каютата си, а той ù оставяше подноса с храната до вратата и по-късно го прибираше. С всеки изминал ден ставаше все по-раздразнителен. Ядосваше се на всичко: на жегата, на комарите, на дребните повреди, които трябваше да отстранява своевременно по кораба, на невъзможността да задоволи желанието си.

През нощта, след като се опита безуспешно да заспи, се отказа и излезе на палубата. Надяваше се нощният въздух да го охлади малко. И точно тогава я видя застанала до мачтата. Приближи се, сложи ръце на раменете ù, вдиша аромата ù и кръвта му кипна. Обърна я към себе си, притисна я до мачтата и я целуна жадно и ненаситно. За нея всичко това бе толкова неочаквано, че дори не можа да реагира. Приел мълчанието ù за съгласие, Адриан я взе на ръце и я понесе към каютата ù. Остави я на койката и легна върху нея, продължавайки да я целува. Тя бе толкова шокирана, че отново не можа да реагира. Когато осъзна какво става, вече бе прекалено късно. Болката я прониза като с нож и тя изстена. Той осъзна, че току-що е отнел девствеността ù, но толкова бе разгорещен, че вече не можеше да спре, дори и от това да зависи живота му. Когато всичко свърши, осъзна какво е направил. Изправи се рязко, оправи си дрехите и излезе. Започна да удря мачтата, докато го заболяха ръцете. След като се успокои, реши, че трябва да поговори с нея. Не можеше да я остави така. Върна се и почука на вратата. Тъй като не чу отговор, направо влезе. Тя седеше свита на койката, прегърнала коленете си и се люлееше напред-назад, загледана в една точка. Когато я видя така, Адриан се почувства като най-долното същество на света. Приближи се и заговори:

- Госпожице Адриана, аз много, много съжалявам. Не исках това да се случи. Повярвайте ми, моля ви!

Тя не реагира, дори не го погледна. Адриан разбра, че е в шок и се приближи още малко.

- Госпожице. Адриана, моля ви, погледнете ме. Аз наистина много съжалявам. Зная, че ви причиних болка, но не мога да върна времето назад. Ще ви донеса вода, като се изкъпете, ще се почувствате по-добре. Чувате ли ме, госпожице?

Тя отново не отговори, но кимна леко с глава и той отиде да донесе водата. Когато се върна, тя се изправи. Остави водата и ù каза, че ще се върне след час, за да почисти. Остана на палубата малко повече от час, преди да отиде отново при нея. Тя се бе изкъпала. Седеше на стола до масата и гледаше през люка тъмнината навън. Той смени изцапаните с кръв  чаршафи и ги изнесе заедно с водата. На вратата се спря и каза:

- Госпожице Адриана, опитайте се да поспите, а утре ще поговорим за случилото се – и излезе.

Дълго не можа да заспи, измъчван от угризения. На сутринта отново почука на каютата ù. След като чу тихото ù „Да”, влезе. Тя бе станала и седеше на стола. Той се приближи и седна на края на койката с лице към нея.

- Адриана - реши, че няма смисъл да ù говори повече на вие. – Аз наистина много съжалявам. Повярвай ми, моля те! Никога досега не съм постъпвал така. Не зная какво ми стана. Наистина много съжалявам – и я погледна умолително.

Тя бавно обърна поглед към него. Все още бе наранена, но видя вината в очите му и му повярва. Каза му го. Но той се страхуваше какво ще стане, когато баща ù разбере, затова попита:

- Ще кажеш ли на баща си?

Тя се шокира. Как можеше да каже подобно нещо на когото и да било. Та нали ще умре от срам. Затова отговори:

- Не се бойте, няма да кажа на никого.

Той въздъхна с облекчение, но тъй като още изпитваше вина, каза:

- Аз наистина не мога да върна времето назад, но мога да те уверя, че това няма да се повтори. Моля те, не се плаши от мен! – и излезе.

На другия ден отново я видя на палубата и разбра, че му е повярвала. Но никой от двамата не можа да забрави случилото се. Чувстваха се неловко, когато бяха заедно, затова се избягваха колкото бе възможно.

