Беше си същински кошмар. Или мозъкът ù си правеше шеги с нея или току-що видя брат си с около 18 години по-възрастен. Не можеше да е истина, беше тъпо съвпадение с имената и лека прилика. Това е! Точка.
Нямаше време да мисли за простотии.
Чуваше сдържаните сумтящи звуци на Виктор и просто не можеше да го остави да бъде пребит от тия смешници. Огледа се за телефон и намери такъв.
На кого по дяволите щеше да звънне...
Глупачка...
И тогава се сети, но не беше особено сигурна дали номерът ще е същия като в нейния свят... обаче въведе цифрите.
- 112, спешни случаи. - рече жената любезно.
- Свържете ме с полицейското управление, моля.
- Кажете ми какъв е проблемът и ще пратя кола при вас веднага.
- Става въпрос за началник Мъров, той е в опасност.
Зловещ смях се чу от другата страна на слушалката.
- Ти си по-глупава отколкото смятах. - рече жената отново, но сега гласът ù се стори много познат. - Това е Погубения Свят, няма шибана централа за спешни случаи, кучко! Връщай се там, откъдето си изпълзяла, или сама ще го направя!
Наташа побърза да натисне червената слушалка и въздъхна тежко.
- Не е за вярване...
Беше сигурна, че видя някакъв номер в кабинета на началника, обаче не можеше да се сети как започва.
Изпробва няколко варианта, два от три номера бяха грешни, но третия път даде свободен сигнал.
- Полицейско управление, тук Сиси Траковска.
- Откъде да знам, че вие сте от истинското управление?
- Моля?
- Няма значение. - отказа се тя. - Става въпрос за началника ви. Ние сме в подземния гараж на управлението и в момента го спукват от бой, моля ви, помогнете!
- Какви ги дрънкаш?!
- Трябва да ми повярвате, Сиси. Не се шегувам. Умолявам ви също да му предадете да звънне на този номер в първия удобен момент.
- Ще пратя хора, но ако ме лъжете, госпожице, ще ви открием.
- Късмет. - и ù затвори.
Трябваше да се успокои с мисълта, че секретарката на Мъров наистина ще изпрати някого.
Беше долно и подло да бяга, но нищо не можеше да направи. Тия бяха четири пъти по-тежки от нея, а тя самата не се е била с повече от двама. Което всъщност не беше много отдавна, когато бяха нахлули двама тийнейджъри в дома ù, докато Наташа беше сама вкъщи. За щастие тъкмо ù бяха подарили метална бухалка, която до този момент изключително много мразеше. Преби момчетата със метала-чудо и от тогава изпитваше симпатии към предмета.
Изведнъж от другия край на коридора се разнесоха непознати мъжки викове и проехтяха няколко изстрела. Наташа забеляза двамата униформени... и никого другиго.
- Тъпачка. - поклати тя глава, ядосвайки се на Сиси. - Тъпа... О, по дяволите!
Един куршум мина пред предното стъкло на колата, в която беше  Наташа, и излезе през задното.
- Време е да се разкарам от тук, дявол да го вземе...
Реши, че е по-добра идея да мине през другата врата и хукна към изхода на гаража.
Излизайки навън, Наташа се закова на едно място. Грамадни ледени късове бяха нападали навсякъде. Всичко, до което се бяха докоснали, беше разрушено или в най-лошия случай мъртво, като размазаното куче точно в средата на улицата.
Наташа преглътна тежко и обърна рязко глава, щом чу сирени. Пожарна кола излезе от ъгъла на улицата и профуча покрай девойката. Не желаеше да я заливат втори път, затова бързо се отдръпна от улицата.
- Не са чак толкова зле за Погубен свят като този. - констатира тя, наблюдавайки пожарникарите как слизат от камиона и се заеха с разбиването на огромните ледени късове. Нямаше повече време за губене. Трябваше да открие двойницата си.
Извади листчето от ръкава си и го прочете отново.
- Къде да те търся, тъпа Хазна...
Тогава видя един старец, който тъкмо отваряше магазина си. Забърза крачка към него и се спря на известно разстояние, докато той я забележи.
- О, здравейте, млада госпожице! - поздрави я старецът и ù се усмихна. - За грамофон ли сте дошла?
- Моля?
- Аз продавам грамофони, а вие сте се спрели пред моя магазин за грамофони. - уточни мъжът и посочи табелата над вратата.
