Глава XX

    Рейнс се събуди. Тялото пак го болеше, но вече свикваше. Изправи се и седна. Разтърка очи и прокара пръсти назад по главата си.

          - Тук май сериозно трябва да поиграе ножицата- почеса се по брадата- и бръсначът- стана и отиде да се измие. Опита да се среши, но гребенът дори не влизаше в косата. Взе направо ножицата и махна спластената част, остави я доста къса. Избръсна се. Погледна се в огледалото. В първия момент се стресна- кой беше човекът отсреща, той ли беше, или далечен стар познат?

          - В какво съм се превърнал?... В какво се бях превърнал- звяр отвътре, звяр отвън... кошмар безкраен, черен сън... Покри лицето си, после свали ръцете си и пак погледна, плесна се, плисна се с вода, погледна пак и излезе... И за първи път от много години насам реши да закусва и слезе долу.

              - Добро утро, Роберта, как си?

             -  Добро да бъде- усмихна се тя- А, а Вие кой бяхте, отдавна не сме се виждали- погледна я малко недоумяващо, но се сети че видът му може би е малко по-различен и прави впечатление и се засмя.

             -  Стар познайник.

             -  Дълго чакан при това.

             -  Изглеждаш чудесно, Роберта!

             -  И Вие изглеждате така!

             -  Все още не се чувствам така, но поне от тук нататък ще полагам усилия.

             -  Много се радвам да чуя това от Вас, наистина.

             -  Знам, Роберта, знам- и я прегърна- Нещо за закуска?

             -  Каквото кажете!

             -  Нека да не те затруднявам, нека да е нещо лесно и бързо- и за теб и за мен.

             -  Омлет?! Как Ви се струва като идея?

             -  Отлична! Ще изчакам във всекидневната- и на излизане се обърна и каза- Иии едно кафе- горещо, горчиво и силно!

             -  Имате го!- Роберта беше по-щастлива отвсякога.

   Той отиде в стаята и седна на стола до масата. Облегна се. Главата все още беше поразмътена, от време на време му се виеше и свят, но вече усещаше- може би не това, което му се искаше, но все пак нещо истинско, нещо човешко. Беше затворил очи.

         -  Здравейте!- Капри беше на вратата- с поднос в ръка, от който още излизаше пара и чаша кафе. Косата ѝ беше сплетена и вдигната небрежно. Рейнс излезе от унеса си и се ококори.

           -  Мислех, че вече сме на „Ти“?

         -    Да, извинявай!- усмихна се тя и го остави на масата. Погледна към него, след това към прозореца и пак към него. Той кимна и тя отиде, дръпна завесите и отвори широко прозорците:

          -   И нека бъде светлина!

          -   От днес нататък няма да ме питаш повече за завеси и прозорци- отваряй ги където и когато пожелаеш.

          -   Добре, приятна закуска- да ти е сладко! Ако ти потрябвам, ще съм при Роберта или при Монти.

     -   Спри! Почакай, Капри! Остани! Постой с мен, моля те... Капри седна срещу него- Изглеждаш уморена... Всъщност май не трябваше да започвам разговора точно така, но...

         -  Няма проблем! Каквото човек вижда и не крие, а изразява на глас- то винаги е искрено, може би не винаги е нещо приятно, но все пак...

         -  Винаги ли си толкова мила?

         -  Не бих казала, че съм...

         -  Защото аз вече го видях много пъти и продължавам да го виждам- това непотърсеното, а подареното добро...

         -  Обичам да помагам на хора, които наистина имат нужда от помощта ми!

         -  А дали всички я заслужават? Аз например- не смяташ ли, че злоупотребих достатъчно?

       -   В началото те водеше най-силната отрицателна емоция, а сега имаш мотивация. Усетът ми за хората никога не ме е лъгал до сега. В теб имам борба, поизгубило се желание за живот, но го има.. там някъде го има.

         -  Говориш така,все едно ме познаваш отдавна. Как го правиш? Как успяваш да си толкова уверена във всичко?

         -  Опит- дълги години...

         -  Колко да са дълги- ти си млада!?

        -  Искаш ли да се разходим?- Рейнс я гледаше с питащо любопитство и леко се подсмихна- А и нали каза, че имам уморен вид- и на двама ни ще се отрази благоприятно.

         - Добре! „Пак сменяш темата“- помисли си Рейнс. Къде?

        -  На чист въздух. Например в гората?

         - Тръгваме ли?- тя кимна утвърдително- Тогава... път на дамите.

   Вървяха двамата по пътя към гората. Той- две-три крачки зад нея с кръстосани зад кръста ръце. Наблюдаваше я. Беше стройна, грациозна, изпъната като струна, въпреки изморения ѝ вид- той се показваше само на лицето ѝ. Беше толкова близо до него, а му се струваше, че между тях има преграда- невидима, недостижима. И да- определено имаше осанка- чар, обаяние, мистика... беше загадка... Капри изведнъж се обърна и го попита:

        -  Какво ще кажеш да те запозная с някого?

        -  Ами не знам. Готов ли съм за нещо подобно?

        -  Готов ли си?

        - „Той“ ли ще е или „тя“?