След два дни обаче стана това, от което Адриан се страхуваше най-много, връхлетя ги буря. Корабът се замята от бряг на бряг. Блъскаше се в повалени дървета. Палубата се пълнеше с вода. И Адриан се опасяваше от сериозни повреди. Предупреди Адриана да не излиза от каютата, докато бурята утихне. Когато можеше, ù носеше храна, но през повечето време трябваше да се занимава с корабчето. На третия  ден бе толкова зает с щетите, че изобщо не ù занесе храна. След като чака почти цял ден, Адриана се изплаши да не му се е случило нещо и реши да го потърси.  Но още като излезе на палубата, вятърът я събори. Опита се да запази равновесие, но не успя. Падна и се търкулна към парапета. Точно тогава корабът се наклони на тази страна и тя политна зад борда. Посегна да се хване за парапета, но се подхлъзна. Изпищя и падна във водата.

Когато чу вика ù, Адриан  тъкмо се опитваше да спаси това, което е останало от мачтата. Обърна се по посока на гласа ù и я видя, когато пада във водата. Заряза мачтата и се хвърли след нея да я спасява. Беше му трудно да се бори с бушуващата река, но успя да я достигне. Издърпа я нагоре и се опита да задържи главата ù над водата. Реши, че ще му е по-лесно, ако я изнесе на брега, отколкото да се опитва да се върне с нея на кораба и заплува натам. С големи усилия успя да я избута на брега, а след нея излезе и той. И двамата бяха мокри до кости, а дъждът продължаваше да вали. Адриан се изправи, провери пулса ù и разбра, че е жива. Взе я на ръце и я отнесе под близките дървета, за да я предпази поне малко от дъжда. Когато я остави, тя се съвзе и го погледна. Разбра какво е станало и се разплака. Той я притисна до себе си и се опита да я успокои. Когато спря да плаче, Адриана го погледна и каза:

- Ти спаси живота ми. Благодаря! – и се отпусна в прегръдките му.

Останаха така известно време. Но Адриан разбра, че не могат да останат дълго тук. Трябва да се върнат на кораба. А единственият начин бе с плуване. И той я попита:

- Адриана, можеш ли да плуваш?

- Колкото да не се удавя. Защо?

- Трябва да се върнем на кораба, а няма друг начин. Аз ще ти помагам колкото мога. Ще опитаме ли?

Тя кимна с глава и се изправи.

- Ако усетиш, че нямаш сили повече, ми направи знак. Ще се върнем на брега.

Тя отново кимна. Той я хвана през кръста и двамата нагазиха в реката. Започнаха да се борят с бушуващата  вода. Беше им много трудно, много пъти бурята ги потапяше, накрая обаче стигнаха до кораба. По-трудно бе изкачването, но успяха. Пребориха се с вятъра и стигнаха до каютите. Адриан я остави на вратата с думите:

- Преоблечи се и се затопли. И моля те, не излизай, докато бурята отмине.

- Аз нямаше да изляза, но тъй като ти не дойде, си помислих, че нещо ти се е случило. Затова излязох.

Стана му приятно да чуе това. Но нямаше време да го осмисли. Трябваше да се погрижи за кораба.

- Добре. Вече ще идвам по-често, за да не се тревожиш. Но сега трябва да вървя. Ще ти донеса нещо за ядене, преди да се захвана с кораба, цял ден нищо не си яла.

Бурята продължи още два дни и нанесе много щети на корабчето. Адриан прецени, че ще трябва да останат още няколко дни тук, докато отстрани по-сериозните повреди. Така пътуването вместо за двадесет дни щеше да продължи месец. Каза го на Адриана, когато ù занесе храната.

- Не разбирам от кораби, но ако мога да помогна с нещо, кажи.

Бурята ги беше сближила и сега си говореха, без да се притесняват един от друг.

- Не мисля, но ако ти е скучно, можеш да излезеш на палубата, вече не е опасно.

Тя кимна и още същия ден излезе. Видя го да кове нещо и отиде при него. Отначало само го гледаше, но после започна да му подава разни неща, да придържа други и така неусетно започна да му помага. За три дни успяха да закърпят корабчето и продължиха пътя си. Вече редовно се хранеха заедно. И заедно стояха на палубата. Понякога разговаряха, друг път не. Адриан все още я желаеше, но се научи да контролира желанието си и никога повече не я докосна. Когато дойде краят на пътуването, се разделиха като приятели. Тя се върна при баща си, а той се захвана с ремонта на кораба, за да продължи пътуванията си. Но не можа да я забрави. Често се питаше къде ли е сега? Какво ли прави? Дали си спомня за него? Притесняваше се дали баща ù е разбрал какво се е случило на кораба. Изпитваше угризения, но и все така я желаеше.

