По време на празника

По цял ден се излежавах в болничната стая и правех планове как да не мисля за буламача, който мнозина тук безумно смело определяха като "... все пак е нещо за ядене". Искрено се питах дали готвачките ги избираха с конкурс за некадърност или това е политика на заведенията от подобен род да накарат пациентите си, размишлявайки за негативното преживяване от допира с това подобие на храна, да не обръщат внимание на собственото си окаяно състояние.

Ето, виждате ли, пак започнах да се оплаквам. Сигурен съм обаче, че щяхте да ме разберете, ако бяхте опитали сладкото зеле, което имах нещастието да вкуся в четвъртък.

   Но, както и да е, все пак аз съм пациентът и нямам право да изразявам негативно мнение според болничната управа и затова бързам да се върна на думата си. Един от начините, които открих за бягство от тази мрачна действителност, бе да разговарям с болните от другите легла. В тези нескончаеми разкази за живота с хора в моето състояние, а дори и по-зле, открих, че притежавам чувствителност, за която по-късно предположих, че до този момент е спала перманентен зимен сън.

   По принцип притежавам и отскоро разпозната изследователска ревност, която, поради невъзможността да пътувам в географския смисъл на тази дума, я употребявам в посока да правя дълги безплатни пътешествия в приказния свят на човешката душа. От крехкия си опит мога смело да кажа, че там е много интересно, често вълнуващо, но и малко страшничко понякога. Един ден тази  приключенска страна от моята природа се събуди със страшна сила, когато чух съвсем обикновената история на моя съсед по легло - строителния инженер Милчо Хаджиатанасов.

   На третата сутрин след като го приеха, когато усетих, че се чувства по-добре, направих опит - успешен при това - да се запозная с него. Той се оказа много мил, млад чистосърдечен човек и само след ден-два разкри себе си до такава степен, че аз можех съвсем спокойно да започна моето така желано пътешествие в дебрите на неговата душа. Едва изчакахме да отмине визитацията, нагласихме удобно възглавниците си, за да се виждаме по-добре, и моят нов съквартирант Милчо Хаджиатанасов започна разказа си.

*          *          *

Залата, както се казва, се пукаше по шевовете. Дървените столове с евтина кожена обвивка, отдавана заети, гощаваха с непретенциозното си гостоприемство официално облечени мъже и жени. По пътеките между редовете също вече не можеше да се намери място и това се отразяваше силно на качеството на въздуха. Сцената светеше в очакване на шоуто, украсена в миналогодишния декор, но подреден малко по-различно. Големият интерес към концерта на даровитите ученици се състоеше не само в това, че мероприятието се провеждаше вече за четвърта поредна година по случай празника на малкия провинциален град, но и както всички знаем, един родител никога не пропуска да се наслади на талантите на собственото си дете.

   Когато усиленото жужене на все по-нетърпеливата публика достигна връхната си точка, изведнъж в залата настана тишина. На сцената се появи двойка - момче и момиче в средата на пубертета, които с нервни усмивки, издаващи сценична треска с високи стойности, обявиха началото на концерта на младите таланти. Ученическият шоу спектакъл започна с еднакво облечените момичета от денсбалет "Грация", които с почти професионалния си танц спечелиха овациите на развълнуваните зрители.

   След това се появи гордостта на Гимназията с преподаване на чужди езици- многообещаващият млад музикант Георги Любенов, който изпълни две авторски композиции на огромното пиано, разположено в единия ъгъл на сцената. После един след друг заизлизаха актьори, китаристи, цигулари, дори акробати и ред други бъдещи таланти. Някъде към края, момчето-водещ с уморен и леко дрезгав глас обяви по микрофона:

     - Уважаеми зрители, посрещнете с бурни аплодисменти Милчо Хаджиатанасов! Той е само на дванадесет години, а е вече най-прочутият баснописец в града ни. Милчо ще представи своята последна басня, засягаща вечните теми за верността и приятелството. Нека го аплодираме силно!

