Глава XIII

 

   Цяла нощ Лети и Агримония останаха будни,.. но не усетиха нищо, не чуха нищо- ни вопъл, ни стон, ни вик – глуха тишина. Развиделяваше се. Леко открехнаха вратата, за да надникнат. Бран не беше помръднал- същият кух поглед на празна обвивка, седяща на стол. Ден след ден времето минаваше, но промяна нямаше. Само от време на време започваше да крещи в „транса“ си или където и да се намираха духът и умът му. Трудно можеха да се различат някакви думи, освен една- „Вещица“... и отново потъваше в глухото забвение на лабиринта, от който очевидно не можеше да намери изход.

Тази внезапна промяна обаче, помогна на Агримония да се посъвземе. Раните по тялото ѝ започнаха да се затварят и да зарастват, а синините да избледняват. Изпитото ѝ безжизнено лице доби цвят- глътка въздух в разбития ѝ свят... дълго чакан миг на свобода от страх...

   Лети се беше запътила към града. Бяха се разбрали с Алтеа да се видят. Беше усмихната истински, а не се случваше често, в последно време дори никак. Вървеше бодра, с устрем. Докато минаваше покрай реката ѝ се причу, че някой си тананика. Любопитството бе по-силно от нея и тя тръгна по посока на мелодията. Намери си добро местенце от където да вижда, по-гъст храст, който я скриваше. Имаше едно момиче. Събираше някакви треви в една торбичка и си тананикаше. Изглеждаше на нейната възраст. Беше с права дълга тъмно-русолява коса и тъмни, почти черни очи. Както си късаше тревичките от земята проговори:

       -  Не смяташ ли, че не е учтиво да гледаш така- потайна и скрита? – попита непознатата без дори да погледне към нея. Лети се стресна и се обърна. Понечи да побегне, но се спря. Приближи се плахо към момичето.

        - Ммм, здравей, извинявай, не исках- просто отдавна не съм виждала някой друг така като мен да се разхожда тук- сам в гората... сама.

      - Няма нищо, непознатото винаги плаши в началото!- усмихна се момичето.- Ела тук при мен, ако искаш? И на мен ми е скучно- няма с кой да си говоря наоколо- изправи се и отиде до нея, подаде ѝ ръка.- Казвам се Виола, а ти?

       -  Като „теменужка“, като цветето, нали?- Виола се учуди.

       -  Виж ти- рядко се случва някой да знае нещо подобно.

       - Много време съм прекарала в прегръдките на гората и съм попрочела някой от книгите на сестра ми- поназнайвам мъничко. Ааа, аз съм Лети- Летисия, приятно ми е- започна да се поотпуска и си подаде ръката.

       - Аз мога и на още да те науча, ако пожелаеш?

       - Означава ли това, че нямаш нищо против да ме видиш пак?

      -  Разбира се, че нямам Лети! Така или иначе през повечето време съм сама. И на мен ми се иска да има някой покрай мен, някой с когото ще мога да си говоря.

       - Как така си сама, ако не е твърде нахално да попитам?

     -  Ами през повечето време майка ми я няма- тя е лечител и помага на много други хора, нооо това налага и продължителното ѝ отсъствие, няма я много дълго време- въздъхна Виола.- Ти имаш ли си някой?

     - Сестра, имам сестра! Доста по-гляма е от мен, въпреки че често имам усещането, че аз изпълнявам нейната роля- седна на брега и започна да хвърля хаотично камъчета във водата.

       -  Защо?

       -  Заради един... заради страхът ѝ. От него... не знам, някак си ѝ е трудно да избяга. Тежичко е положението и предпочитам да не си развалям настроението, нито пък твоето- в такъв хубав ден- не го заслужаваш- гледаше към Слънцето със затворени очи и разперени ръце.- Предпочитам да не говоря за това сега- друг път ще ти разкажа, а иии... ще се видим, нали?