И един ден, два месеца след пътуването, я видя съвсем случайно. Седеше на пейка в парка и гледаше някъде напред. Не го видя. Спря се на няколко крачки от нея и продължи да я наблюдава. Бе още по-хубава от преди. Бе напълняла и очите ù излъчваха блясък. Развълнува се като я видя. За миг се поколеба дали да ù се обади, но накрая се престраши и се приближи. Поздрави плахо.

- Госпожице Адриана, здравейте.

Тя се сепна и го погледна. Лицето ù пламна. Наведе поглед към ръцете си в скута и отговори на поздрава.

- Здравейте, аз не ви видях.

- Няма нищо! Минавах случайно и... Може ли да седна за малко при вас?

- Да, защо не. – посочи пейката до себе си, но отново не го погледна.

- Как сте, госпожице, надявам се да сте добре.

- Да, добре съм. Благодаря!

- А баща ви как е?

- И той е в отлично здрав. Благодаря!

Не знаеше какво друго да каже, затова останаха известно време мълчаливи.

- Какво правите? Имам предвид с какво се занимавате сега?

- Досега не правех нищо, но сега се готвя за пътуване.

- Пак ли ще ходите на екскурзия?

- Не, този път заминавам при една трета братовчедка на майка ми. Не се чувства добре и някой трябва да се погрижи за нея.

Това не бе съвсем вярно, но не можеше да му каже истината. Как да му каже, че отива далече, за да роди детето му. Та тя дори на баща си не бе казала. Бе решила като замине, да пише на баща си, че по време на пътуването се е запознала с един мъж, влюбили се от пръв поглед и за да не се разделят се оженили веднага. А ако баща ù пожелае да се запознае с него, ще измисли някакво пътуване. Знаеше, че той ще се огорчи от постъпката ù. Но по-добре това, отколкото да му каже истината. А сега седеше до Адриан и се чудеше дали някога ще го види отново? Дали детето ù ще прилича на него? И дали някога ще набере смелост да каже на детето си кой е истинският му баща? Знаеше, че никога няма да се омъжи, но това не я притесняваше. Поседяха още малко мълчаливо и тя се изправи.

- Е, аз трябва да си ходя вече.

- Щом трябва. – той й подаде ръка за довиждане. – Радвам се, че се видяхме отново.

- И аз.

Задържа малко ръката ù в своята и я попита:

- Ще се върнете ли някога, госпожице Адриана?

Тя се смути, но му отговори:

- Не зная, не съм сигурна.

И той разбра, че  може никога повече да не я види. Стана му криво. Буца заседна в гърлото му. Знаеше, че тя е недостижима за него, но поне се надяваше да я вижда от време на време, макар и случайно. А сега ето, че тя заминава и дори не знае дали ще се върне. И той не може да направи нищо, за да я задържи. Сбогуваха се и тя си тръгна. Остана още малко загледан след нея и после си тръгна и той. Как щеше да живее отсега нататък със спомена за образа ù в сърцето си? Как щеше да изтръгне тази болка от душата си? Захвана се още по-здраво за работа. Остана му поне мечтата му.

Когато пристигна при леля си, Адриана веднага ù разказа всичко. Не ù каза само кой е бащата и как се е случило. Но леля ù не я и попита. Съгласи се да ù помогне и веднага написаха писмото до баща ù. Както и очакваше, той се разстрои от новината и веднага поиска да се запознае със съпруга ù. Тя му писа, че заминават на сватбено пътешествие и ще му се обадят, когато се върнат. Не беше много доволен, но се примири. Нямаше избор.