      -  „Тя“! Ще бъде „Тя“. Името ѝ е Лети... Летисия. Мисля, че е на четиринайсет години- Рейнс я погледна- имай ми доверие. Тя също като теб се е „позагубила“ и смятам, че и за двама ви ще е добре, ще бъде полезно да се запознаете, а и... почти стигнахме- ето я къщичката.

        -  Значи от самото начало това е била целта ти с тази разходка?- шеговито и сериозно, така звучеше гласът му сега.

        -  Сърдиш ли се?- няколко секунди мълчание.

        -  Не, не, разбира се че не- усмихна се той- Хайде!- застанаха пред стъпалата на къщата- Прилича повече на колиба!

        -  Изчакай ме тук за малко!- тя се качи и почука на вратата. Отвори се...

        -  Здравей, Агримония!

        -  От къде ме познавате?- стреснато попита тя.

        -  Лети. Тя ми е разказвала за теб.

        -  Значи може би ти си Капри?

        -  Да! Сестра ти тук ли е?

        -  Тук е!

        -  Може ли да я извикаш?

        -  Добре... Лети излезе.

        -  Ти си тук, Капри- и я прегърна.

        -  Когато се видяхме последния път аз ти обещах нещо... че ще те запозная с някой, нали?

   Всичко, което виждаше Рейнс в Капри, всичко, което тя правеше му се струваше някак си странно- непознато и тайнствено и в същото време- топло, нежно, истинско. А сега когато видя и момичето как я прегърна, по-скоро се хвърли върху нея, колкото и странна да беше, добротата ѝ го караше да се чувства добре, спокоен покрай нея...

       -  Лети, това е Рейнс.

       -  Здравей!- момичето подаде ръка.

      -  Здравей!- Рейнс я целуна така, както когато кавалер посреща дама. За нея това беше нещо ново, непознато и бързо сви ръката си. Стана ѝ неудобно. Изчерви се.

       -  Извинявай, не беше много любезно- гузно каза Лети.

      -  За такова нещо млада госпожице няма да се извиняваш- една истинска дама винаги разполага със свободата да постъпи както сметне за правилно- да приеме или да не приеме кавалер или жестът му- погледна към Капри.

        -  Е, ще ви оставя да се поразходите, да си поговорите.

        -  Няма ли да дойдеш с нас?- попита Лети учудено.

        -  Тя е човек на изненадите- усмихна се Рейнс, без да прества да я гледа.

      - Ще дойда по-късничко, обещавам- Агримония стоеше на вратата- Капри ѝ прошепна нещо в ухото, Лети не реагира- Тръгвайте!... И двамата постепено се отдалечиха... „Вярвай ми, Лети“!

      - ... Вярвам ти...

      -    Какво?- попита Рейнс.

      -    Ааа, нищо, нищо- говоря си.

   Когато се изгубиха от погледа ѝ Агримония тръгна да затваря вратата, но Капри сложи крака си.

        -  Двете с теб ще трябва да си поговорим!...

   Дълго време двамата крачиха в мълчание. Може би и за двамата беше неловко и никой не се осмеляваше да направи първата крачка, но като мъж и все пак като възрастен, Рейнс наруши тишината.

       -  Там, на вратата, майка ти ли беше?

      -   Не, сестра ми! Тя е доста по-голяма от мен. Аз нямам майка и баща- само нея си имам, само Агримония.

      -   Аз пък- за момент замълча- някога имах жена и дъщеря, но и двете загубих много отдавна.

     -  Съжалявам- осмели се да го погледне в очите-кафяви и топли, които се отразяваха в „дълбокото синьо“ на нейните- Какво се случи, ако не е нахално да попитам?- Рейнс си пое дълбоко въздух.

     -  В един топъл, но мъглив ден, отидохме на пикник. Валентина- така се казваше дъщеря ми- беше още бебе. Настанихме се на поляната. Имаше две високи дървета. Решихме аз и Лени- съпругата ми, да закачим кошчето на малката на едно от тях... И всичко беше чудесно, докато... докато не излезе тази ужасна буря. Тя не ме изчака и подскочи, за да вземе кошчето- гласът му се разтрепери, очите на Лети се насълзиха. Тя го хвана за ръката... Подхъзна се и падна... в реката, а тя беше загубила спокойния си вид- беше буйна, мътна и страшна. Веднага скочих във водата. Бях срещу течението, но въпреки това я настигах... почти... и гръм удари дървото. Клонът, на който беше Валентина беше сцепен от светкавицата и падна. Почти я бах настигнал- Рейнс се разплака- Лети го стисна още по-силно. От майчината любов по-голяма няма, от майчиния инстинкт по-силен няма. Кошчето се затлачи в реката- в някакви съчки, камъни... не знам. Тя ме погледна. Нямаше нужда да чуя това, което щеше да ми каже, вече го знаех- „Спаси я, спаси нея“. Заплувах към Валентина. Виждах дръжката в ръката си. Погледнах Лени- в този момент тя удари главата си- не видя камъка- и в същият кошчето се отскубна от мен... завинаги. Реката изхвърли безжизненото ѝ тяло до брега. Изтеглих я, а себе си... себе си исках да потопя, да унищожа, да погубя... и вярвай ми дълги години се опитвах- Лети се обърна срещу него и избърса сълзите от лицето му.

     -  Виж, погледни... Това е специално място- поне за мен. Беше го завела на скалите- Ела, ела и седни до мен. Съжалявам, че те накарах да преживееш този ден... отново.