       -  Непременно!

     -  Много се радвам, че се запознахме- дори ме е яд, че срещата ни бе толкова кратка, но трябва да тръгвам, защото ме очакват. Алтеа- една от... всъщност само двамата души, двете приятелки, които държат на мен и ми помагат- при нея отивам, а и може да ви запозная някой път?- Лети се почувства някак си неудобно и обясни по-подробно необходимостта от измъкването си.

     -  Ще се радвам иии- отново ѝ хвана ръката- надявам се да стана третата.- Лети тръгна и отдаалечавайки се каза:

     -  Приятел никога не може да бъде излишен...

    -  Може би и аз най-накрая намерих някого... с когото да мога да си говоря, да споделям, да се доверя...- мислеше си Виола. Хвърли едно камъче във водата и го накара да подскача дълго време, докато концентричните кръгове от разплискващото се ехо не се сляха в „паметта“ на реката.

   Лети стигна до града. Отиде до къщата където работеше Алтеа и заобиколи. Почука плахо на вратата, а тя се отвори:

   - Здравей, Лети! Влизай спокойно, госпожа Вероника излезе и ме предупреди че ще се забави, така че не се притеснявай!           Заповядай, седни!- и я подкани към масата.- Разказвай, как си- ти, сестра ти?...

     - Ами от известно време относително, но странно... добре.

    -  Нещо не те разбрах съвсем- няля по чаша кафе и седна срещу нея.

    -  Бран се държи различно.

    -  В смисъл? Колко по-различен би могъл да бъде един вечно пиян условно наречен човек?

   - През повечето време стои на едно място- просто ей така и... не мърда, като препариран. От време на време изпада в някакви истерични изблици, гърчи се като червей и крещи, но... не посяга.

    - И от кога така?

   - От почти три месеца... Изобщо не говори с нас, всъщност като че ли изобщо не ни вижда, сякаш е в някакъв собствен свят. За това казах „относително“. Но това даде възможност на Мони да се посъвземе. Но не знам до кога ще продължи така. „Странно“ е казах, защото стана изведнъж и не е ясно на какво се дължи, но да... за момента ние сме добре!- В този момент едно момченце направо влетя в стаята при тях и се хвърли върху Алтеа.

   - Лети, това е синът ми Филип- само съм ти разказвала за него до сега. Много див и ирив и нашето най-голямо щастие. А сега вече ще се и запознаете, нали Филип?- целуна го по челото и го завъртя срещу нея.

   -  Да!- поклати глава утвърдително малкия и се доближи.

   -  Здравей, аз съм Лети!

   -  Аз пък съм Филип и съм много точен!- ухили се и метна един орех в тенджерата, в която вреше нещо на котлона.

   -  Наистина си!

   - Недей така- приближи се Алтеа към него- нали сме си говорили, че когато си тук с мен, ще ми помагаш, няма да ме вкарваш в бели, нали така?- малкият хвана ръката на Лети.- Ах тиии- и хитрец си бил. Днес баща му не може да го гледа и го взех с мен- госпожа Вероника няма нищо против, но и аз гледам да не прекалявам с добрината ѝ. Надявам се един ден да смени занаята си, макар така да има повече време за Филип, но не знам- страх ме е за него... отплеснах се, както и да е. Мисля, че в моментите когато Вероника го вижда, сигурно ѝ носи радост, или пък я натъжава, не знам- все пак загуби и дъщеря си и внучката си.

    -  Но това е ужасно!- Лети се натъжи.

    -  Това, което се случва с теб не е по-малко ужасно.

    -  Никой не заслушава такъв шамар от съдбата- гласът ѝ се разтрепери, пое си дълбо въздух.- Днес срещнах едно момиче.

    -  Какво момиче? Къде я срещна?

    -  В гората. Казва се Виола. Стори ми се дружелюбна, мила... за...

