Нощта мина бавно.  Къщата беше тиха. Нямаше смях, бърборене, тропане на крака, хлопане на врати, шумове от банята. Тихо.  Какво е домът без Инес? Празен. Пуст. Като душата ми...Стените сякаш ме притискат от всички страни. Никой не звънна. Нито от полицията, нито от похитителите. Свих се на дивана, до мен беше Рамон, също в очакване като мене. Стисках и снимката. Май бях превъртяла...Като  държа снимката и, дано и  давам кураж...Слънчо, слънчо… 
                Развидели се. Утрото настъпи. За хората започва новият ден. А за нас? Какво ще става днес? Трябваше да имаме надежда, че ще открият Инес... Събрах всички сили да вярвам, че ще я намерим. Днес може би телефонът ще звънне... Стоях на тръни. Нащрек като изплашен заек. Ослушвах се и за най-малък шум...Чаках. Не знаех как да си убия времето с това чакане. И колко ще продължи? Рамон донесе кафе и надигнахме чашите мълчаливо. Нямаше какво до си кажем. Бяхме изцедени... По телевизията вървяха новините и показваха Инес. Гледах и се молех някой да е чул нещо, да е видял, да се обади...Да хванат някаква следа. Нещо...
 

         Фарадо Мануел не беше се прибирал тази нощ. Той разтърка зачервените си очи. Посегна към кафето си. Беше изстинало и безвкусно. И зачете материалите. Събра му се цяла нощ безсъние. Случаят беше нов, трябваше бързо да го разнищят. Разпитваха съседи, деца, майки на децата, продавачката…и нищо. Намериха велосипеда на Инес захвърлен зад едни храсти в двора им. Кучетата душиха, но следите се изгубиха на улицата. Липсваха отпечатъци. Престъпникът ги е изтрил старателно или е бил с ръкавици. Фарадо пусна търсачката в базата данни за педофили. Разпечатката излезе и сега ще започват един по един да ги търсят и разпитват за алиби през миналия ден. Също решиха да проверят аптеките дали някой е купувал преспивателни.
 

             Той дебнеше къщата няколко дни и същата сутрин се спотайваше край храстите в задния двор. Сега куклата ще хукне към плажа. Беше разучил навиците и. Дано да няма други хлапета с нея... Инес тъкмо щеше да се качи на велосипеда, когато Леон тихо я приближи и я изненада в гръб. Трябваше да се действува бързо. Натика в устата и  една кърпа с хлороформ. Инес мигновено омаля и се отпусна в ръцете му. Задърпа я и я метна в пикапа си.  Наоколо беше пусто. Ни една душа не се виждаше. Идеално...Сега имаше време да я затвори. Знаеше една запустяла сграда в края на града. Беше в занемарен  промишлен район и едва ли ще я търсят там. Замъкна Инес в една от подземните стаи и заключи с катинар вратата. Стая без прозорци. Идеална. Сега малката трябваше да кротува и да слуша чичо си Леон.            
           Леон  влезе при Инес. Тя вече беше отворила очи. По бузите и бяха засъхнали сълзите и.
        Той остави на пода един-два галона вода, 5-6 тортили  с домати и царевица, една кофа и тоалетна хартия.             После и каза:
     – Слушай, кукло! Трябва да си тиха, щото  и да пищиш никой няма да чуе. Ще стоиш тук, докато майка ти снесе парите…Ако слушаш, всичко ще мине както трябва. И да не се стигне да ядеш пердах.   
    Инес беше още замаяна, но гледаше втренчено в него. Сърцето и тупаше от уплаха. Разбра, че е някъде далече. Без майка и. Без Рамон. Без Рафаел и другите и приятелчета. 

     Сама…Трябва да е послушна, за да не я бие чичкото… И да не крещи…Това го запомни.
    Леон излезе и завъртя ключа в катинара. Стъпките му отекнаха и се загубиха по коридорите. Инес заплака отново. Толкова беше изплашена. Този мъж беше грозен, миришеше лошо и беше зъл. Какво му е сторила, че я е затворил тук. Искаше да е при Селина у дома им. Объркано детето трепереше и стискаше ръце. Страх я обзе. Не и се ядеше. Плака и хълца много, накрая заспа на земята.
 

Следва...