      -  Недей! Може би много отдавна е трябвало да го направя.

      -  А защо не си?

     -  Не съм имал толкова добър слушател. Е, и аз самият не бях много за търпене де, но това е тема на друг разговор. На никого до сега не съм си и помислял да го разкажа, нямах смелостта да го изкажа, срамно бе мъката си да покажа...

      -  Или себе си пред хората?... Ох, извинявай!

      -  Напориста си... харесва ми!

      -  Един човек ми каза, че изказаната мъка е по-малка болка.

     -  Такава рана не спира да кърви... никога, но пък си права- малко по малко олеква, сякаш по-малко боли- Рейнс доизбърса лицето си- Стига за мен, стига съм товарил непорастналата ти душа с моята тъга.

     -  И моята малка не е. Даже май... порастнах твърде бързо.

     -  Защо?

   -  Наложи се! Заради сестра ми и „веригата“, която я държи. Най-лошото е, че от известно време, вече има възможност да свали оковите, а не иска- Лети го погледна.

     -  Можеш да ми се довериш... може да ми разкажеш, ако се чувстваш готова, ако желаеш...

   Лети му разказа за Бран, разказа му всичко. В гласа ѝ се долавяше тънък упрек по посока на сестра ѝ, но много обич и загриженост, обвити в отчаяние, когато говореше за страданията им. Рейнс я прегърна.

     -  Твърде си малка, за да ти се случва всичко това. Не е честно!

     -  Честно?! Нищо честно няма, само „черните шеги“ на съдбата.

     -  Много мъдрост в думи на четиринайсет годишно момиче.

    -  Мъдрост не знам, опит може би е силно казано, да кажем просто, че до момента съм се справила. Мъдра е гората- тайните, които вековните дървета пазят, дълбоко заровени в земята и все пак се стичат под кората в стволовете и стъблата... и тайно нашепват „разбери“.

    -  Красиво... нежно... Имаш ли нещо остро в себе си?- попита Рейнс- ножче, или пък може би да потърся камъче заострено, а... ето.

    -  Защо ти е?

   - Сега ще видиш!- Той стана и отиде до първото дърво, което му хареса. Счупи една по-дебела клонка. Обели я и започна да я дялка... Тръгнаха по обратния път.

   Затвори вратата зад себе си. Агримония я гледаше още по-уплашено. Крачка по крачка отстъпваше назад. Капри продължаваше да стои на едно място.

    -  Ако нещо се случи с Лети...

    -  Спокойно- нито на теб ще направя нещо, ното на Лети- в момента тя е в добри ръце. Само искам да поговорим.

    -  Коя си ти?

    -  Въпросът е коя си ти?- бавно равни и спокойно продължи тя.

    -  Очевидно вече знаеш името ми!?

   -  Нямах това предвид, но... да започнем от начало- тя се доближи до Агримония. Лъчите от прозореца осветиха лицето ѝ. Ярко зелените ѝ очи искряха със смарагден блясък. Едва доловимата усмивка придаваше мекота на лицето ѝ, въпреки пронизващият поглед и катранеата коса- Името ми е Капри!- също толкова кротко продължи. Агримония отстъпи още една крачка назад и бавно се свлече на стола.

     -  Аз... аз май те познавам...

   -  Ще си спомниш... полека! Искам да ми разкажеш за себе си, за Лети- секунда мълчание- за Бран- бавно и от самото начало. Не бързаме за никъде.

    -  Ами... Лети ми е сестра- Капри рязко втренчи поглед в нея.

    -  И до там ще стигнем, а сега... от начало. Например да започнем от теб и Бран.

    -  Какво да започваме?

    -  Как се запознахте, например?

   -  Не беше много трудно за едно отритнато от общетвото и света момиче- погледна я- бях гладна и без покрив над главата, бях отчаяна... Просто някога много отдавна само той ми обърна внимание и за едно момиче без родители, израстнало на улицата с всичките ѝ „дарове и красоти“- тогава ми се стори някак си по-специално... различно,... ала само в началото, най-голямата заблуда в живота ми... Оказа се най-голямата грешка...

    -  Сама... на улицата, защо?

   -  Още като бебе съм била захвърлена- там, някъде в края на гората до едно самотно дърво край реката- нежелана, непоискана, непотърсена. Човекът, който ме е намерил, ме е оставил в сиропиталището. От време на време в началото идваше да ме вижда. Той ми е разказвал, че когато ме е намерил- сторило му се нещо, нещо странно казваше той...

    -  Какво?

    -  Сякаш самото Дърво се било погрижило за мен, запазило ме е жива, самите клони били сплетени като люлка...

    -  Ти си детето... съвсем тихичко прошепна Капри.

    -  Не те чух, какво каза?

    -  Нищо, нищо, продължавай!

  -   От един момент нататък посещенията започнаха да намаляват, а накрая човекът спря да идва изобщо. Може би се е уплашил, може би съм го провокирала по някакъв начин, или пък му е писнало, знам ли?.. И така в едн хубав ден- бях на седем години- решиха да ни изведат, нас децата от дома, може би на нещо като пикник, разходка, не знам а и не помня вече много добре. Но... аз се отдалечих от тях- никога не съм била от кротките и послушните... Изгубила съм ги от поглед, накрая самата аз се изгубих и... ето така останах сама. Бродих, скитах, просих, хората ме гледаха с погнуса и отвращение...