    -  Хайде, Филип! Иди да си поиграеш- прекъсна я за момент Алтеа.

    -  Забавна и... интересна.

   -  Чудесно!

   -  Ако си съгласна ще те запозная с нея някой път.

  -  Нямам нищо против, а изглежда тя ти е направила впечатление. Наистина, доведи я някой път, може би още следващия, ако е съгласна?- Лети се усмихна и продължиха да си бъбрят на дълго и широко.

***

   Вероника за пореден път беше направила опит да се види с Рейнс. А коя ли беше непознатата там? Беше я засичала в градината вече няколко пъти. Приближаваше града. Вече се свечеряваше. Мина покрай пазара и реши да си вземе ябълки. Тъкмо ги плати и отминаваше сергията когато чу тананикане. Обърна се. Едно момиче зад нея си избираше- по едно-две плодчета и зеленчуци и прилежно ги слагаше в кошницата. Тя се приближи:

 

„Мммм, на... на... на... в сладък сън на... на... на

и сънувай... на... на... на... винаги с нас...“

 

Вероника изтърва всичко на земята, даже леко залитна. Момичето се обърна и отиде до нея. Наведе се и събра ябълките. Подаде ѝ и последната:

     -  Добре ли сте?- гледаше я втренчено, дори не примигваше, не помръдваше. Даже беше с леко отворена уста.

    -   Ааа...аааз- да, да, добре съм- с пресъхнало гърло отговори Вероника.- От къде знаете тази песен, тази мее...мелодия?

   -   Отдавна я знам- втренченият изумен поглед леко я уплаши.- Извинявайте, но трябва да тръгвам- подаде ѝ торбичката, стисна ѝ ръката за да събере пръстите, с които все пак да я хване, усмихна се и си тръгна. Вероника я проследи с поглед докъдето можа. Отиде до най-близката пейка и седна. Погледна ръката си. Затвори очи. Отново чуваше онази мелодия. Та от къде можеше да я знае?- „Дали не ми се е сторило? Дали просто не ми се прииска? Неее- невъзможно, никога не бих я объркала... И този глас... и тази девойка... как?“- мислите се блъскаха една в друга.

   Прибра се вкъщи. Хвърли всичко без да гледа кое на къде. Седна. После стана и така няколко пъти. Завъртя се. Мина като хала покрай Алтеа и набързо изговори:

     -  Алтеа, моля те, направи ми чай и можеш да си ходиш!- След малко тя го донесе.

     -  Заповядайте!- Вероника невно потропваше с крака.

     -  Да, да... благодаря ти. Вече можеш да си вървиш...

     -  Това го разбрах, нооо- добре ли сте? Ако имате нужда от още нещо, да остана тук до вас още малко може би?

     -  Не, не- няма нужда, наистина- благодаря ти! Лека вечер! – Очевидно искаше да остане сама. Алтеа си тръгна.

Почакай! Гушни малкия от мен и поздрави съпруга си- леко се усмихна тя.- Умът ми не е тук тази вечер. Тя кимна и затвори след себе си.

Вероника отиде до прозореца. Погледът ѝ се беше забил в една точка някъде в пространството, но умът ѝ диво препускаше...

 

Глава XIV

 

Стоеше там като статуя. Беше вцепенена. От къде можеше да знае тази песен?

     -  Трябва да я видя пак, да говоря с нея, но как? Не знам къде е? Как да я открия? Дали пък аз не си въобразявам, дали не полудявам?- говореше си Вероника- как е възможно... неее... все нещо трябва да разбера от някъде...

   Тя стана и отиде до витрината. Едва забележимо в страничната стеничка имаше очертания- кащо като малко чекмедже. Завъртя дръжката навътре и го отвори. Вътре имаше писма... много писма. Взе всички, седна и ги разхвърля по масата. Потърси го и го намери... онова първо писмо, на което той бе отговорил:

„Здравей, Антоанета- не изневеряваш на стила си... Подписваш се с второто си име, което почти никой не знае, а който го знае радко се сеща за него. Само тук- на хартията мога да си позволя да „Ти“ говоря направо... перо срещу перо, защото „Вие“ сте далеч от мен!

