Under the shadow
                                                                                      (of the days)
                                                                         Под сянката (на дните)


           Звънецът би... „Най-накрая”, помисли си тя...
           Беше в училище 40 минути преди началото на часовете и се чудеше какво да прави. Не ù се слизаше сама до двора, и без това мразеше да е сред хора с много пари и малко мозък. Гледаха я тъпо и надменно, мислейки си, че са велики. Жалко (или по-точно – жалки). Но какво да се прави, елитна гимназия, влиза се с връзки и пари - все още се чудеше защо и как попадна там... Погледа малко през прозореца, искаше да види едно момче, заради което идваше на училище почти с удоволствие. Естествено той не дойде. Сайрин седна на чина си и вдигна крака върху него (не ù пукаше особено за обноските в този момент), но когато влезе чистачка, за да оправи бъркотията от 1-та смяна, Сай свали крака и седна по-прилично. Размениха няколко думи за бъдещото изпращане на дванадесетокласниците и мрънкайки си нещо за боклука, чистачката излезе.
          „Отново сама, оф... Ако още няколко дни съм така (а определено ще съм) ще откача напълно... И това завършване... Чернокосият ще си тръгне след няколко дни, за какво ще идвам на училище, като няма на кого да се радвам (макар и отдалеч...) Ох... Oще някой ще напусне ли живота ми... приятелят ми, приятелите ми, той – какво толкова съм направила, толкова ли съм зле?!” Мислейки си това и предусещайки, че вече не издържа, в главата ù почна да се върти до болка познатата песен на Готхард
I've been waiting, all my life
For the sun to make it mine
Callin', callin', whispering your name
N'right now you're on my trail
Falling, falling, wishing you near
But somehow
You slipped away…*1*

         Сайрин се засмя от болката, която усети в душата си. Какво слънце в тази сянка, закриваща дните. А и от толкова разочарования вече не знаеше към кого тази песен насочва мислите ù. Дали към приятеля ù, дали към онзи чернокосия сладур, с когото тя дори не се познаваше, макар че цяла година си разменяха погледи, когато се засичаха на стълбите в училище, а краката ù омекваха...
„Хах, май харесвам повече идеята за него, отколкото него самия. И без това съм просто една нищожна, твърде срамежлива и глупава прашинка в живота, защо му е да ми обръща по-специално внимание?”
          Отново се засмя със сарказъм и ирония. Май се смееше на себе си и наивността си…
          Звънецът би... „Най-накрая”, помисли си тя. В стаята започнаха да нахлуват съучениците ù, както винаги питайки: „Имаш ли домашна, че трябва да преписвам?” Както и да е, прескачам този момент (та кой в наши дни пише домашна, особено ако мислите му са заети със семейни и душевни проблеми, хах).
Минаха първите два часа, скука. Времето минаваше толкова бавно, а и толкова бързо, сякаш и то вече течеше само ей така, защото трябва да го има. Всичко беше като в някакъв безинтересен сън, от който искаш да се отървеш, но няма кой да те събуди. Как ли ще се изтърпи до края на последният 7-ми час... Ето го 1-то голямо междучасие. Най-накрая нещо хубаво в този сив пролетен ден – мокачино и въздух. Да, ама не. Докато Сайрин чакаше бавната кафе-машина да приготви мокачиното към нея се присъединиха (или по-скоро натрапиха се) четирите ù „най-добри приятелки”. Преди около месец я бяха срещнали на един училищен концерт и почнаха да се заяждат с нея, май защото е метълка. Естествено и сега не пропуснаха да я обидят.
          - Грозен метъл, как е?
          - Къпа ли се този месец ? Хаха, май не си сменяла и дрехите, а?