    -  А Лети?- прекъсна я Капри.

    -  Нали ти поиска да чуеш всичко- и до там ще стигна!

    -  Извинявай, моля продължавай- звучеше изпитателно.

   -   И така един ден срещнах него- Бран. Видя ме на пътя и се приближи. Аз се бях свила в един ъгъл. Подаде ми ръка, изправи ме и... ми предложи да ме подслони. От начало се държеше добре, макар сега като се замисля и върна спомените назад в онова време- сега не бих казала същото. Но беше ново и различно за мен, някой ми обърна внимание, нооо... Много скоро показа истинската си страна, истинския си облик и страстта му над плътта надделя и след като не я получи даром- гласът ѝ се разтрепери- взе си я насила. Впоследствие разбрах, че е и крадец и че така наречената му къща- тази в която стоиш в момента- е скована с чужди пари, отнети по принуда, използвани с помощта на чуждата заблуда.

     -  Лети е твоя дъщеря, нали Агримония?

    -  Да!- издиша тежко и се разплака- Когато разбрах, че нещо се случва с мен се скрих от всички. Трудно беше за едно осемнайсет годишно момиче да осъзнае какво се случва с тялото ѝ. Не знаех дали това нещо, което расте в мен ще ме направи още по-мизерна и нещастна, не знаех какво чувствам- омраза, неприязън, ярост,... а обич? Бях ли способна да обичам... не знаех как. Никой никога не ми е показвал какво е любов, какво е обич?... Един ден реших да избягам. Бе дъждовен, сив и мрачен- сякаш небето ме натискаше надолу. Беше рано да се роди, или поне така си мислех... явно бързаше да види света, хммм... Прерязаха ме адскки болки. Вървенето стана трудно- лекавата кал върху „лепнещата“ ми душа- още по-трудно. Накрая не издържах и седнах. Градът се виждаше. Бях близо и все пак... толкова далеч... и тогава тя дойде! Хвана ми ръцете, погледна ме- вече знаеше, че ще е момиче и ми го каза, помогна ми да се успокоя. Когато болката стана съвсем непоносима, тя ми даде да сдъвча нещо... и сякаш живителна сила се вля в мен, нежен огън премина, болката отмина... тази душевната. Дълго бях в нейн плен, а в този миг за мен отново стана светло,отново имаше надежда...

    -  Имаш белег, нещо като бенка от вътрешната страна над коляното на левия крак, нали?

    -  От къде знаеш?- сепна се Агримония, излязла от унеса на разказа си.

   -  Не ме ли помниш?- хвана ѝ ръцете- Погледни ме пак, поглдни ме внимателно и този път без страх... погледни ме наистина... и спомените я връхлетяха.

    -  Ти си, ти си била, ти си сега- Капри кимна, а тя покри с ръце лицето си.

    -  Значи си знаела от самото начало коя съм аз и коя е Лети?

    -  Да!

    -  И не си ѝ казала?

    -  Не съм! Ти така пожела, не помниш ли?

    -  Не съм смятала, че човек може да е толкова добър и толкова време да пази чужда тайна!

    -  Сама го каза- чужда- нокога не е била моя, за да имам правото да я споделя.

    -  А защо ме накара да ти разкажа?

    -  Две причини- и двете се крият в твоето раждане, а и трябва да се научиш да казваш истината...

    -  В моето... раждане?

    -  Да! Знаеш ли колко сила се крие в дъщеря ти?

    -  Сила? Каква сила?

   -  Силата да лекува, да лекува това тук- и сложи ръка на сърцето ѝ- сила, която трябваше да бъде твоя, ала ти никога не си била готова да я развиеш. За това пък в нея- извира в изобилие, а не го знае, или поне не го осъзнава все още. И аз не пожелах да ѝ кажа, за да не я уплаша, защото преди това ти трябва да ѝ кажеш нещо друго, нали?

    -  Не бих могла, ще ме намрази...

    -  Дали? Май още не я познаваш толкова добре все пак, а?

    -  Предпочитам да ме мисли за своя сестра. Някак си се чувствам по-малко жалка. Все пак и аз не съм имала май...

    -  Имаш!!!

    -  Какво имам?

    -  Майка, Агримония, имаш... майка.

    -  Как така?- рязко се изправи.

    -  Това е втората причина!

    -  Аз ка-ка-какво имам?- започна да клати глава в отрицание... Не, не не- невъзможно, няма как- паниката взе превес в емоциите ѝ. Олюля се, Капри я хвана.

     -  Ти не знаеш за нея, но и тя не знае за теб! Знае само че си жива и никога не е прествала да те търси, не се е отказала...

     -  А защо съм захвърлена тогава?

     -  Не си! Рзаказа ми, че са те намерили до Дървото, нали така?

     -  Да!

     - Родила си се без плач, без вик, без дъх... и тя е решила, че те е изгубила, помислила те е за мъртва и с помощта на един човек те е занесла там. Сили не е намерила в себе си да те погребе- и явно е имало защо- тя си е тръгнала, той е останал. Чул шум. Оставил те е само за миг, един достатъчен миг, в който Дървото те е съживило- теб, погубеното дете. Когато се върнал те видял вече жива и се уплашил... и побягнал.