На майчина молба не се отказва никога- неписан за мен закон! Ще бдя над твоята Лени, макар да знам, че няма да има нужда от това. Човекът до нея е невероятен и въпреки твоите съмнения, той ще я пази и най-важото-ще я обича... хммм познато ли ти е това чувство? Ще я зкриля! Ще бъде готов и на невъзможното за нея!

Но не очаквай да пиша всеки ден или всяка седмица... не... само когато е нужно. Няма нужда да разхождаш момичето- прислужницата си толкова често. Мила е. И ти е вярна, личи си- дръж се добре с нея.

Е, Антоанета- отговорих ти! Вярно- може би бях твърде груб, аз и само на хартия съм смел, нооо ти добре знаеш това. И ако все пак решиш лично да ме видиш- ще се радвам... Ще ме зардвате Вероника... дирята във времето ще покаже...“

Монти

 

   Вероника беше прочела това писмо безброй пъти. Дори хартията беше започнала да се закъсва с годините. Разбира се имаше много други след него, но никое от тях не носеше същия заряд. С времето писмата уредяха- вече питаше за Рейнс, въпреки, че промяна в отговорите нямаше. Да- беше видяла Монти на погребението, но не посмя да го заговори, не позмя дори да го доближи- той не показа да я е забелязал, ала тази песен...

       -  Трябва да му пиша отново! Трябва да разбера дали той пък не знае нещо за нея. Или пък направо да отида да го видя лично? Не знам- редно ли е, вредно ли е,... но тя просто не ми излиза от главата.

      Отново погледна ръката си- сякаш и в този момент усещаше докосването ѝ, а мелодията някак усилваше допира...

 

***

   Навън вече беше светло, но завесите бяха спуснати и той разбира се нямаше как да го разбере- стаята бе тъмна от години, а той като прилеп в нея. Всичко го болеше, но го усещаше някак по-различно, усещаше го физически. Алкохолът притъпяваше всякакъв усет за болка, но сега беше различно. Лек прилив на жизненост- отдавна изгубен спомен в тялото му. Изненада- още една- намираше се в легото си, ала едва сега му правеше впечатление- как, кога, защо?

       -  Какво се случва с мен?- избоботи тихо.- Тъкмо реших, че съм близо до дъното и алкохолът сякаш спря да ми действа. И колкото и да го увеличавам, сякаш се изпарява преди да е влязъл вътре в мен. Исках да подейства като отрова, всъщност... май трябва да обмисля подобен вариант!?

       -  Наистина ли го искате?

     -   Кой... кой е там?- стресна се малко Рейнс, все пак не беше свикнал с чуждо присъствие, особено в стаята си, камо ли някой да говори с него. Мъчеше се да гледа през тъмнината, но не му се получаваше особено.

     -    Наистина ли искате да продължавате да се тровите?- продължи гласът.- Нима не намирате смисъл в нищо около Вас, в някой... около Вас?

     -    Коя си ти? Покажи се!- заповеднически, но и със същата нотка уплаха продължаваше Рейнс.

     -    А Вие? Вие кой сте?

     -    Аз съм... нищо. Развалина съм аз. Аз съм никой!

   -     Не!- извика тя, отиде до прозореца и свали завесите с едно движение. Ярката светлина на слънчевия ден освети остатъците от стаята на Рейнс и него самия.

      -  Недей!- изкрещя той.- Недееееей! Неее!

      -  Да!

   Рейнс стана. Изправи се с леки колебания и застана срещу нея. Дългата поспластена коса и брада му придаваха заплашителен вид, засилващ влиянието на погледа му. Тя не трепна.

     -  Не!- изпръхтя отново.

