Ивелин влезе в залата, погледна към празният ринг и се запъти към съблекалните. Лъхна го познатият мирис на пот и застоял въздух. Той премина тесният и тъмен коридор и отвори вратата на малкото помещение, служещо за преобличане. Нямаше никого, обичаше да идва по-рано от другите, помагаше му да се съсредоточи преди тренировката. Извади спортния си екип от шкафчето и започна бавно да се облича.
Вече бе почти готов, когато врата се отвори и в съблекалнята влезе треньора му и още двама мъже на средна възраст, които не познаваше.
– Първи, както винаги, здравей, Иво – треньорът протегна ръка за поздрав.
– Здравей, тренер, знаеш, че не обичам да ми се мотаят из краката, докато се приготвям.
– Да, тези младоци са голяма напаст, вдигат повече шум от дизелов двигател-двамата се усмихнаха на старата си шега – Иво, искам да те запозная с тези господа, те имат предложение за теб.Това е господин Михайлов, а това е неговият помощник господин Христов.
– Приятно ми е – Ивелин свали ръкавиците и се здрависа с двамата мъже.
– Имате ли няколко минути, за да поговорим? – делово попита мъжът, който треньора представи като Михайлов.
– Има още двадесетина минути до началото на тренировката, но аз обикновено започвам да загрявам по-рано от другите...
– Няма да отнеме много време...
– Слушам ви, за какво става дума? – Иво седна на малката пейка в средата на помещението.
– Работя за служба, която обучава телохранители за високопоставени държавни служители и бих искал да се присъедините към нас. Наблюдаваме вашите успехи от известно време и предпочетохме вас пред още няколко кандидати. Ще поемем всичките разходи по време на обучението и след завършване на началния етап, ако се справите добре, в което не се съмняване, ще имате възможност да подпишете дългосрочен договор за работа.Ще ви бъда благодарен, ако обмислите предложението ни и ни уведомите за вашето решение.
– Интересно... но не мисля, че ще мога... мисля да продължа с образованието си тази година... нали разбирате спорта е до време...
– Това не е проблем, можем да ви уредим обучение във всеки институт в страната, а и в чужбина – лека усмивка се появи на лицето на мъжа.
– Как така да ми уредите...
– Нашата служба е доста влиятелна – мъжът бръкна във вътрешният джоб на сакото си и извади визитка, която подаде на Ивелин. – Помислете си добре, това е доста добро предложение... много млади мъже мечтаят да са на ваше място.
Ивелин погледна визитната картичка, на която имаше само име и адрес на електронна поща. Погледна двамата мъже и отговори:
– Ще помисля и ще ви уведомя какво съм решил, нужно ми е малко време... предложението ви е доста неочаквано...
– Не бързайте, имаме време.
Мъжете казаха довиждане на Ивелин и треньора му и напуснаха съблекалните.
– Късметлия си ми ти, Иво, какво ще му мислиш... трябва да приемеш...тези са от големите клечки... на крака са ти дошли да те молят... харесват те.
– Точно това ме притеснява, такива като тях не ходят по спортните зали...
– Ама и ти си един паранотик... нали така му се викаше на тоя, дето все се страхува от нещо...
– Параноик се казва... Не се страхувам, просто съм предпазлив... вече доста предложения получих, след като взех световната титла и все за бодигард... то бизнесмени, то политици, то юристи... всичките ме мислят за трошач на кости...
– Така е синко, какво да ти кажа... Шампион по бокс, какво да виждат хората в теб, мускули и юмруци, нали това е бокса в техните очи – бой.
– Знаеш, че не е така... боксът не е само ...
– Знам, знам, не е нужно да ми го казваш, но другите хора не разбират нашето отношение към този спорт, пък и не са длъжни, те искат да гледат насилието, което вие им предлагате, искат да видят болката ви, изтощението...така е било още от древен Рим, обожавали са гладиаторите... днес две хиляди години по-късно кръвта и насилието продължават да привличат хората. Залите, в които се провеждат състезания по бойни спортове са препълнени, всеки иска да види жестоките и твърди бойци... всеки иска да прилича на тях... ние сме само актьорите, които зрителите виждат на сцената... никой не го е еня, какво се крие зад тези мускули – треньорът потупа бицепсите на Ивелин – помисли Иво, познавам те от дете, като син си ми... това е шанса на живота ти... изпуснеш ли го, ще свършиш като мен – в някоя вмирисана на пот зала...
– Тренер, аз пък не искам да свърша с куршум в мозъка, защитавайки някоя продажна мижитурка, не искам да стоя цял живот зад гърба на хора, диктувайки ни как да живеем и какво да правим, ограбвайки живота и създавайки правила, които те самите не спазват... не искам да защитавам живота на някого, в когото не вярвам... можеш ли да ме разбереш... не мога...
Треньорът повдигна рамене безпомощно и с усмивка каза на своя любимец.
– Какво пък, да си треньор не е чак толкова лошо... с мириса се свиква... –
той прегърна Ивелин и двамата усмихнати влязоха в спортната зала, за да започнат поредната тренировка.