     -  Този човек за когото говориш... да не би да е, да е....

     -  Не, не е той!

     -  А знаеш ли кой е?

    -  Не, но когато се срещнеш с майка си ще разбереш! Нека продължа, може ли?

    -  Извинявай!

   -  На сутринта събрал сили и отново се върнал, но теб вече те е нямало... останалото- ти току-що ми го разказа. Колкото до Летисия- тя развива нещо в себе си, нещо много могъщо, което в един момент може би ще я уплаши и аз съм тук, за да ѝ помогна. Има силна воля и могъщо сърце...

     -  За разлика от мен, нали?

   -  Едно мога да кажа със сигурност... Започни всичко отначало. Нека бъде чисто начало и далеч от тук. Аз ще ти помогна да избягате, само ми кажи кога- Агримония все едно гледаше през нея. Всяка дума, която изричаше Капри, се стоварваше като камък върху нея. И ако до скоро бе уплашена, че Лети ще узнае истината, то сега ѝ бе трудно да събере всичко казано в главата си и да го подреди. Не можеше да осъзнае, че през всичките тези години, някой я е търсил, че някой е мислил за нея, притеснявал се е за нея, обичал я е, че... всъщност винаги е имала семейство... Отново се олюля.

    -  Ей, добре ли си?

    -  А ти би ли била на мое място?

   -  А искаш ли да бъдеш?- тук вече тонът бе много сериозен, изразът на лицето- пределно ясен, хвана я за раменете, поглед срещу поглед.

    - Искам!

   - Тогава от тук нататък... вземи се в ръце, стегни се! Бъди Агримония, която Лети желае да бъдеш, ако не като майка, то поне като сестра- борбена и устремена, да види пример в теб, нещо което чака отдавна, нали? Ще го направиш ли?

   -  Ще! А... майка ми?

   -  Остави на мен- ще намеря начин да ви събера- и тръгна към вратата.

  -  Почакай!- Агримония се хвърли върху нея и я прегърна- Благодаря! Благодаря ти... за всичко- и прошепна- Ще ми кажеш ли името ѝ?- Капри отвори вратата и излезе.

 -  Виж, ето ги, вече се връщат- вдигна ръка, сочейки двете малки точки в далечината. Слезе по стълбите и се обърна- Вероника... името ѝ е Вероника...

 

  -   Заповядай, за теб е!- Рейнс ѝ подаде малка дървена фигурка. Беше във формата на разцъфващо цвете, от което излиташе птица.

   -    Невроятна е!- възкликна Лети. Ръцете ти явно са вълшебни, а и до сега никой нищо не ми е подарявал. Благодаря, наистина!

    -   Малко са позагубили форма- ръцете ми имам предвид.

    -   Не си личи!

    -   Но както за след толкова години време- прилично се получи- Лети застана срещу него и го погледна право в очите.

    -   Ти си чудесен човек- изключителен, мил, добър...

     -  Не се ли доверяваш много бързо? А и не съм сигурен, че го заслужавам.

   -  О, напротив! Нека довърша- ти може и да не си сигурен, но действията и жестовете ти говорят за обратното. Може и да си позабравил всичко това предвид случилото се, но себе си няма как да забравиш!

      -  Сигурна ли си, че си на четиринайсет?

    -  Поне по спомени- да- и се замя... То не се забравя, просто е трябвало нещо да ти го припомни. Радвам се, че се запознахме,     Рейнс и ще ми бъде много приятно да се видим отново, ако ти желаеш разбира се!

     -Да желая?! Лети, следващият път направо ще ми дойдеш на гости! Съгласна ли си?- от нея бликаше искрена радост. Не се сдържа и се хвърли върху него. В първия момент не знаеше как да реагира- остана с разперени ръце, беше нещо ново, непознато, но беше хубаво и топло, и истинско- и сви ръцете си около нея.

     -  Виола също би те харесала?

     -  Коя е Виола?

    -  Чудесно момиче, може би колкото мен. Запознахме се сравнително скоро, но вече няколко пъти ми помага- винаги на правилното място в точния момент.

    -  Звучи познато...тихо прошепна той.

    -  Учудвам се, че не я познаваш.

    -  Защо?

    -  Тя е дъщеря на Капри!

   -  Така ли? Всъщност тя май беше споменала нещо... Все по-интересна личност изглежда тази жена- усмихан се Рейнс. Вече бяха близо до къщата, Капри беше на стълбите.

    -  Чао, Рейнс!- той ѝ хвана ръката.

    -  До скоро виждане, Лети!- на разминаване, момичето се обърна към Капри:

    -  Беше права, благодаря!

    -  И няма да е за последно?

    -  Със сигурност! Как ти се стори сестра ми? Скучно ли ти беше?

 -   Скучно?! Неее, Агримония е интересен човек- просто още не си го разбрала- и ѝ намигна- Помниш какво ти казах, нали? Внимавайте, Лети... и двете!

 

    -  Харесва ти да изненадваш хората!- закачливо подхвърли Рейнс.

   -   Изненадата показва първичната, истинската, искрената човешка реакция в дадената ситуация. Ако човек е предупреден- ефектът никога не е същия- усмихна се тя, а той се спря.

    -  И каква е диагнозата, докторе?