     -  Да!- още по-твърдо възрази тя.

   Той протегна ръце към лицето ѝ. Може би в този момент искаше да я удуши, свирепостта си да потуши, яростта си да изкрещи, но... само я гледаше с протегнати ръце. Тя го хвана за китките- здраво и силно. При все че беше мъж, силата му не стигаше дори за да се помръдне, да се отскубне- невъзможно!

   - Спрете да се самосъжалявате, спрете да се унижавате, спрете да се подигравате с живота, спрете... и погледнете! Вижте загърбения отдавна от Вас свят, потърсете в него цвят, бъдете отново на чувства богат!... Да- може би тъжен прилив в началото, прилив на дълго потискани спомени в опит да бъдат забравени, но... ще има начало. А времемето ще изчисти прахта,ще измие от раните солта, ще поръси пътя със светлина, ще раздвижи кръвта в тялото Ви и... ще чувствате... отново...

   Косата ѝ отново оживя, докато му „говореше“- от цвят на свежа дървесна кора, се превърна в черно-катранена смола. Този път стигна само до кръста.

   Рейнс наистина се уплаши. Когато го хвана го побиха тръпки. Ударите на сърцето му станаха по-бързи, пулсът се учести. Мислите му се завихриха. Сякаш изпадна в безтегловност. Беше повлечен в торнадото на собствената си главоблъсканица. И въпреки този хаос, той ясно чуваше нейния глас. В един момент се „приземи“. Все още не помръдваше от мястото си. Сега се намираше в тунел- в края слаба светлина потреперваше.

     -  Тръгнииии... Продължиии- повтори няколко пъти онзи глас- тайнствен и така настоятелен... Следвай я... повярвай... давай... стани и тръгни... напред...

   И той стигна сякаш до края. Изведнъж слабата светлина се промени, отвориха се две очи... и го заслепиха. В този момент Рейнс падна в краката ѝ. Тя го повдигна и го остави на стола до прозореца срещу слънцето. Излезе от стаята. Набързо завърза косата си с една пръчка и слезе по стълбите надолу. Отиде в кухнята.

      -  Здравей, Роб... и се спря...Там имаше едно момиче. Роберта се стресна.

      -  Ох, Капри! Ааа, много бързо се върна...

      -  Върнала съм се?!?

      -  Ами- да, бързо приключи този път... Така дееее, нали няма да ме издадеш?

      -  Да те издам?- стрелна поглед към момичето.

      -  Ззз... за... нея говоря- тя стоеше плахо в ъгъла.

     -  За какво, Роберта? Не виждам да правиш нищо нередно. Всеки може да говори с когото си пожелае- усмихна се тя.- Коя съм аз, че да съдя изобщо някого за нещо? Още повече- как го каза... да издавам, казвам, клеветя или каквото там ти се завъртя в главата!- и отиде до ъгъла.- А ти си?

      -  Лети, аз съм Лети- по-уверено вече отговори тя.

     -   Може би от Летисия?... и Капри подаде ръката си.

     -  Е, амиии да- и подаде и своята.- Но ти- Лети се ококори- ти не говориш... ти мислиш с глас, как е възможно? Как така?- отстъпи леко назад, а Капри продължаваше да я гледа втренчено и последователно. Не ѝ отговори нищо. Протегна ръка към лицето ѝ.

      -  Да не би да съм се изцапала с нещо някъде?

      -  Не, неее- сепна се Капри и извърна поглед.

      -  Трябва да тръгвам, Роби. Благодаря за всичко, отново... иии на теб чао- обърна се и си тръгна с бърза крачка.

      -  Дано не съм я уплашила.

    -  Тя не се плаши лесно, Капри- повярвай ми. За крехката си възраст е видяла и преживяла много повече от колкото някой за цял живот може дори да не види.

      - Стори ми се позната от някъде. Може би има майка?

