Прегърни ме, мамо...

                             (разказ)

              
       –    Иване! Иване бре! – провикна се с гневен глас старият дядо Стоян. – Гино, не го крий ма, жена! Къде го свря туй магаре? Само да ми падне –  бузите му ще горят! Иване бе...

     Иван с треперещи пръстчета повдигна завивката и подаде русата си главица из под леглото. Ококори детските си очи, поогледа се уплашено и притаи дъх... сетне пак отпусна засуканите ресни на покривалото, понеже дочу тежките и тромави стъпки на дядо му да приближават... Мигът на трескава тишина се разкъса от глухата кашлица на стареца. Още крачка... стъпка само... Свърши се... разкрит е... Ей сега –  на минутата, дебелите пръсти на дядо Стоян ще отметнат завивката, ще го стрелне острият и сърдит поглед, ще го сграбчи силната старческа десница, ще го извлече от тайника му, дърпайки го за ухото... Пак ще му се кара, пак ще го нахока и бой ще яде за това, че тая заран като крадлива невестулка се промъкна в курника и взе всичките яйца от полозите... С дяволита усмивка събираше яйцата и ги пълнеше в поставената в сламата шапка. Пакостни мисли хвъркаха като пеперуди в главицата – колко доволен беше тогава от тая си постъпка, а сега – не смее дъх да си поеме, за да не го открие разгневилият му се дядо... Ще го скрие ли баба Гина зад гърба си, ще го защити ли за пореден път от тежката длан на дядо му с думите: “Седи мирен бе, Стояне! Що го скастряш тъй сурово – ми дете е... видиш го – играло си... Мигар на теб не се е метнал такъв щурав!”

–           Иване... ела ми бе, хайдутино! Дяда си пред хората ще кипазиш!

Иване... – старческите викове огласиха къщата и се забиха като гвоздеи в детската душа, прекъсвайки неспокойните мисли...

Вратата се отвори внезапно. Сърдити, жадни, търсещи очи се впиваха във всяка вещ в стаята.

“Тюх! Проклетия! Къде си, бе диване?!” – просъска през зъби дядото.

     А в същия миг хиляди камбани забиха в детското сърчице с всичка сила. Иван едва сдържаше сълзите си да не бликнат като летен порой.

Дръжката се натисна и се чу рязко хлопване.

“Божке! – изхлипа сподавено детето. – Дал ми се размина?!”

А из двора отново се разнесе вик.

–    Гино… Гино, не му правиш добро ма! Не разбираш ли?! Ред трябва тука, ред! Ама ще ме запомниии! – закани се тежко Стоян. – Той, баща му, е виновен, баща му! Скимнало му да оди по чужбината, търговец ми ти някакъв да става… Тука сякаш работа няма, ма де ще се поти той под слънцето, де ще рови в пръстта… А то – ей го полето – равно и широко – здрави ръце чака само. Тя, земята, труд иска, труд и грижи, па после и към тебе ще е щедра… Запряне, Запряне… виж какви ги върши синът ти, – промърмори сякаш на себе си старецът – малко му е, че майчица си няма, рано Господ я прибра, та сега и без татко си да расне… Ех, Запряне…

     Седнал на пейката под разлистената череша, старецът се отнесе в тъжни размисли. А в това време баба Гина тихо-тихо влезе в къщата и открехна леко вратата на стаята, където малкият палавник умело се криеше.

–    Ваньо, излез баби, дядо ти го няма тука – умилено прошепна възрастната жена.

При тези думи изпод леглото се подаде малката руса главица. Иван пъргаво се измъкна от скривалището си и се хвърли в прегръдките на баба си, ридаейки.

–    Що плачеш бе, душице, недей така, недей баби. Дядо ти е много ядосан, ама нейсе, ще му мине... Ма ти лошо си постъпил, тъй не се прави. Дядо ти да се срами да излезе из село, как кмета в лицето да погледне. Нищо, нищо, ще мине, ама що стори това, кажи ми, а?

     Подсмърчайки и бършейки сълзите си, момчето се вгледа в топлите и питащи очи на баба си, но успя да произнесе само “Ааз... аз...”, когато като буреносен облак в стаята връхлетя старецът.

–    Ааа, тук си ми бил! – изрева гневно дядото.

     Детето се сепна, откопчи се от прегръдката на баба си и като светкавица се шмугна покрай  дядо си, изтичвайки навън.

