– Ако си накъдриш косата, ще изглеждаш още по-хубава.
Тя стоеше срещу него, полегнала на дивана, загърната с одеяло, и примижаваше. Осветлението на нощната лампа правеше бузите ѝ по-хлътнали, със сенки, които тръгваха чак от челото, плъзваха се покрай скулите и се стичаха по шията.
Не му отговори.
Той продължи:
– Може пък да е от осветлението. Лошата светлина прави предметите различни.
Не помръдваше. Зрението ѝ беше слабо. Приятно ѝ беше да го слуша и дори само представата, че той я наблюдава, взира се в лицето и косата ѝ, обяснява нещо и разсъждава върху външния ѝ вид, я правеше щастлива.
– Не. Сгреших. Ти не си предмет.
Усети как шията ѝ се изчервява, но не се прикри. Доставяше ѝ удоволствие грапавото стържене на напукания му глас, разяден от цигарите, гърления, задъхан смях и тихото хриптене на гърдите му. Никога нямаше да ѝ омръзне да възприема тези звуци като звън на семейното щастие, като досег със силата на мъжкото присъствие.
– Всъщност няма значение. От утре можеш да правиш ка ...