„Кога цъфтят налъмите?”

„По времето на баба ми.”

„Кога цъфтят дивачките?”

„ Когато насадят се квачките.”

„Яйце или кокошка?” –

все пита се светът.

И двете, много ясно е-

животът си е кръг!

И няма лошо без добро,

и няма семе без дърво.

Дървото пък, без корен не вирее.

   Жужаха работливите пчелички. Лъчите на слънцето играеха на жмичка из клоните, накичени като сурвачки със раззеленили се лъскави листенца. Дъхави и нежни цветовете се кипреха на престарялото дърво, даряващо плод бяла череша, по Черешовото „о душа„. Времето беше по икиндия, а слънцето се пулеше весело с огненото си лице, та чак жареше по кожата. Баба Добра, беше седнала на грубо скованото столче пред портичката и премлясваше бавно-бавно парче козе сиренце със средичка хлебец. Един стрък късно засят лучец, наполовина стърчеше от хутата и, където върху парцалче, старицата беше наредила скромната си следобедна закуска. Простичка храна, засищаща, но от сърце. И коматчето хляб и неравното парче сирене и наполовина дояденият пресен лук, криеха в себе си топлината на споделеното слънце, силата на  богатата земя и човешкия стремеж за по добро в един свят, колкото студен и неприветлив, толкова и светъл и ценен. Слънцето препичаше и макар да беше още едва ранна пролет, по изтръпналите от старостта и слабата кръв крайници на старицата се стече живинка.

     - Друго си е, друго, кога се усмихнеш, че да ни стоплиш! – измърмори си тя, предъвкайки и гълтайки залъка си. – Ей го де, утре ще запеят Лазарките, че ще се закичат и забелят от къща на къща, а у мене пак не ще дойдат! Че и какво да дирят-  ни момък, ни мома, ни люде у празния сайван?! Язи само и къщата - и двете скърцаме и двете, Божке ле, и за тебе още не сме, такива с протрити панти от времето.

       Прегърбената старица заклати покритата си с шарена кърпа глава. Слабата и кокалеста фигура, сякаш още повече се смали до високата сопа, подпряна на дувара. Баба Добра вдигна глава и замижа срещу слънцето. Игривият ветрец завъртя едно нежно розово листо и го запрати на бузата и. По загорялото, изорано от бръчките на времето лице се изписа и тъга, и нежност. Тя сякаш си припомни една друга пролет. Хора и весели седенки, когато либето и беше младо и яко и червенееха бузите му, закачливи звездици блестяха във ваклите му очи, а усмивката му все за нея беше... Младостта беше като пролетен ден, идваше свеж и хладен, ставаше топъл към обед и жарък по икиндия, а привечер свършваше кога небето се изпълнеше с малки светлинки – и те самотни , и те далечни, и те питащи се. Една пчела профуча покрай ухото на старицата. Тя се сепнаи махна с кокалестата си ръка: „ Ех, живот! Изнизваш се както житото от шепата на челяка”. – замисли се баба Добра. В далечината се чу ясният звук от звънци, последвано от блеенето на животните. „Идат си миличките. Идат си!” -зарадва им се старицата. Три козички имаше и си ги гледаше, като дечица. Доеше ги вечер. А на заранта ги пускаше с овцете да ходят. Добре, че Еньо ги забираше, че и те да се напасат наедно с дружките си .

            Едно коте, дето баба Добра му викаше Мацанко, и десетина кокошки,начело с воеводата си- един стар петел и трите козички си имаше само  баба Добра. Люде у одаята и не се мяркаха, а и по хармана немаше кой с метлата да помете. А и Петко си имаше – магаренцето и. Него вече трудно го впрягаше, та даваше го други да го ползват кога не и беше требовно. В селото и казваха Добра Калугерицата. Нямаше нищо общо с манастира,ма тъй си и казваха и си я знаеха. Вярно, набожна беше, ама и викаха така, щото сама си остана и не завъди семейство. Първото и либе, това що и беше легнало на сърцето и го взе войната. Тъгува, та щеше да се умори от жал. Все нещо я душеше и кривееше и всичкото. Избързаха, та я ожениха в оправена къща, в богат и честит род. Ама не бъде…Мина се някое време, все не идеше челяд. Трудна не ставаше, пък как я мъчеше онзи ми ти стопанин. Баба Добра потръпна, като че ли нищо се не беше случвало, а още там беше и търпеше. С мъки, майчицата и по манастири ходи, тук-там се моли, та накрая Бог и даде плод. Роди го. Слабичко, ама живичко. Що зор видя и от мъж и от хора, алчни все за имане и без мила в сърцата. И това що беше с горчиви сълзи измолила от Бог, той пак си го взе. Не му се понрави, че хубава кротка душица е дал на зверове. От мъка и тя се поболя и все до детето си искаше да ходи. Ама Господ не даде. Остави я жива, а мъжа и, пустия му пияница, го прибра. Удавил се беше в плиткото на реката, като минавал моста. Водата го заляла, та го и напоила, че все жаден за ракия беше. Паднал пиян по нощите в калта есенно време и го опяха в черквата. После му туриха върху дъските буци пръст и се свърши, това що е почнало и що е било с него. Бързо и вързаха бохчата и „Айде !” изпратиха си я у дома да си ходи. Един братец имаше и той след войната се поболя и не живя дълго. Сама  с майчица и бащичко си остана. Да си се гледат един на друг. И те, дваминцата изгаснаха почти едно след друго още преди години, а старата остана сама да си приказва къде с кокошките, къде с Петко, а наместо дечица си милваше козичките. Седемдесет лазарника гонеше, ма държалива беше.