    -  Обещаваща!

    -  А оценката?

    -  Повече от отлична- и тя се обърна към него- Рейнс, днес ти пое отговорност за друг човек, за човек, който не познаваш.

    -  Та тя е дете! А е преживяла толкова много!

    -  Точно така и днес ти ѝ помогна!

    -  Как така?

    -  Накара я да се усмихне, накара я да се довери на друг, на непознат! Знаеш ли колко смелост е нужна за това?

    -  На мен май помогна повече!

    -  Помогнали сте си взаимно и това беше идеята, това беше целта.

    -  Разказах ѝ!

    -  Какво?

    -  Какво се случи преди четиринайсет години- Капри го прегърна- Благодаря! Благодаря, че ми подари днешния ден! Сякаш усещаш от какво има нужда човешката душа и успяваш да го поднесеш по най-добрия и непринуден начин- притисна я по-близо до себе си, тя потрепна.

    -  За това... благодаря, Капри...

 

Глава XXI

 

   Югланс и Алтеа се прибраха. Живееха в малка къща в другия край на града, но уютът ѝ се усещаше навсякъде. Малка градинка отпред, а цветя имаше и покрай стълбите и на верандата. Беше направена в топли цветове, които сега залезът запалваше- последните багри от Слънцето, които приветстваха Луната. Личеше си, че всичко бе направено с любов.

Вратата се отвори. Филип се отскубна от ръцете на баба си и се хвърли на врата на баща си.

       -  Ех, еййй, здравей сине. И аз се радвам да те видя. Само по-полека, че татко ти е малко наранен в момента.

       -  Филип, пусни го моля те-продължи Алтеа- сега трябва да си почива.

      -  Седни, седни до мен- и го погали по главата- днес просто малко ме поотупаха- възрастната жена погледна питащо Алтеа, но тя ѝ направи знак с ръка да не го прави, но ѝ намигна- после щеше да ѝ разкаже- и тя влезе в другата стая.

      -  Ще приготвя нещо набързо за вечеря!

     -   Не се тормози! Ела и ти, седни до нас, Филип вече е нахранен, а аз все още не съм гладен- Алтеа го погледна, но все пак остави една чиния с масленки, които беше приготвила по-рано.

     -  Тати, кой те наби?

    -   Не са ме били сине, раниха ме двама нег... не много добри хора и не успях да се защитя.

    -   Боли ли те?

     -  Само малко, ще мине, не се притеснявай!

     -  Мамо, а на теб защо ти е синьо окото?

    -  По-полека, по-полека малък- ще ти кажа... Тези двамата, за които ти казах- лошите хора- бяха се опитали дааа... да оберат майка ти. Аз им попречих, но те бяха двама и силата им надделя. Но тогава се появи една смела жена, не... първо едно момиче и после тя- те ни помогнаха с майка ти и поречиха на лошите хора да ни направят нещо.

     -  А как се казваше момичето- да не беше Лети?

     -  Не, не беше Лети. Мисля, че беше Виола. Всъщност ти от къде познаваш тази Лети?

     -  Мама ме запозна с нея- той погледна към нея и тя му намигна и прошепна „При Вероника“- ахаа, ясно.

     -  А как се казваше жената?

    -  Като се замисля... не знам синко, но тя и момичето бяха изумителни- говореше с голяма възхита за тях- само колко хладнокръвни бяха, ама ти... не трябваше ли да си вече в леглото?

    -  Нее, неее, още малко, разкажи ми моля те- и обви ръце около врата му.

    -  Хайде Филип- подкани го Алтеа- баща ти също трябва да си легне- и той има нужда от почивка.

   -   Утре Филип, утре- довърши баща му- интересното за новия ден... а сега помогни на майка си да се качите по стълбите и си лягай- малкият не остана много доволен от отговора и с неохота тръгна, но го послуша- Алтеа се обърна и му намигна.

   Качиха се горе и тя му оправи леглото, той си легна. Зави го и го целуна по челото.

     -  Мамо, добре ли си?

     -  Защо питаш, Филип?

     -  Изглеждаш уплашена.

     - Много ми се събра за краткото време на днешния ден, а и да- днес наистина се уплаших за баща ти... и за теб, но те двете сине, те двете наистина ни спасиха.

     -  Искам да ги видя, искам да се запозная с тях!

   -  Да се разберем така- нищо не мога да ти обещая, но ще се опитам... има начин! А сега заспивай- и отиде да угаси светлината-    Лека нощ, Филип!

    -  Наистина сте добре,нали? Не ме лъжеш, защото съм малък?

    -  Не бих те излъгала и голям да беше, а за годините си- ти си такъв! Спокойно, всичко е наред, заспивай!

   Слезе обратно по стълбите, а Югланс вече се беше излегнал.

     -  Ела, Алтеа, ела тук до мен!- тя легна до него- Днес се случиха много неща- опасни и странни.

     -  Щом малкия го е усетил само с разказа ти...

     -  Ти добре ли си? Как е окото?

     -  Нищо ми няма, още съм поуплашена, но съм добре- един шамар все ще понесе окото, стреснах се за теб- Югланс я прегърна.

     -  Същата вироглава и упорита жена си, същата малка, дребна и дива прекрасница- казах ти да избягаш, но ти не- остана.