Наташа хвърли бърз поглед, но не ù беше до грамофони.
- Не, съжалявам, господине. Просто се чудех дали знаете къде се намира ул. Биковете?
- Хазната ли се опитваш да намериш? - попита я той, сякаш знаеше какво търси.
- Да. Знаете ли мястото?
- Разбира се. - отвърна възрастния мъж. - Синът ми ходеше там. Там и го убиха.
Ледена тръпка мина по тялото на Наташа и ù се прииска да не ходи в тая шибана дупка.
- Преди две години имаше инцидент в същата долнопробна кръчма. Три деца загинаха, стъпкани от тълпата и едното беше моя син.
Нямаше представа какво да каже. Никога не знаеше.
Неловката тишина застана между тях, ала старецът явно се усети.
- Извинявай, изпаднах в подробности, които едва ли те интересуват.
- Няма проблем. - излъга тя.
- Така. - рече той. - Имаш ли нещо против, ако те заведа до там? Не съм много добър в обясненията.
- Не. - отвърна тя. - Ако вие нямате.
Дядото се огледа и сбърчи гъстите си вежди.
- Градушката отново унищожи така и така грозния ни град. Бих бил много щастлив, ако има с кого да се поразходя след такъв дъжд. Да вървим.
И тя тръгна след него, като му подаде ръка, на която да се подпира.
- Ти си една много мила млада дама.
- Ще ми се да е така, господине.
- Викай ми Никола.
- Добре, Никола, аз съм Наташа.
- Ау, руски жилки? - попита старецът, пресичайки улицата.
- Да, баба ми - майка на майка ми.
- Руснаци. - усмихнато рече Никола. - Студенокръвни копелдаци.
Наташа избухна в смях.
- Расизъм ли е това? - попитах го, още смеейки се.
- Е, расист съм, но от човек до човек има балкан разлика, сещаш се. - поясни се той. - Не те мразя, мило момиче, за това, че си наполовина рускиня. Никой не си избира семейството и какви жилки да има. Мразя ония руснаци, които навремето ни предадоха. И не само руснаците...
- Било е навремето, Никола. - повтори тя думите му. - Не смяташ ли, че е време да оставиш лошите спомени от миналото настрана?
- Не и когато убият родителите ти пред очите ти. - Наташа прикова поглед в Никола и съжали за съвета си.
Омразата към убийците на семейството му си личеше в очите. Онзи пламък на омраза трептеше само при споменаването на неприятели.
- Съжалявам. - пророни тя и осъзна, че са спрели.
- Това е Хазната, Наташа. - обяви старецът. - Не си направила нищо, че да съжаляваш. Сега е време да се връщам.
- Ще можеш ли сам?
- Разбира се - рече той вече с гръб към нея. - Не съм инвалид, просто съм стар.
Усмивка озари лицето ù при тия думи.
- Благодаря ти, Никола.
Дядото вдигна ръка за довиждане и сви в първата пресечка.
Наташа извърна глава към кръчмата и прочете големия надпис "Хазната".
- Що за малоумно име... - възмути се тя и понечи да влезе, но телефонът в джоба ù звънна.
Тя бръкна и го извади.
Дали беше Мъров или някой от здравите командоси звънеше, за да разбере в кого е телефонът им, за да дойдат и да си го вземат. Но пък толкова шум за един скапан телефон, едва ли.
Натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си, без да казва нищо.
От другата страна също последва тишина, но и нетърпение.
- Наташа? Ти ли си? - гласът на Мъров беше изменен, но и преди беше говорила с него, не можеше да сгреши.
- Вик, добре ли си? Извинявай, че те зарязах така, просто... не знаех какво друго да направя. - оправда се тя.
- Не, не. Всичко е наред. Радвам се, че ме послуша, като ти казах да бягаш и все пак ти благодаря, че не ме остави изцяло.
- Пфф, ако не беше тъпата ти секретарка, щеше да бъдеш спасен дори по-рано.
- Тъпа е, но пък прави всичко, каквото ù кажа.
- Илл! - възкликна погнусена Наташа.
- Хм... който за каквото си мисли. - изсмя се той. - Нямам връзка с нея.
- Какво значение има... - защо, по дяволите, Мъров ù даваше обяснения как няма връзка със секретарката си. - Не е моя работа с кого имаш връзка.
- Аз... все тая. - Мъров звучеше странно, но бързо се обладя. - Къде си?
