Животът ме вкара отново във въртележката за хамстери, от която трудно се излиза, но си счупих крака и останах сам, без делничната суетня.
Този път се отзовах във Венеция. Никога не бях идвал тук и много ме учуди миризмата. Навсякъде се носеше дъх на гнило, мухъл и море. Вървях по един слънчев площад, а край мен имаше гълъби, които излитаха при всяка моя крачка. Встрани бе каналът с полюшващи се гондоли... И се появи Никой. Движеше се по водата, а около него имаше пара от водни капки.
- Чао, Несуно. Ето, че отново се срещаме. Може би ще продължиш историята на твоя живот.
- Не, искам да те заведа на едно място, за да опиташ да вникнеш в някои неща.
- Буоно а патире.
Поехме по някакви тесни улички. Имах усещането, че сградите край мен се люлеят. Стигнахме до църква, но много странна, защото не бе цялата в статуи на светци, а входът към нея минаваше през дълъг тунел. Започнахме да слизаме все по надолу и по надолу. Накрая бе огромна зала. Всъщност определението огромна е много бедно. Тя пр ...