   Шумните ръкопляскания показаха, че публиката, противно на очакванията, е все още ентусиазирана и може би ще остане такава до края.

   На сцената запристъпва ниско нежно момченце с много извити мигли и къдрава черна коса. Детето стигна до микрофона, който се оказа твърде висок, та се наложи водещият да го нагласи, за да е на нивото на устата му. Малкият Милчо започна да рецитира почти веднага с такъв плам в гласа си, че бе абсолютно невъзможно да не привлече вниманието на публиката.

Пчелата и осата -

две приятелки добри,

отидоха в гората

на разходка във зори.

- Мила дружке -

казала пчелата,

- я кажи ми ти,

ако нещо стане с мене,

ще помагаш ти, нали?

- О, приятелко добра,

ти съмняваш ли се във това -

отвърнала осата.

Внезапно, появи се Стършелът -

разбойник страшен,

той подгони пчелата уплашена,

а осата търти през гората.

Поуката в тази басня

във това е,

че приятелят в усилно време,

тогава той ще се познае.

   Силни аплодисменти заляха залата, а Милчо с полуусмивка, издаваща вълнение, се поклони и бързо се скри зад завесата. Първото лице, което зърна там, бе това на майка му. Момчето се затича към нея и след миг потъна в обятията й. Повече от всичко обичаше да усеща силната и нежна прегръдка на майка си. Сега, когато бе превъзбуден от излизането си на сцена, инстинктивно усещаше, че точно там е най-доброто и сигурно място за отпускане.

     - Къде е татко? Очаквах да бъде тук, за да ме види - Милчо попита тихичко, но след като не чу отговор, което му се стори необичайно, се дръпна назад, за да погледне майка си. - Кажи ми, мамо, къде е татко?

   Жената обърна главата си настрани, за да не срещне очите на сина си. Чудеше се как да му каже, как да обясни на малкото си дете, че повече никога няма да види баща си. Сълзите за пореден път не я послушаха и потекоха, но сега те капеха върху официалната ризка на Милчо. Съкрушената жена помълча още минутка за събиране на малкото останали й сили и тогава реши да говори директно:

     - Баща ти си тръгна миличък! Напусна ни!

*          *          *

Милчо Хаджиатанасов замълча за миг, обърна се по посока на широко отворения прозорец. На мен ми се стори, че видях влага в очите му.

     - После какво се случи? - попитах едва след като усетих, че моят комшия по легло вече беше в състояние да говори.

     - В интерес на истината, историята е много дълга и честно казано не ми се ще чак толкова да ти досаждам.

     - О, моля те, досаждай ми - с вдигане на веждите изразих готовността си за саможертва.

   Милчо взе от шкафчето до леглото си отворен буркан с компот от ягоди, отпи голяма глътка, върна го на мястото му и с готовност продължи:

     - Добре, не виждам как бих могъл да ти откажа. Ще пропусна съзнателно една голяма част и ще ти разкажа какво се случи петнадесет години по-късно, когато се върнах да посетя родния си град. Слязох от влака с една малка ръчна чанта багаж. Сега обаче не бях сам. Качихме се на първото такси и ...

*          *          *

     - Така в онзи ден, когато усетих възторга и приемането на хората от публиката, които изобщо не познавах, научих от майка, че баща ми ни е изоставил.

     - Ти успя ли да му простиш? - русокоса, и сякаш още по-красива заради вълнението, което този разказ предизвика у нея, Мая стискаше силно ръката на Милчо. - Умът ми не го побира как е възможно да разрушиш семейството си и  да подложиш на толкова страдания детето и жена си. Кажи ми, скъпи, успя ли да му простиш, да забравиш всичките страдания, след като така долно ви е изоставил?

     - Всеки път, когато имах трудности, усещах липсата му и това ме караше да го мразя много силно - младият мъж, потънал в болезнени спомени от детството си, заглаждаше непослушен кичур от къдравата си черна коса, загледан някъде навън. - Особено, когато бях на шестнадесет. Каква огромна нужда имах от него  тогава да ми покаже, че разбира промените, които се случват с душата ми, с тялото и мислите ми! А него го нямаше и дори не се обаждаше да чуе как съм.