          - Горката, може да няма пари... Хайде да ù купим нещо...
         - Не, не, по-добре стойте далеч от нея, че може да ни зарази с нещо – присъедини се и четвъртата. Сай дори не ги слушаше, не я интересуваха мненията на поредните овце в стадото. Тя взе мокачиното си и тръгна към стаята, но Алис (така се казваше най-добрата сред най-добрите ù приятелки), я спъна и дали заради това и препълнената както винаги чаша, или защото ръцете на момичето трепереха почти постоянно от месеци насам, Сайрин изтърва чашата и изцапа тениската си.
          - Ей, вие, четирите! Спрете да се смеете и се разкарайте. Нямате ли си друг за обиждане?!
           Този спасителен глас се чу зад Сайрин, която стоеше по средата на стълбите като вцепенена. Не чуваше никой и не виждаше ставащото. Май най-накрая беше дала малко път на емоциите си и се беше объркала от това, все пак отдавна не бе сваляла от лицето си ледената маска.
           - За да не ни набиеш ли? – попита Алис момчето.
          - Не, не си струва да ви обяснявам – полуизнервено отвърна той. – Махайте се!
          Хилейки се,  четирите овчици си заминаха. Сайрин сякаш усети липсата на присъствието им, обърна се и се опита тичайки да стигне до тоалетните, но пътя ù бе препречен от чернокосото момче, което все още стоеше зад нея.
          - Добре ли си? От началото на учебната годината за първи път те виждам в такова състояние. Спокойно, ще измислим нещо за тениската. – Той се подсмихна.  - Аз съм Никълъс, приятно ми е.
          - Да, добре съм, би ли се махнал от пътя ми – ядосано каза Сай и погледна нагоре, за да види лицето му, но като видя кой стой пред нея, не можа да повярва. Това беше Той, същото чернокосо момче, което от началото на годината тя тайничко харесваше. Същото интересно момче с бледа кожа и красиви зелени очи, в които тя се вглеждаше с малко надежда всеки път, щом се разминаваха по коридорите. – Аз... Аз съм Сайрин, и на мен ми е приятно... – опитвайки се да запази самообладание, малко по-грубовато, но и с интерес попита: - Впрочем какво имаше предвид с това, че за първи път ме виждаш в такова състояние? – и иронично допълни: – Да не си ме наблюдавал?
Сай се зачуди още повече, когато го видя да се усмихва палаво – нещо, което никога не бе правил в училище.
          - О, не ми казвай, че всеки път, когато се поглеждахме, е било случайно. И двамата знаем, че не е така. – Момичето почти се изчерви, но на Никълъс това му хареса. Той продължи: - Има още 10 минути до края на междучасието, а след това имам физическо, едва ли треньорът ще ми пише отсъствие. Живея наблизо, така че ако искаш ела, за да видим какво ще измислим за съсипаното тигърче на тениската ти. – Той пак се засмя. Сайрин си мислеше, че това е твърде странно, за да е истина, но се сети, че има час по математика и без да  мисли повече се съгласи с предложението на Ник.
Двамата вървяха мълчаливо по улицата, почти един до друг. Сякаш предпочитаха да се наслаждават на това, без да нарушават мига с излишни думи, но Сайрин искаше да чуе пак хубавия му глас и затова каза първото, за което се беше сетила:
          - Знаеш ли, откакто съм в тази гимназия, не съм бягала от нито един час.
          - Ха, не те мислех за толкова примерна – закачливо добави той.
          - Ами, аз и не съм. Просто в скучните часове е доста по-интересно отколкото да съм сама у дома.
          - А вашите?
          - Дълга история, не ти се слуша и не ми се разказва, но накратко - след развода им живея сама в апартамента ни. – Тя отговори с малко по-весел тон от погледа, с който му отвърна.
          - Е, пристигнахме.