- Ъ, ул. Биковете, "Хазната", говори ли ти нещо? - попита го тя.
- Да, разбира се. - отвърна той мрачно. - Преди две години там умряха три момчета.
- Да, разбира се. - издразни се тя. - Всички знаете скапаната "Хазна", само аз не.
- Така е, но не се терзай, имаш си оправдание. Ако беше от нашия свят, щеше да е много  различно.
- О, майната ти. - озъби му се тя.
- Защо винаги си толкова груба?
- Защото така ми харесва.
- Не е истина. - прошепна той. - Идвам веднага. Изчакай ме. Недей влиза сама.
- Да, разбира се. - повтори тя думите му.
- Наташа, сериозен съм.
- Да, разбира се. - вече сериозно се бъзикаше с него.
- Ната... - но тя прекъсна връзката и влезе в "Хазната".

Обстановката в заведението всъщност не беше никак лоша. Тиха приятна музика се разнасяше наоколо. Гласовете на клиентите се смесваха, следвани от смях, но щом Наташа влезе, всички обърнаха глави към нея и тя замръзна.
- Какво, по дяволите... - някаква тръпка я полази и тогава тя осъзна, че изпитва страх.
Беше някак зловещо всички да се обърнат едновременно към нея и да я зяпнат.
- Леле мале, какво си имаме тук. - барманът измърка и хвърли кърпата си на бара, излезе от там и тръгна бавно към нея. - Не смятах, че ще имаш куража да дойдеш тук сама.
Мъжът беше рус и висок. Би казала, че имаше перфектно тяло, но мразеше хора, които я гледат от високо, сякаш е долен плъх, та изобщо не се впечатли от красотата му.
Блондинът се приближи до Наташа и я обиколи веднъж, за да я огледа.
- Прекрасно. - прошепна той и отърка нос в косата ù.
- Не ме доближавай, лайно такова. - озъби му се тя и се отдръпна от него.
- Уу, имаме си характер. - изсмя се той и хората, насядали по масите, се засмяха с него. - Един човек много иска да те види.
Докато Наташа каже, че не смята да мърда от мястото си, блондинът вече я дърпаше за ръката. Влязоха в задната стаичка на заведението и там имаше три врати. Една за тоалетна, а на другите две пишеше "Само за персонал" и "Офис".
Барманът отвори вратата, на която пишеше "Офис". Блъсна Наташа вътре и влезе след нея, като затвори вратата след себе си. Наташа се строполи на земята и нарани лакътя си.
Стисна зъби и премълча поредната ругатня. Вдигна се от земята и тръгна към блондина, готова да му вкара един тупаник.
- Наташа, спри. - заповяда мъжки глас откъм единия край на стаята.
Тя замръзна на място и усети как сърцето ù заби лудо. Вече познаваше този глас. Бавно се обърна и от сенките излезе познатото лице от паркинга, но не беше той. Беше Михаил - средният брат.

Нямаше представа как позна, че е Михаил, просто знаеше.
- Това не може да е истина. - слиса се тя.
- Истината и само истината, сладурче. - потвърди блондинът.
- Млъквай, педал такъв. - изсъска Михаил и се изправи от канапето, на което беше седнал. - Изчезвай!
Блондинът изсъска нещо на чужд език и тръшна вратата след себе си.
- Имаш ли нужда от нещо? - попита я той любезно, гледайки я право в очите.
- Как е възможно? - още не можеше да повярва на очите си.
- Кое? Кое е толкова странното в мен?
- Кое е странното?! Имаш ли представа на колко години си в моя свят?
- Идваш от съвсем различен свят и мен също ме има там?! - възкликна Мишо и премигна смаян. - Страхотно! Същият ли съм?
- Не, тъпако! Ако беше същият, щях ли да те гледам все едно виждам призрак?
- Приличам на призрак в твоя свят?!
- Господи, не! В моя свят братята ми са три годишни, за Бога!
- Пак тризнаци?
- Да. - отвърна тя. - Мислех, че всеки е на една и съща възраст със двойника си.
Изведнъж вратата рязко се отвори и в офиса нахлу Наташа-двойницата.
- Какво, по дяволите, става тука?!
- Опа...
Реакцията на Михаил изобщо не се хареса на оригиналната Наташа и не знаеше защо, но пак изпита онзи ужас. Беше усетила, че хората около двойницата ù се страхуват от нея, но никога не си бе помисляла, че тя самата може да се страхува от... себе си...