     -  Не, има си само една сестра- въздъхна Роберта- и един, едно... нещо което само ги тормози.

    - Явно съм се объркала- отвърна разсеяно. Беше се подпряла и гледаше навън, гледаше внимателно вече малката, бягаща фигурка в далечината.

      -  Няма нищо за правене, Капри. Ако искаш се разходи.

     -   Ооо, не мисля- някой има нужда от едно хубаво силно кафе.

     -   Кой? Аз вече пих.

     -   Не, Роберта- господин Рейнс ще да е.

     -   Кой каза, кой?

     -   Ела, виж сама.

   Беше излязъл навън. Стоеше на една пейка в градината. Беше омърлушен, но беше там. Роберта ахна.

     -   Но как е възможно?

     -   Стига сам човек да поиска, може всичко- усмихна се Капри.

     -   До сега не желаеше нищо да променя. И се е проснал навън... на слънце?

     -   Може би е решил да опита мрака със светлина да заменя...

     - Ето, ти му го занеси- каза Роберта все още невярващо.- Явно разбираш повече отколкото показваш. А и честно- мен си ме е страх.

   Капри го взе. С бавна крачка тръгна към пейката. Застана леко встрани. Не отместваше погледа си. Държеше чашата. Остана права до него дълго време така- и двамата безмълвни. Може би усети аромата, той се обърна.

      -  За Вас!- каза тя, остави кафето до ръба на пейката и се обърна. Тръгна обратно.

      -  Почакай!- тя спря.- Коя си ти?- не се обърна.

      -  Тази, с която Ви беше неприятно да се запознаете- той се обърна ряязко.

      -  Как ти е името?

Капри... казвам се Капри- гледайки го вече в очите... и продължи.

     -  „Виола, много неща станаха тук, много искам да те видя и да ти разкажа. Скоро ще се прибера, но за кратко. Запознах се с някой...

-  „И аз Капри, и аз също имам да разказвам. Имах странна среща.“

- „Скоро, мила, скоро...“ Погледна нагоре. След това заобиколи цялото имение, за да мине през силно обраслата част на градината, без никой да я види и отиде до оградата.

      -  Мисля, че този път трябва да влезете!

      -  Но...аз, ммм- Вероника се стресна.

     - Той стои сам... там, на пейката. Идете при него! Хайде, не стойте там, заповядайте- прикани я Капри и леко я побутна. Усети нещо странно, нещо странно-познато... като преди малко.

„Много въпросителни има около теб, Лети,... но възлите скоро ще започнат да се разплитат..."

 

Глава XV

 

   Капри се качи в стаята си. Малко преди това предупреди Роберта и Монти да не я търсят до сутринта на следващия ден.

Влезе вътре и се заключи. Отвори малкото чекмедже на шкафа до леглото.Извади една красива малка кутия- смарагдово-зелено кадифе с малки перлички обковани със злато. Доближи я до устните си, сякаш ѝ прошепна нещо и тя се отвори. Вътре имаше малка пръчица- дървена, заострена в единия край и нещо като джобен часовник. Но „циферблатът“ беше странен... Беше изрисувано колело- приличаше на воденично- с три полукръга, влизащи един в друг. В средата имаше малък черно-червен камък- в зависимост от светлината преливаше в двата цвята. От него тръгваше и първият полукръг. Вътре бяха нарисувани- не, по-скоро инкрустирани листенце, бели цветчета, грозд и нещо като брада. От най тясната му част започваше и минаваше над него вторият полукръг. В него със сребърни нишки бяха изписани римските цифри от едно до дванайсет, като всяка тройка цифри заграждаше по една рисунка от долния полукръг. В третият и най-голям беше Луната. Въртеше се и сменяше свтлосенките си. Сега беше само празно очертание. Над този кръг бяха „лъчите“ на воденичното колело.

        - " Права съм, днес е новолуние! Виола, чуваш ли ме?"

        - " Да, Капри, чувам те!"

