Застиналата вода на блатото тъмнееше. Мъглата нахлу на талази и жадно пое гнилия дъх на тлен. Филип се огледа изумен. „Къде съм?!” Смразяващият хлад на водата плъзна по краката - бавно, поглъщащо. И страхът плъзна - заблъска в гърдите му. Писъкът на паниката събуди разума. „Спокойно, спокойно...” Бавно се извърна. Зад него като ръце на призрак се протягаха разкривените клони на дърво, опитвайки да го достигнат. „Не!" - изхлипа сърцето. Неподвижната паст бавно го придърпваше към дъното.
Нямаше въздух - вдъхна с отвращение от лепкавата влажна мъгла. Стисна очи и се оттласна. Двайсет секунди... Трийсет... Петдесет... Ръцете панически търсеха... Минута! Тиня – поглъщаше я... „Край!" – изсвистя глас. Волята се стопи. Още само миг... усети допира и се вкопчи. Не беше дърво - ръка. Вдигна поглед – до болка познатото лице му се усмихваше. Опита да се отскубне. С ужас видя, че ръцете им са сраснати – неговата и на Елена.
Филип извика и се стресна – плуваше в пот. Облекчението, че е било само съ ...