Поредният бял празен лист ме чака, за да изпиша всяко негово свободно пространство с меланхоличните си думи. Да запечатам любовта си върху него и вече да не я нося с мен.
А химикалката ми свърши. Поредният тон мастило, излят върху тоновете листи. Изцапа ги всичките тъй кръвожадно, че от тях капе мастило.
Нова химикалка, нов лист, старите тъжно-мрачни думи. И старата любов (на болка). А толкова пъти започвам наново. Кошчето се напълни с надраскани листи.
Толкова пъти поглеждам настрани към моя Дядо Коледа в кълбото си, разтърсвам го, за да завали снега и го гледам, докато не паднат всички парченца.
Пак се вглеждам в листа. Толкова е... празен, някак си тъжен. Толкова много неща искам да кажа, но не мога. Опитвам се, но не намирам как. Зимата е сковала душата ми. Студът ме е превърнал в ледена шушулка, безмълвна... без капка поетично чувство.
Искам да е пролет.
Искам да си спомня аромата на лалетата и росната трева. Искам да видя дърветата, отрупани с цветове. Искам да видя слънцето високо в хоризонта и да почувствам топлината му. Не искам вече да съм тъжна...
Но студът отново ме пронизва.
Смачквам на топка листа и го хвърлям в кошчето. Не улучвам и пада отвън.
Завивам се и се опитвам да си възвърна поне малко от топлината.
Ах, как искам да съм мечка. Не само, за да раздавам мечешки прегръдки, но и за да спя през зимата. Да си лягам наесен и да се събуждам през пролетта. Сякаш зимата изобщо не съществува. Сякаш е само един сън.
Луната залязва.
Идва ми на гости съня.
Е, добре, де, ще поспя малко, макар само за няколко часа, а не цяла зима. Знам, пролетта малко по малко идва и утре денят ще бъде малко по-дълъг.
А може и отново да се опитам да напиша нещо, макар че един мой любим писател казваше "Нищо свястно не може да се постигне с усилие"... Така ли е всъщност?... Не зная...
1 минута след полунощ е... вече 2...
Ще започна да броя до 100 и се надявам дотогава...
© Сюзън Смърт Всички права запазени