        - " Днес ти ще ме заместиш!"

        - " Как така ще те заместя? В какво?"

        -"  Довочера няма да има Луна. Ще дойдеш тук- в къщата! '

        - " Но Капри..."

       -  " Шшшш, само слушай. Ще дойдеш до Дървото и ще ти кажа какво да правиш!"

        -  "Разбрах. До довечера!"

   Очите на Капри бяха върнали нормалния си вид от по-рано сутринта когато бяха „помътнели“. Когато всичко беше наред, красотата ѝ изпъкваше, трудно можеше да се определи възрастта ѝ. Естественият цвят на очите ѝ беше ярко зелен, косите ѝ слънчево-шоколадови. Беше не много висока, но стройна- с нежни лице и ръце. Когато нещата се влошаваха, Капри „надяваше дрехите на младата изтощена старица“. Сега беше по малко и от двете.

   Нощта дойде. Виола беше седнала до Дървото и чакаше. Не много.

   -  Здравей, Капри, как си?- стана и я прегърна.

  -  Не особено добре за момента, но знаеш- скоро ще се оправя- усмихна се тя. –Вземи тази торбичка. Тук ще намериш каквото ти трябва- с тревите и силата им си наясно. Ще сложиш листчетата на челото и гърдите му. След това ги притисни с ръце- ти нямаш нужда от защита- твоите са „чисти“. Като почернеят ги смени. Ето ти ключът от стаята му. Ще се справиш ли?

   -  Ще направя каквото трябва! Но първо искам да ти кажа нещо...

   -  Слушам те.

   -  Онзи ден... в гората срещнах едно момиче- така като мен, но къдрокоска- смугла, с маслинена коса и морско сини очи. Мисля, че сме на една възраст. Беше се скрила зад един храст и ме наблюдаваше, но после... дойде при мен. Поговорихме си. Каза, че има сестра... хммм- усмихна се Виола...

    -  Какво?

    - Знаеше какво означава името ми- без да обърне внимание в смяната на интонацията ѝ, Виола продължи да разказва в сладкия си унес- знаеше, че е теменужка. Казваше се...

    -  Лети!- довърши Капри.

    -  От къде знаеш?

    -  Аз също се запознах с нея.

    -  Как така? Кога?

    -  Днес. Беше дошла в къщата и си говореше с Роберта- явно се познават отдавна. Уплаши се когато ме видя, нооо...

    -  Но какво?

    -  Усетих нещо странно когато я докоснах- погледна я- но все още не съм сигурна. Ще трябва да проверя- не ми обръщай внимание за сега.

    -  Около теб това е трудно... Какво усети? Кажи, моля те, защото и аз...

  -  Много сила,... но и стена- висока и много дебела, сякаш има някаква тайна- Капри замълча- остави, остави- работа имаме да вършим.

    -  Но аз имам трябва да ти кажа и още нещо! Вчера на пазара...

   - Няма време!- прекъсна я припряно Капри- вече закъсняваме, вече закъсняваш. Тръгвай, Виола- не много ухотно момичето се обърна.- Ей? Ще се справиш! Знам го! Сигурна съм в теб. Тръгвай!

   И тя я послуша. Капри я изпроводи с поглед докато влезе в къщата. Точно в този момент над нея прелетя една падаща звезда... тя се усмихна. Влезе боса в реката. Седна на коленете си. Потопи дланите си във водата. От пръстите започнаха да се „стичат черни ивици. Всичко около нея се оцвети в „черната кръв“. Отпусна назад тялото си. Косите се разпиляха. Над водата вече беше само лицето ѝ.

    - "Поех неговата болка и ще продължавам да отнемам, докато го накарама да поиска да живее, да поиска да се смее... Но не мога да задържа цялата в себе си. За това я „изливам“ тук- във водата и с движещата сила на реката ще се влее в корените на Каприфолия. Там ще се пречисти- отрицателната енергия ще бъде освободена. Ще използвам музиката, ще доловя неговия ритъм, Тя ще го усети чрез мен!"

