Поредният бял празен лист ме чака, за да изпиша всяко негово свободно пространство с меланхоличните си думи. Да запечатам любовта си върху него и вече да не я нося с мен.
А химикалката ми свърши. Поредният тон мастило, излят върху тоновете листи. Изцапа ги всичките тъй кръвожадно, че от тях капе мастило.
Нова химикалка, нов лист, старите тъжно-мрачни думи. И старата любов (на болка). А толкова пъти започвам наново. Кошчето се напълни с надраскани листи.
Толкова пъти поглеждам настрани към моя Дядо Коледа в кълбото си, разтърсвам го, за да завали снега и го гледам, докато не паднат всички парченца.
Пак се вглеждам в листа. Толкова е... празен, някак си тъжен. Толкова много неща искам да кажа, но не мога. Опитвам се, но не намирам как. Зимата е сковала душата ми. Студът ме е превърнал в ледена шушулка, безмълвна... без капка поетично чувство.
Искам да е пролет.
Искам да си спомня аромата на лалетата и росната трева. Искам да видя дърветата, отрупани с цветове. Искам да видя слънцето висо ...