      Качиха се на 6-тия етаж, където беше апартаментът му и той отключи входната врата.

        – Стаята ми е тази в ляво, изчакай ме там, аз идвам ей сега.
       Сайрин влезе и почна да разглежда плакатите. Почти всички бяха на нейните любими групи. След малко погледът ù бе привлечен от красивата черна китара, която лежеше на леглото, но в този момент Никълъс влезе в стаята и отново усмихвайки се ù подаде една черна тениска.
          - Може да ти е леко голяма, но никой няма да забележи, че не е твоя. Ще ми я върнеш утре, когато се видим.
          - Хах, утре е събота, ще трябва да изчакаш до понеделник. И ако искаш да я облека, излез – засмя се Сай.
          - Добре де, махам се. А за чакането, не мисля. Утре ще излезем да се поразходим, сигурен съм, че искаш – той излезе смеейки се, а тя остана доволна от думите и държанието му.

                                                                                        ***

          На срещата двамата говориха много. За себе си, за музика, за живота. Оказа се, че имат доста общи неща, не само групите, които и двамата слушат. Тя му сподели колко много иска да се научи да свири на китара, но че все няма възможност, а и без това знае, че няма да успее. Спомена му и за бившия си приятел, който се целувал с някаква червенокоса „красавица” на един купон. Забавляваха се, но и доста пъти предпочетоха сериозни теми. Това, което направи най-голямо впечатление на Никълъс, бе колко често през тези три часа, в които се разхождаха в парка и се опознаваха, Сайрин споменаваше „не мога”. А на Сайрин впечатление ù направи как това чернокосо момче сякаш живее в два различни свята. Може би ù се струваше така, защото привличането между двама им ù беше замъглило съзнанието, но по-скоро беше заради него самия. Когато беше с нея, той изглеждаше по-весел, изглеждаше жив. А когато стоеше в училище заедно с приятелите си, беше някак замръзнал, неизлъчващ почти никаква емоция.
Когато се разделяха и двамата усещаха нещо различно, чувстваха се свободни един пред друг, а такива не бяха и не можеха да си позволят да бъдат пред никого. За тези три часа всеки от двамата бе свалил маската, която носеше в ежедневието си.
          - Така, значи утре ще се чакаме до това дърво. Трябва да ти покажа нещо – той я погледна и ù намигна.
          - Добре, ще те чакам в 14:00. И бъди точен! – тя му се изплези палаво, засмяха се и се разделиха.
          Точно в 14:00 и двамата бяха под голямото старо дърво. Този път той носеше китарата си.
          - Днес е време за първия ти урок по свирене на китара. И само да посмееш да кажеш, че не можеш, че...
          - ... Че какво? – и двамата се засмяха. – Хайде да почваме, обещавам, че ще съм послушна ученичка.
          - Ха, не се и съмнявам, но преди урока да видим дали ще познаеш коя е тази песен. Нея исках да ти „покажа” вчера.
        Ник покани Сайрин да седне до него, под дървото, тя прие с удоволствие. Да бъде близо до него беше най-приятното усещане от много време насам. За него също не беше обикновена близост... Той взе китарата и започна да свири първите акорди на песен, която Сайрин определено знаеше. Песен, която заедно с онази на Готхард, бяха я карали да се замисля хиляди пъти за това, което е, за начина, по който се чувства и за любовта, която ù липсваше, дори когато имаше онези фалшиви приятели и момче, което мислеше, че може да обича. Когато лекият пролетен вятър събуди листата на дърветата, тънки лъчи слънчева светлина затанцуваха по цялата пътека от голямото дърво, до далечния край на парка, разкъсвайки дебелата и студена сянка, падаща сякаш върху целия живот наоколо. Сайрин погледна момчето до себе си. Знаеше какво послание ù отправя той с тази песен, знаеше какви думи нашепват прекрасните звуци на черната акустична китара...
In a distant maze I see two doors
One leads to change, one leads to where I've been before
I am an angel on broken wings
I am the beast, the devil and all in between, nothing at all
It's never dark here, It's never light
Feeling like I'm caught Between Two Worlds.
Between Two Worlds…
....
Am I asleep, or am I starring in a dream?
Please wake me up...*2*

                                                                                         ***

          Звукът от китарата отдавна бе заглъхнал... Двамата стояха един срещу друг и се гледаха мълчаливо. Сайрин пак имаше усещането, че времето е забавило и сякаш забързало своя ход.
          - Май и двамата имаме чувството, че живеем в сън, а?... – той я погледна и с лека усмивка се съгласи, после каза:
          - Разбра какво си за мен, нали...

        Сайрин не можеше да издържи повече, тя се наведе напред и целуна нежно чернокосото момче от мечтите си.
          - Обичам те, Никълъс...

                                                                                         ***

         „Wake up, Wake up, Wake up…” *3*– Сай хвърли възглавницата върху говорящия будилник. Отвори очи и се огледа. Слънчевите лъчи влизаха през прозореца и се смееха на сивите стени в стаята ù. Момичето се усмихна:
         - Било е само сън. Прекрасно! – после се засмя силно и отиде до банята. Изми се, облече тениската с тигъра, който сякаш разкъсва черния плат, облече и любимите си дънки, сложи кожената гривна и пръстена с череп. Оправи косата си и поглеждайки се в огледалото преди излизане, си пожела:
         - Честит 15-ти рожден ден, Сай.
Докато излизаше от входа, с почуда видя бившия си приятел, който държеше три рози.
         - Сайрин, здрасти! Аз... аз, такова... исках да ти се извиня, ето, заповядай, цветята са за теб. Обичам те, Сай! Заедно сме още, нали? – Сайрин отново избухна в смях (момчето не бе свикнало да я вижда толкова весела).
         - Благодаря. И не, не сме заедно – взе розите и продължи напред, мислейки си за хубавия ден и прекрасните цветя. Ето го и кошчето пред входа на училище – тя ги изхвърли. Някъде с тях изхвърли и маската на замръзнало създание и спря да си повтаря, че не може да издържи, че я е страх от самотата и че е жалка, та нали другите бяха такива. Не и тя!
Качваше се по стълбите и в огледалото между етажите видя познатата дълга черна коса, познатото студено и бледо лице, но с онези зелени очи, в които се прикриваше животът. Тя се обърна и попита щастлива:
         - Здрасти, ти си Никълъс, нали?

______________________________________________________________
*1*(превод от англ.) „Чаках цял живот слънцето да те направи мой. Виках, виках, шепнейки името ти, но точно сега избяга от следите ми. Падах, падах, искайки да си близо, но някак си ти изчезна...” – Gotthard – One life, one soul (албум: G – 1995г.)

*2*(превод от англ.) „В далечен лабиринт виждам две врати.Едната води към промяна, другата – там, където бях преди… Аз съм звярът, дяволът и в крайна сметка – нищо. Тук никога не е тъмно, никога не е светло. Чувствам се сякаш съм хванат между два свята. Между два свята... Спя ли или живея в мечта? Моля те събуди ме...” Hammerfall – Between Two Worlds (албум: No Sacrifice, no victory – 2009г.)

*3*Събуди се, събуди се, събуди се (от англ.)