     -  Ти щеше ли?

     -  Никога!

     -  Ами тогава?

     -  Познаваш ли тази жена? Виждала ли си я преди?

     -  Не съм, но момичето...

     -  Познаваш я?!

     -  И нея не познавам, но много ми заприлича на някой. Сякаш виждам чертите на... не, не е възможно!

     -  На кой, Алтеа? Кой разпознаваш в нея?

     -  Дъщерята на госпожа Вероника- той я погледна учудено.

     -  На Лени?- тя кимна- неее, няма как... Но тази жена, как я нарече момичето, как ѝ беше името, ммм...

     -  Капри!

   -  Да, точно така- тя беше невероятна. Имаше нещо толкова мистично в нея, толкова сила и спокойствие на едно място не бях виждал до днес!

     - Очаровала те е!

     - А теб не те ли?

     - Ако питаш мен, тя е изтъкана от мистика, но не бих отрекла очевидното. Благодарна ще ѝ бъда до живот за това което направи тя и малката с нея...

    - Това, което изпитах когато притисна раната, не знам дали мога да го опиша с думи... В началото сякаш жив изгарях отвътре, сякаш всичко се късаше и събираше, и късаше- парче по парче, клетка по клетка в тялото ми, а след това? Хладна вълна премина през мен и енергията отново се върна, слабостта изчезна, силата се върна... отново се почувствах жив, ала това не бе нищо- беше загледан някъде там далеч, неясна точка в пространството.

     -  Какво имаш предвид?

     - Когато сложи ръката си на челото ми... влезе вътре в нея- чуваше мислите ми, а аз я чувах в главата си, помислих си за Филип, за теб и ... тя ме чу... може би за това изрече името му после. Толкова много думи, толкова изразително лице, толкова емоция имаше в него, а не помръдна устни нито веднъж- само се усмихна накрая. Толкова много сила, а подозирам, че и физическата ѝ е над възможностите на нормална жена, не знам... Но такъв човек никога не съм срещал до сега!

     -  А мен ме уплаши, но ти помогна и друго сега няма значение!

    -  И мен ме уплаши в началото, по-скоро реакциите ѝ- непознат да реагира така, но тя бе безстражна и върна и моя кураж. Спаси живота ми. Задължен съм ѝ, а дори не знам дали ще я видя отново...

   В този момент на вратата се почука. Алтеа стана. Той също, зад нея- плътно и в готовност.

    -  Кой е?- попита тя, отговор не получи.

    -  Кой е?- този път попита той с по-твърд глас, но тишината мълвеше все същото. Югланс отмести Алтеа и отвори вратата- нямаше никой. Тръгна да я затваря, когато един лист хартия се помете от нея и отиде в краката им. Тя го вдигна- погледна го.

    -  Хайде, отвори я, виж какво пише!

 

„Алтеа, ще имам нужда от помощта Ви! Трябва да се срещна с Вероника! Говорете с нея! След три дни по залез ще я чакам на пейката под часовника. Моля!...“

Капри

    -  Че защо ще иска да се среща с нея?

    -  Задаваш ми въпрос на който само тя има отговор, но ето начин, по който можем поне малко да се отблагодарим, поне да върнем услуга...

***

  Рейнс и Капри се прибраха.

    -  Ще се кача до стаята си!

    -  Свободна си да правиш каквото поискаш- тя тръгна по стълбите- от къде познаваш Лети?- изведнъж попита той.

    -  Стечение на обстоятелствата познавам я отскоро.

    -Не изглеждаше така... но ти сякаш познаваш всички, нали така, Капри?- тя не отговори нищо- Лети каза, че ще ме запознае с Виола- ти съгласна ли си?

     -  Виола е достатъчно голяма, за да прецени сама!

     -  Но ти нищо не си ми разказвала за нея. Като се замисля ти нищо не си ми разказвала за себе си! С Лети поне ще те улесним!?- не отговори нищо и изчезна по стълбите- Защо не обичаш да говориш за себе си, какво толкова има?- извика Рейнс след нея. Прекрачи две стъпала нагоре и се спря... завъртя се обратно и слезе. Отиде в хола. Наля си чаша вода и седна. „ Какво толкова криеш тайнствена и непозната, мистериознице? Какво?“

   Капри се качи в стаята си. Не ѝ се случваше често да бъде нервна, а сега определено беше много неспокойна. Разплете небрежно вече доста дългата плитка и прекара пръсти през лицето и косата си.

   -  „Виола, чуваш ли ме?“

   -  „Да, тук съм!“

   -  „Как си?“

   -  „Добре съм... но май ти не си! В твоя глас долавям неспокойствие, или греша?“

   -  „Не, не грешиш!... И до сега не си... Никога не съм се задържала толкова дълго време на едно място, а любопитството взе да става доста опасно. А и този човек- не е като другите. Сякаш всеки негов поглед е въпрос.“

   -  „Значи намери достоен съперник! Ти се заинтересува от него от самото начало, Капри!“

   -  „Да, така е, но...“

   -  „И май си привлечена от него?“

   -  „Не, Виола, не съм, просто искам да му помогна, а и знаеш че не мога!

   -  „Поне веднъж помисли и за себе си!“

   -  „Виолааа!“

   -  „Добре, добре, все едно нищо не съм казала... ти си знаеш.“

   -  „Искаш ли да го видиш?“

   -  „Да, много!“

   -  „Ела утре вечер- ти знаеш по кое време!