Невъзможно е с думи да ти опиша всичките си негативни емоции, които изпитвах към него. По-късно осъзнах обаче, че те разрушаваха само и единствено мен. Една сутрин, съвсем неочаквано, точно преди да се събудя, чух в просъница тези думи: "Просто му кажи, че го обичаш".

     - Какво?! Как така ще му го кажеш, след като не знаеш нито къде е, нито как изглежда сега?

     - Поне имах нова, коренно различина посока за размисъл. Всъщност в началото изобщо не разбирах, че от онази сутрин, след като се събудих, без ни най-малко да съзнавам, съм поел по пътя на прошката.

     - Не знам, на мен би ми било трудно да забравя такъв гаден номер и то от собствения ми баща.

   Младият мъж погали нежно по бузата любимата си и се усмихна тъжно.

     - Един ден, в разговор с далечна моя роднина разбрах какво се е случило с него - Милчо едва прикриваше вълнението в гласа си. - Година след като ни напусна, разбрал, че е направил най-голямата грешка в живота си, но никога не събрал смелост да дойде и да ни види, за да помоли за прошка или просто за да си поговорим. Представяш ли си в каква агония е живял, напълно сам и отхвърлен, всеки ден завладян от мисълта за неизживяното щастие, което би могъл да има със семейството си. Семейството, което е изоставил. Същата тази далечна моя леля ми разказа как неведнъж се приближавал до двора на училището, в което учех. Идвал до оградата, за да ме види и знаеш ли, струва ми се, че понякога усещах присъствието му. Може и да съм се заблуждавал, но ми харесваше да си мисля, че се интересува от мен.

     - И сега, знаеш ли нещо за него?

     - Чух само, че е много самотен, и че страда от някаква болест на краката.

     - Пристигнахме - с дрезгавия си глас се обади таксиметровият шофьор. - Това тук е концертната зала на нашия град.

   Милчо се разплати набързо с него, взе чантата си, хвана Мая за ръка и я поведе към добре познатата му отпреди петнадесет години сграда. Влязоха вътре, минаха през салона и се качиха  на сцената.

     - Точно там, зад онези завеси, по време на празника на града мама ми каза, че ни е напуснал.

     - Зад онези завеси? - Мая гледаше мястото, сякаш е някаква много популярна историческа забележителност. - А ще ми кажеш ли най-накрая защо ме доведе на това място? Искаш да оправиш нещо в миналото си ли?

     - Не! Тук сме, защото искам да оправя нещо в бъдещето си! - Милчо отново хвана ръката на русокосата си приятелка, коленичи пред нея и продължи. - Искам да  станеш моя съпруга, защото те обичам!

     - О, Милчо, откога чаках този миг!

     - Това, което трябва да знаеш, всъщност затова те доведох точно тук, е, че аз много добре разбирам как боли от раздялата, но сега разбирам и колко красиво е да бъдеш близо до този, когото обичаш. Колко красиво е да му бъдеш верен завинаги.

   В този момент вратите на концертната зала се отвориха рязко. Започнаха да влизат участниците в концерта на даровитите ученици по случай празника на града.

*          *          *

Престоят ми в болницата ще запомня преди всичко с три неща. Невероятно ужасната храна, за която ви осведомих в началото. Познанството ми с нови хора и най-вече със строителния инженер Милчо Хаджиатанасов. И на последно място с огромното ми разочарование, че той не можа да довърши докрай разказа си. Прекъсна го на най-интересното място и по този начин ме лиши от възможността да задоволя  жаждата си за едно кратко пътешествие в красивия и тъжен свят на неговите спомени. Докторът дойде на сутринта, когато трябваше да чуя края на тази кратка, но много трогателна, поне за моето ранимо сърце, история, и взе, че го изписа. Оказа се, че Милчо Хаджиатанасов е оздравял преждевременно.