След месец Адриана му писа, че са се върнали, но тъй като има много работа, не могат да тръгнат сега. Баща ù също бе зает, но реши в края на другия месец да отиде при тях. Когато получи писмото му, леля ù взе всичко в свои ръце. Купи ù венчален пръстен. Намери снимка на свой далечен племенник на име Питър и я сложи в рамка в стаята на Адриана. Решиха, когато дойде баща ù, да кажат, че е заминал някъде по работа. За бременността не се притесняваха. Нормално бе една омъжена жена да забременее. Баща ù се учуди, че зет му го няма, но не каза нищо. Видя снимката, но от нея не можа да разбере що за човек е. На бебето се зарадва, та нали беше първото му внуче. Накара я да му обещае, щом се роди, веднага да му пише, за да дойде отново. Тръгна си леко притеснен. Все още не знаеше за какъв човек се е омъжила дъщеря му. Надяваше се следващият път да се запознае с него.

Когато след няколко месеца бебето се роди, тя му писа обещаното писмо, но го помоли да не идва сега. Те ще отидат при него при първа възможност. Даде на детето името на баща му – Адриан. Винаги можеше да каже, че е на нея. Трудното бе с фамилията. Решиха да го запишат с моминското име на леля ù. Баща ù не го знаеше.

Когато малкият направи два месеца, Адриана получи писмо, че баща ù е претърпял злополука и е много зле. Трябваше да отидат веднага, ако искаха да го видят жив. Леля ù не можеше да пътува в момента. Затова Адриана нае бавачка да я придружи. Баща ù успя да види внука си, но не успя да му се порадва. Почина на другия ден след пристигането им. Не ù се наложи да го лъже повече. Беше ù много мъчно, но трябваше да преодолее болката, заради детето си. Реши да остане месец-два, за да приведе в ред нещата на баща си и после да се върне при леля си.

Въпреки че имаше бавачка, Адриана предпочиташе сама да се грижи за детето. Хранеше го, къпеше го и го извеждаше всеки ден на разходка в парка. Точно там един ден срещна отново Адриан. Този път тя го видя първа и ù се прииска да се скрие. Но после се сети, че той не знае истината и остана на мястото си.

Когато я видя, се закова на място. Та тя носеше дете на ръце. Значи се бе омъжила. Докривя му, но не можеше да стори нищо. Поколеба се дали да се приближи, но реши, че е глупаво да се прави, че не я вижда и пристъпи към нея.

- Здравейте, госпожице, извинете, госпожо. Не знаех, че сте тук. Кога се върнахте?

- Преди един месец. Баща ми почина и се наложи да се върна.

- Съжалявам, не знаех. – погледна черната ù рокля. – И съпругът ви ли е тук?

Тя се смути и наведе глава.

- Не, няма го.

- Не ми казвайте, че ви е оставил сама в такъв момент. При това с дете.

Тя се смути още повече. Беше ù трудно да лъже. Но след като веднъж бе започнала.

- Наложи му се да замине по работа.

Той не каза нищо. Погледна детето. То спеше. Имаше руса коса. Сигурно баща му е рус, помисли си Адриан.

- Какво е?

- Момче.

- Колко е голямо?

- На три месеца.

Значи се бе омъжила веднага след като се върнаха от онова пътуване по реката. Не бе забелязал пръстен предния път, когато се видяха, а и тя нищо не каза. Но пък кой бе той, че да му казва каквото и да било.

- Как се казва?

- Адриан. – отново не го погледна в очите.

Той замръзна като чу името, но после се сети, че и нейното е същото и се усмихна криво.

- На майка си.

Тя не каза нищо. На Адриан изведнъж му се прииска да го подържи. Каза ù. Тя не се възпротиви и му го подаде.

- Много е красив.

- Да.

Той го погали нежно по бузката и точно тогава то се събуди. Адриан отново замръзна. Насреща го гледаха същите сини очи като неговите. Той погледна към Адриана, но тя гледаше встрани.

- Сигурно баща му е рус със сини очи.

Тя се смути и промълви едвам чуто:

- Да.

Точно тогава към тях се зададе леля ù. Адриана се изненада. Не знаеше, че ще идва. Не ù бе писала. Адриан се почувства неловко. Не знаеше коя е жената и не искаше да компрометира Адриана. Затова ù върна бебето. Сбогува се набързо и си тръгна. Още като ги видя, леля ù разбра всичко, но не каза нищо. Когато се прибраха, попита:

- Знае ли, че детето е негово?

- Не. Мисли, че съм омъжена.

- Виж, Адриана, досега не исках да те притискам, но мисля, че е време да си поговорим.

Адриана кимна с глава. Знаеше, че дължи това на леля си. Занесе детето на бавачката и се върна.

- Как се казва?