   Изправи се. Отиде до Дървото. Краката ѝ се отделиха от земята. Издигна се нагоре. Косите ѝ се вплетоха в клоните на Дървото. Завъртя се. Очите ѝ проблясваха и угасваха. Долови се барабанен ритъм... на туптящо сърце... падна на земята, без следа от косата...

   ...     Ала някой в тъмнината, по-далеч в гората, със свещ в ръката видя какво се случи- там край реката...

Виола влезе в къщата. Следваше точно указанията на Капри и бързо намери стаята. Извади ключа от джоба си и отвори вратата- плахо и тихо. Видя го да лежи на леглото. Спеше. Запали свещта, оставена на шкафчето. Развърза торбичката. Сънят му не беше спокоен и Виола потреперваше от всичко- всяко движение или звук. Рейнс бълнуваше:

 

„Защо отне ми я в тоз ден-

никога да не бъде с мен!...

 

   Виола попи студената пот от челото му. Извади листенцата и ги сложи върху челото и сърцето му. Притисна ги. Странно чувство изпита сърцето ѝ, топлина премина през тялото ѝ.

 

„...Защо ми взе и малкото дете?...“

 

Рейнс потръпна. Виола вече бе по-смела- притисна листенцата още веднъж, но не ги смени.

Мъчно ми е за този човек. Тъгата извира от него и я усещам странно близо- Виола извади още нещо от джоба си. – Ще му я оставя за спомен. Направих я там...

„Там във планината,

някъде в гората-

плувах по реката и притисках цвете във ръце...

Без да знам коя съм,

без да знам каква съм,

само някакво детенце със уплашено сърце!...“

 

Една сълза се отрони от лицето ѝ и падна на гърдите му. На излизане остави фигурката върху шкафчето:

Иска ми се пак да се видим. Надявам се!- и си тръгна.

       Чу се неистов крясък. Рейнс се събуди. Стана от леглото. Огледа се. Метна дрехите върху себе си набързо. Излезе бързешком от къщата и се затича по посока на крясъка, който му се стори, че беше чул. Бягаше, заплиташе краката си в тръните, но не усещаше нищо. „Дали пък не сънувам?“. Спъна се в нещо голямо и студено и това го отрезви и потвърди присъствието му в реалния свят. Падна... Вдигна глава нагоре и го видя:

„Лени Лендха...

обич.................

гри.......на ..ай.....

кр.......в... ......идея“

 

Рейнс се разплака. Надписът на гроба почти се беше изтрил.

       -  Защо ме остави сам? Защо трябва дс съм сам- аз тук, а ти там?- погледна към небето и изкрещя- Защоооо?

Капри видя всичко. Цялата нощ Рейнс стоя там, подпрян на камъка... тя също...

 

***

 

   Вероника плахо се приближаваше към пейката. Трепереше. Не го беше виждала много години- тъжни и дълги, лице в лице, поне не отблизо, не истински.

       -  Здравей, Рейнс! Как... как си?- той не промълви нищо.- Добре, аз ще говоря... Отдавна искам да те видя. Защото в лицето ти искам да ти кажа, че в сърцето си не тая омраза. Не те виня! Не те виня за нищо! Не те виня за никой!

   Очите му се насълзиха. Наведе глава. Вероника също плачеше. Седна до него. Повдигна леко лицето му с ръката си.

        -  Погледни ме! Виж ме! Не те виня! Спри да се виниш и ти! Скъп си ми. Ценя те, моля те... проговори...

   Той се отскубна и отново наведе глава, не издържа. Тя стана. Тръгна.

     -  Вероника- тихичко промълви той- ела друг път, ела отново- без да вдигне глава. Тя избърса лицето си. Лека усмивка, лъч на утеха... Може би, може би...