Роклята ли?

Май няма да ми трябва повече.

„Не ме докосвай. Моля те. Не го прави.“ – едва успявам да промълвя, а съзнанието ми се гърчи отчаяно при мисълта колко много всъщност искам да бъда докосвана. Ако някой само ми бе споменал, че железният самоконтрол и хладната фасада, зад които грижливо криех чувствата си през всичките тези години, щяха да се пропукат със скоростта на светлината, вероятно бих му се усмихнала саркастично. Но сега нямам време за закъсняло самосъжаление. Нямам време за нищо друго, освен за него. За пръстите му, които усещам бавно да се сплитат с моите. За дъха му, който изгаря кожата на шията ми, и ме принуждава да притворя очи. Не съм достатъчно смела, за да го погледна. Изведнъж става тъмно.

И потъвам.

В този момент нищо друго няма значение. Безразлично ми е дали светът ще свърши или хотелската стая, в която се намираме, ще изгори до основи. Не ме интересува дали телефонът му ще зазвъни и ще го извикат по спешност да спасява животи. Просто не ми пука. Защото и двамата знаем, че в този момент той ще откаже да бъде където и да е, освен при мен.

Ирисите му... Сега ги виждам ясно. Като отворена книга са. Попиват жадно всяка от линиите на лицето ми и галят. Милват. Целуват. Вибрират. Карат ме да се чувствам единствена. Изведнъж забравям за миналото. Мисълта за устните му, изучаващи кожата на някоя друга жена, просто се изпарява. Сякаш никога не е съществувала. Сякаш никой от двама ни не го е имало преди настоящия миг и всичко започва отново... сега.

Сега.

Отварям очите си още по-широко и той спира да се усмихва. Знам от какво се нуждае. Знам от какво се нуждая. Не казвам нищо, само потъвам в топлите му ириси. Обзема ме усещане за завършеност.

За смисъл.

За разбиране.

По-дълбоко, отколкото съм предполагала.

По-предвидимо, отколкото съм се надявала.

По-реално от когато и да било.

Остро съзнавам, че това тук е истинско.

Истинско е.

______________________________________________________________________

Толкова е хубаво в теб. Дълбоко в теб. Там, където всяка наченка на разум губи смисъл, а чувствата преливат в парещи багри. Бях забравил. За топлината ти, в която мога да остана завинаги. Давя се. Но го правя от сбора на емоциите, които толкова дълго са чакали своя ред на прага на реалността. Не знам дали сънувам. Мечтая. Или наистина усещам и плувам към забравата заедно с теб. Едва ли друга е способна да ми даде повече, отколкото ти. Мога да ти шепна „Обичам те“ до края на дните си. Не помня да съм желал така жена. Ти ме караш да се чувствам мъж във всеки един миг. Имаш способността да изкарваш на повърхността истинските лица на хората. Не бях забравил аромата ти. Дълги години се разхождаше из апартамента и съзнанието ми. Сякаш ти беше през цялото време там. И продължаваше да живееш с мен. До мен. При мен. Сега е прекрасно да го вдишвам на милиметри от себе си, по твоята кожа. Чувството да те усещам отново под мен и да гледам в очите ти е като сбъдната мечта. Нямах представа, че след като си замина, ще търся точно теб във всяка друга. Във всеки един акт на доказване на най-истинската любов. И ето... казвам го отново. И не се страхувам. Обичам те! Не знам как стигнахме до тук. Не помня с колко съм карал. И как въобще съм се озовал в стаята, под която се стели напредналият нощен свят. Там, където... едни сини очи кротко ме чакат да се прибера и да легна в „общото“ легло. Объркан съм. Предавам се. Прекалено е хубаво, за да издържа и секунда повече...
В онзи последен миг на силното усещане... приказката свършва. Поглеждам картините, окачени по стените. Дрехите ни, хаоса, който сме създали, за да се намерим в новия такъв. Някъде там догарят свещи. Пламъкът им се бори с нажежената атмосфера и излятата енергия във въздуха. Избрал съм възможно най-скъпата и голяма стая. Тя е достатъчно приятна, за да я помня ясно в следващите дни на опити да забравя случилото се. Поглеждам те студено. Сякаш не те познавам. А всичко бе познато, когато чувствахме заедно. Като едно цяло. Беше като преживяване на съкровен и любим спомен. Не си по-различна. Същата си. И това ме наранява. Смръщвам вежди и... само предполагам какво ти причинявам. Съжалявам. Беше грешка. Не ти го казвам. Мисля си наум. Разчиташ го в погледа ми. Разочаровам те. Виждам го. Но си неспособна да ме удариш така, както ти се иска. Иска ти се да ми изкрещиш, да вдигнеш чантата си от пода и да затръшнеш вратата след себе си. Конвулсиите все още ми носят удоволствие. Но минутите на осъзнаване го притъпяват.
С най-голяма наглост те оставям сама. Взимам душ и нахлузвам бързо дрехите си. Подканвам те да побързаш, ако ще правиш каквото и да било, искам да те закарам и по-скоро да забравя за всичко. Сега вече искаш да повърнеш върху мен. Студените ти очи не трепват. Яростта ти, обаче, ги пълни със сълзи и огорчение. Мразиш ме. Ненавиждаш ме от дъното на душата си. Чувстваш се като играчка. Като нищожество. Какъв контраст между върховния оргазъм, който споделихме и... така развилата се ситуация. Чувам съвсем ясно неизреченото от теб. Не е нужно да ме гледаш и да изпитваш вина заради слабостта си. Аз направих първата крачка и нападнах устните ти. Така, както никога не съм ги целувал. С чувството, което никога не съм си и помислял, че някой ще предизвика у мен. Полудях. Още в момента, в който те видях в онзи бар. Изгубих връзка със света. Гневът ми се измени в желание за притежание. Предпочетох сега пред никога. И в това „сега“ осъзнавам, че за пръв път в живота си изневерявам. И то на същество, което би направило много повече от теб за мен. Откачам. Защото никога не бих преживял нещо подобно с друга. Но точно с теб – нямам бъдеще. Да беше по-кротка, уравновесена и по-наясно с намеренията си. Щеше да си перфектна...
Задържаш мълчанието на слизане от колата. Не мога да преценя дали затваряш вратата така, че да не оставиш и нотка съмнение, че си безкрайно ядосана и отчаяна. Проследявам те до входа на дома ти. Знам само едно... никога не бих разкрил нещото, което гори така безмълвно в тъмнокафявите ми очи.