            Баба Добра завърза останалите трохички и парчетата сиренце в кърпата, която висна на хортумите на хутата, увити около снагата и. Старицата се понадигна, сграбчи тояжката си, подпряна на дувара и в началото едва-едва, но после по изправено и стегнато тръгна срещу появилото се стадо овце, предвождано от три козички - и трите белички, и трите с различни петънца на челцето. Като съгледаха стопанката си те повдигнаха малките си опашчици и заприпкаха срещу нея.

***

     Една седмица в двора на баба ми. В къщата!? На село?! В дълбоката провинция ? Ужаааас! По-зле е и от това да те блокират във фейса. Даже по смотано от това най-добрата ти приятелка да забърше гаджето ти, просто, защото е „по вървежна”, а и всъщност, той е бил с теб, за да стигне до нея! По-лошо ли е? Колко по-лошо? Божке! Изпращат ме в дълбоката провинция при някаква вкаменелост на повече от половин век.  Прабаба ми Милка. Че аз такава имам ли? И от кога? Май имах нещо такова или поне съм чувала от Мамчето. Държала ме като съм била бебе? Гледала ме е, когато съм била едва кретащо, също като разкрачено пате, сгърчено и лигавещо се подобие на човек. Ай, стига бе! Та това е било преди повече от десетилетие. Не. Май е повече… Все едно. Само на 17 съм още. И никой,братче, не ти ще мнението! Майка ми и баба ми, сериозно са решили да ме изпратят до дъртофелничката в някакво си поселище на края на нищото. Ужас! Там няма нет бе хора! Няма и с кой да си лафим и щракаме по профилите. Кой ще лайква във фейса? Какви селфита? С дърти кози ли? Или с крави, размахващи мазните си, мръсни опашки?!  Традиции и прадеди, хармани*... Пфу! Какви думи само! И с този допотопен смартфон и ограничения нет, където имам… Какво ще правя? Иде ми да крещя! Една седмица…Абе това е половин живот, не ви ли влиза в главите бе хора?! Животеца ми скъсявате! Защо все на мен? Другите ги оставят сами. Правят си хората купони, когато техните са освободили територията, а мен – пътя в дън земите, на края на света, до старата ти баба.

       - Диде! – беше се умилквала на майка си. - Не ме пращай там! Заточваш ме! Ще умра без нет! Какво ще правя там, докато ви няма, а?

       - О, я стига, Добряна! Това са само седем дни. Все ще си ги уплътниш, къде с книга, а и е добре да се разходиш малко сред природата.

Каква природа бе? Майчето ми, напълно се е издухала! Природа?! Сред буболечки и разни му там счухрени хора. Миришещи на прахоляк легла, стаи…Бррр! Отиде ми животът. И баща ми, пак се омаза! Трябваше да ме вземе и да съм при него, но новата му жена, някаква гърла с надути силиконки поискала да идат на СПА, та ми се отлагало ходенето при него. А уж, знаеше, че майчето и бабето ще ходят на плануваната от година екскурзия до Италия. Иначе, няма средства да ми плати и на мен, а за силиконката се намират за СПА хотелчета. Че после, тийнейджърите сме били проблемни? А, стига бе! Ние поне като нямаме достатъчно финансиране или се скатаваме или се чудим до кой да се умилкваме, че да ни се отпусне някой лев. Сега, аз си увиснах, чисто като мърсол от носа, а старшите, в това число и бабето ми ще обикалят по света. Така и не ги разбирам!Големи били – друг път! Защо да не може да съм сама или в къщата на бащичкото или в нашата панелка? Направо си решиха проблемите! Айде, телепортирай се в дълбоката провинция да си се разхождаш из природата. Там въздухът е чист и прекрасен…Ще наддадеш някое килце…Абе какви килца бе? Килца! Само това ми липсва на мен!

И сега каква стана? Ей го къде е забутаното му село! И табелата. Имам чувството, че на нея пише „ Затвор за заточеници.” И вместо „Добре дошли при нас!”, „ Моля, зарежете излишния багаж при нас!” И това ми било големи хора?!

Следва...