- Адриан.

- Хм, разбирам. С какво се занимава?

- Има кораб. Вози туристи по реката.

- Как се запознахте?

- Когато мама почина, бях съсипана и баща ми реши да ми подари екскурзия.

- И си пътувала сама с него?

- Да.

- Ясно. Всичко се е случило на кораба.

- Да.

- Баща ти знаеше ли?

- Не. Затова дойдох при теб, за да не разбере.

- Колко време беше пътуването?

- Един месец. Но бяхме заедно само веднъж. Дори не разбрах как се случи.

- А той?

- Съжали за случилото се, извини ми се и повече не ме докосна.

- Да не би да е женен?

- Не. Или поне тогава не беше. Сега не зная.

- Влюбена ли си в него?

- Не зная, лельо. Когато съм близо до него, стомахът ми се свива и краката ми омекват. Но дали това е любов?

- Ех, момиче. Кога разбра, че си бременна?

- Малко след като се върнах от пътуването.

- Защо не го потърси?

- Защото не исках баща ми да разбере.

- А сега? Баща ти го няма вече. Не мислиш ли да му кажеш, че има дете?

- Не зная как ще реагира. Преди да дойда при теб, се видяхме случайно и тогава не му казах нищо. Затова сега се страхувам да не ме упрекне.

- А не мислиш ли, че има право да знае?

- Ох, лельо, объркана съм. Не зная какво да правя.

- И къде е офисът на тоя твой Адриан?

- В документите на татко сигурно има фактура от пътуването. На нея вероятно пише адреса. Но защо питаш?

- Искам да си поговоря с него. Да го преценя що за човек е.

- Но нали няма да му кажеш за бебето?

- Няма. Това трябва да му кажеш сама.

- Добре. Ще си помисля.

- Не му мисли много, Адриана, за да не стане прекалено късно.

На другия ден привечер лелята отиде при Адриан. Още като я видя да влиза, я позна. Жената, която го бе видяла да разговаря с Адриана. Защо ли бе дошла? Притесни се, но каза:

- Заповядайте, госпожо. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

- Казваш се Адриан, нали?

- Да, госпожо.

- Хм, напоследък доста често срещам това име. Знаеш ли, че и детето на племенницата ми се казва така?

Значи бе леля на Адриана.

- Разбрах, госпожо, но нали и племенницата ви се казва така.

- Не ти ли се стори странно синът да носи името на майка си? Обикновено момчетата се кръщават на бащите. Не съм ли права?

- Не зная, госпожо. Досега не съм имал син.

- Сигурен ли си?

- Моля?

- Не ми обръщай внимание, момче, понякога не зная какво говоря. Разбрах, че се познавате добре с племенницата ми. Пътували сте заедно по реката.

Не знаеше какво ù е разказала Адриана, затова само потвърди.

- Да, госпожо, пътувахме.

- Е, щом е така, помислих си, че можеш да дойдеш у нас на вечеря. Нали сега сме сами, ще ни е приятно да ни правиш компания.

- Не зная, госпожо. Какво ще каже госпожа Адриана за това?

- Не я наричай госпожа, не е толкова стара.

- Извинете, госпожо.

- Е, какво реши, приемаш ли, или не. Не ме карай да ти се моля, момче, не съм ти на годините.

- Добре, госпожо, щом поставяте нещата така.

- Да вървим тогава.

Докато вървяха, Адриан се чудеше как ли ще реагира Адриана, като го види. И защо леля ù настоява толкова много за тази вечеря.

Когато пристигнаха, тя го въведе в гостната и му каза:

- Чувствай се като у дома си. Аз ще отида в кухнята, да видя дали всичко е готово. Адриана всеки момент ще слезе.

Той се почувства неловко, но не каза нищо. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато влезе Адриана. Като го видя, се закова на място. И двамата се смутиха. Адриан заговори пръв:

- Извинете, не исках да се натрапвам, но леля ви така настоя, че не можах да ù откажа.

- Не знаех, но няма проблем. Заповядайте, седнете.

- Благодаря.

Тя все още се чувстваше неловко, но доброто възпитание си каза думата.

- Искате ли нещо за пиене?

- Не, благодаря. Не се притеснявайте. Малкият спи ли вече?

- Да, спи.

- Сам ли е?

- Не. Бавачката е при него.

