Нощта мина бавно. Къщата беше тиха. Нямаше смях, бърборене, тропане на крака, хлопане на врати, шумове от банята. Тихо. Какво е домът без Инес? Празен. Пуст. Като душата ми...Стените сякаш ме притискат от всички страни. Никой не звънна. Нито от полицията, нито от похитителите. Свих се на дивана, до мен беше Рамон, също в очакване като мене. Стисках и снимката. Май бях превъртяла...Като държа снимката и, дано и давам кураж...Слънчо, слънчо…
Развидели се. Утрото настъпи. За хората започва новият ден. А за нас? Какво ще става днес? Трябваше да имаме надежда, че ще открият Инес... Събрах всички сили да вярвам, че ще я намерим. Днес може би телефонът ще звънне... Стоях на тръни. Нащрек като изплашен заек. Ослушвах се и за най-малък шум...Чаках. Не знаех как да си убия времето с това чакане. И колко ще продължи? Рамон донесе кафе и надигнахме чашите мълчаливо. Нямаше какво до си кажем. Бяхме изцедени... По телевизията вървяха новините и показваха Инес. Гледах и се молех някой да е чул нещо, ...