   -  „Чудесно, значи до утре...“

***

Лети се качи по стълбите и прегърна сестра си.

   -  Явно разходката ти се е отразила добре!- каза Агримония.

   -  Особено след...

   -  След какво?- рязко се обърна към Лети.

   -  След случката.

   -  Каква случка?

   -  Знаеш, че не мога да плувам...

   -  Лети, какво ми казваш?- още по-притеснено попита.

... но влязох в реката иии- щях да се удавя!

   -  Какво???

   -  Но Капри ме спаси- направо изстреля думите Лети- тя ми помогна.

   -  Но защо го направи?

   -  Защотооо... ами от глупост, за това!

   -  Летисия- погледна я нежно Агримония, помилва я и я целуна по челото- Добре си, нали?

   -  Добре съм, добре съм- не ме мисли.

   -  Няма как, ти си ми... сестра!

   -  Права си! Обещавам, че няма да се повтори! Ами ти, изглеждаш... променена- едва сега я погледна. Беше различна, имаше нещо различно в погледа ѝ, нещо позитивно, нещо ново за нея- На какво се дължи?

   -  Амиии, поговорихме си с твоята Капри иии...

   -  Страхотна е, нали?

   -  Да кажем, че срещата ми се отрази добре...

***

Нощта премина спокойно. Рейнс се събуди... отпочинал.

   -  Май трябва да ѝ се извиня- каза си той- вчера се държах малко грубо- облече се и слезе долу. Още от вечерта беше казал на Роберта кафето да го чака сутрин преди закуска... така и беше. Взе чашата. Отпи- топло, горчиво, приятно. Издърпа стола и го завлече до прозореца и тъкмо да седне... Чу се трясък. Чашата падна на земята, претъркули се няколко пъти и се счупи. Роберта връхлетя запъхтяна.

   -  Какво стана, господин Рейнс, какво се случи?

   -  Извикай Монти!- почти в транс избърбори той набързо.

   -  Веднага- каза тя и изчезна. След малко се качи и той.

   -  Какво има господине?- попита той притеснен.

   -  Ела, ела тук до мен!

   -  Да, кажете!- Рейнс му завъртя главата с лице към прозореца.

   -  Какво е това?- Монти ахна.

   -  Но... господине, това е изумително, аз... аз просто нямам думи!

   -  Ти си невероятен приятел Монти, очевидно и градинар- а аз само те помолих да изчистиш градината... А ти... ти си сътворил чудо!

   -  Ще ме прощавате, ама не съм аз по чудесата!

   Градината беше върнала някогашния си облик, не- беше още по-красива. Ароматът на дърветата и цветята се носеше отдалеч. От портата навътре имаше няколко Магнолии, короните им образуваха шпалир, а част от големите им прекрасни бели цветове, украсяваха земния килим с приземяването си. От последните две срещуположни дървета започваше ръкав от лалета- половин бял и половин лилав. И точно пред вратата се разделяха и разперваха в две букви- „Л“ и „Р“- белият ръкав от лалета завършваше с лилави орхидеи, подредени като обърнати лулички с целувка към върховете си. Лилавата част от ръкава се разперваше в бял обръч от Момкова сълза, пресечен в незавършения си край със снежна Грациола*.

   -  А това как го наричаш?

   -  Ама, ама- заекваше Монти- аз нищо не съм направил!

   -  Недей да скромничиш- прегърна го Рейнс през сълзи.

   -  Но аз наистина не съм и този път няма да замълча! Да, изчистихме градината- аз и Капри. Тя посади успешно няколко теменужки- ето тук в средата между буквите където до скоро... очевидно и аз не знам от кога- беше оградата и... толкова- Рейнс го гледаше с умиление и задоволство.

   -  И все пак, благодаря приятелю, наистина! Като слизаш ще извикаш ли...

   -  Тук съм!- Капри стоеше на вратата.

   -  Аз... отивам да си върша работата- набързо каза Монти, дръпна Роберта и излязоха. Дълго време двамата се гледаха без дори да мигнат- тя от вратата, той от прозореца.

   -  Ти беше, нали?- наруши тишината Рейнс, без да прекъсне силата на погледите им.

   -  Какво бях?

   -  Ти я направи, нали?

   -  За твоите сълзи през смях? Какво направих?

   -  Градината, Капри- тя... тя е жива, а Монти каза...

  -  Аз просто му помогнах и му дадох няколко идеи- прекъсна го тя- е, може би знам и някои тайни за цветята- усмивка плъзна по лицето ѝ.

   -  Извинявай, Капри! Извинявай за вчера- тя поклати глава.

   -  Аз трябва да се извиня- приеми и ти моите извинения! Щом искаш да видиш Виола, ще я видиш!

   -  Но, моля те, нека не бъде насила, само ако тя пожелае!

   -  Добре! „Ако знаеше всъщност колко силно го желае наистина...“

   -  А твоето, Капри, какво е? Какво е твоето желание?

   -  Сега?

   -  Сега!

   -  Точно в този момент ли?

   -  В този!

   -  Отвори „Танцът на душата“!... Покажи ми го!

 

*Грациола- лат. име на българското цвете Сиротица