- Значи си има бавачка. Останах с убеждението, че вие се грижите за него.

- Да, така е.

- А баща му?

Тъкмо се чудеше какво да отговори на това, когато влезе леля ù.

- А, вече си слязла. Вечерята е готова. Да вървим на масата.

Тръгнаха към трапезарията. На масата разговорът водеше лелята. Адриана почти не се обади.

- Адриан, имаш ли някакви планове за бъдещето, или мислиш винаги да караш малкото си корабче?

- Не, госпожо. Имам идея да купя голям кораб за круизи в открито море. Сега събирам пари, за да я реализирам.

- Браво, идеята не е лоша. А в личен план, не предвиждаш ли скоро брак?

Той погледна към Адриана, но тя гледаше в чинията си.

- Не, госпожо, нямам такива планове.

- Защо, нямаш ли си приятелка?

- Не, госпожо. Нямам време за такива неща.

- Жалко, хубаво момче си. Не си ли се влюбвал досега?

- Лельо, моля те! – намеси се Адриана – Това са прекалено лични неща.

- Няма проблем. Мисля, че веднъж се влюбих, но тъй като момичето не изпитваше същите чувства, се отказах от любовта.

Докато го казваше не откъсна очи от Адриана. Лелята забеляза това и се усмихна.

- И успя ли да я забравиш?

- Не, госпожо, не успях.

- А защо не я потърсиш, може да е променила чувствата си.

Той отново погледна към Адриана.

- Не, госпожо, вече е късно. Тя е омъжена.

- Не бъди толкова сигурен. Не винаги нещата са такива, каквито изглеждат. Нали, Адриана?

- Лельо, моля те!

Адриан не разбра думите на лелята, но и не се опита. Достатъчно трудно му бе да седи срещу Адриана. Тя бе все така хубава, както и преди. И изглеждаше все така невинна. Спомни си единственият път, когато бяха заедно и сърцето му се сви. Замисли се как ли е реагирал съпругът ù, когато е разбрал, че не е девствена. Дали я е упрекнал. Реши, че не може да остане повече тук. Извини се и стана да си ходи.

- Не се тревожи, момче, и ние приключихме. Адриана, няма ли да го изпратиш?

- Да, лельо. – и стана.

На вратата двамата се спряха и тя каза:

- Леля май прекали. Надявам се да не те е обидила с въпросите си. Моля те да я извиниш.

- Не, няма нищо. Не се тревожи. Но има нещо, което не ми дава мира и не мога да не те попитам. Какво се случи през първата ти брачна нощ? Имаше ли проблеми, заради това, което стана на кораба?

Тя наведе глава и затвори очи. Не знаеше какво да отговори на това. Той я докосна по ръката.

- Моля те, Адриана, кажи ми. Съпругът ти каза ли ти нещо? Трябва да зная.

Тя не издържа и се разплака. Не смееше да го погледне в очите.

- Божичко, толкова ли зле са нещата?

Той беше нещастен. Тя тръсна глава.

- Не, не е това. Просто не зная как да ти кажа.

- Какво да ми кажеш, Адриана?

Той хвана брадичката ù и повдигна главата ù, така че да вижда очите ù.

- Аз не съм омъжена.

- Какво?

- Не съм омъжена. Това имаше предвид леля, като каза, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

- Божичко, ами детето? – но още като го изрече, се досети.

Погледна я в очите и попита:

- Мое ли е?

Тя само кимна с глава.

- Господи, не мога да повярвам. Имам син. Но защо не ми каза?

- Изплаших се, не знаех как ще реагираш. А после ти реши, че съм омъжена и аз съвсем се обърках.

Той я привлече в прегръдките си.

- Няма значение. Важното е, че вече зная. И сега съм тук. Никога няма да те оставя сама. Зная, че нямам много, но работя здраво, така че нищо няма да ви липсва. Адриана, ще се омъжиш ли за мен?

Тя вдигна очи и го погледна. Видя искреност в очите му, усмихна се и каза:

- Да.

- Ей, вие двамата, докога мислите да стоите на вратата? Няма ли да е по-добре да влезете вътре? Тези неща не се обсъждат на улицата.

Те едновременно вдигнаха глави към лелята, която стоеше в коридора и ги наблюдаваше. После се засмяха и тръгнаха към нея.