     Хукна като лудо по прашната улица, все още плачейки, но бягайки все по-силно и стремглаво напред. Заобиколи училището, като стрела префуча край кметовата къща, без да види или чуе как Петър, кметският син, дума на батьо си Камен: “Тоя, бате, тоя беше! Той омаза всичките ни прозорци с яйца! Ама Джан ще му даде да се разбере – каза малкото момче, поглеждайки с ехидна усмивка към влакнестото, черно куче, което стръвнишки облизваше муцуната си”... Иван прекоси дървения мост над реката, не отвърна на веселия поздрав на Спас – младия козар на селото, който му подвикна от брега; втурна се бясно, мина покрай черквата и се спря запъхтян, тежко дишащ и още по-силно плачещ. Пред очите му се разкри гробището – черното поле на мъката... Съзирайки напред малка бяла каменна плоча, Иван се затича нататък. Падна на колене и захлипа: “Мамо, мамо,  мамичко...” Детето опря глава в черната земя и зарида с все глас, сетне се надигна, зарови пръстчета в сухата пръст, взе в малкото си юмруче една буца и я зацелува жално, милно, все така повтаряйки “...мамо...”. Гласчето му отекваше из пустото гробище. Хвърли се и прегърна студената плоча, молейки: “Прегърни ме, мамо...”  Детската ръчичка зашари по камъка, пръстчетата очертаваха вдлъбнатите букви на името ‘Б о ж а н к а’.

      “Що не си ме вземеш, мамичко, искам при тебе... – шепотно повтаряше Иван, – при тебе искам, чуваш ли!? – все по-задавен от сълзи мълвеше. “

     Из тая гробна тишина детската молитва прокънтяваше като звън на черковна  камбана, като вик - раздиращ, болезнен...

“Вземи си ме, мамо, що си тръгнала без мене? Петър ми се смее, вика, че си нямам майка. Господ зарад мен те е извикал... Мене ме е пратил, тебе те е взел, ма ти се върни за мене, мамичко... Баба казва, че си на небето, че ме гледаш... ама тук те искам аз, мамо, тук, да ме прегърнеш искам... “

    При тези думи Иван още по-силно заплака, обви ръчички около плочата, притиснал личице в нея, целувайки с устни името... Колко време беше стоял така, сам не разбра, но сякаш се сепна, когато видя, че се смрачава, че последните лъчи на слънцето се скриват зад кръста на черквата, сякаш вземайки си последно сбогом с деня... Поизправи се, погледна към гроба, сетне се взря в небето, заслепи го залязващото слънце, докосвайки с милувка насълзените очи... Без думичка да отрони дори, хукна обратно към вкъщи, без да мисли за наказанието, което го очаква, без да си представя строгия поглед на дядо си. В ума му имаше само една-едничка мисъл – мисълта за майка му...

    Тъкмо излизаше от гробището и на ъгъла на черквата го пресрещна Петър, стискайки здраво синджира на Джан. Никаква душа не беше това куче, както говореше името му – а като някой акънджия – свиреп звяр, сякаш с поглед само би те разкъсал...

Иван се вцепени, но не сведе глава, стисна юмручета, сякаш готов да се бори, а насреща му Петър се заливаше от смях. Чу се едва просъскано “Дръж !” и издрънчаване на тежък синджир. Като хищник, преследващ плячката си, Джан подгони дядо Стояновото внуче... Иван хукна, уж смел, а като подплашено зайче, пред силата на огромното черно животно. Затича лудо, качи се на мостчето, затропа с крачета по дървените дъски и точно в тоя миг се дочу рязко пропукване, трясък. Една от дъските се разцепи и Иван пропадна изпод нея, катурвайки се в реката. Няколко мига детето отчаяно пляскаше с ръчички, ту подаваше главичка на повърхността, ту невиждано потъваше. Едва доловимите детски крясъци “Мамооо” достигнаха до увлечения в песента на кавала си Спас. Рипна като ожилен от камъка, заслуша се за миг и бясно побягна към брега. Без дори да се замисли, козарят се гмурна в ледените води на реката. Беше пролет, и от стопилия се сняг бе придошла, а водите й – все тъй ледени и пронизващи. След миг Спас вече беше на сушата, носейки на ръце малкото телце, отпуснато, сякаш безжизнено. До къщата на дядо Стоян имаше няколко минутки път и той забърза крачки, все така, прегърнал детето. Виждайки го, че иде по пътя, попадията писна, наизлязоха и други из къщите си. По селската улица настана неимоверна глъчка. Вайканията и женските крясъци достигнаха и до Стояновия дом. Баба Гина се хвана за гърдите и сподавено само изрече: “Божке, Иван! Стояне бе, Иван! Де е Иван?” В тоя миг портата откъм двора се отвори, виковете и хорските гласове идеха все по-близо. Двамата старци излязоха и онемяха при вида на Спас, носещ на ръце внука им.

–    Богородичкеее! Жив ли ми е, Спасе, жив ли ми е? – крещеше в отчаяние баба Гина.

      Спас приближи с бавни стъпки и постави малкото телце в ръцете на Стоян, едва-едва продумвайки
–     Диша...

      Вече два дни Иван береше душа, изгаряйки от треска, гърчейки се в конвулсии.

Баба Гина търчеше ту в неговата стая, да го види как е, да му смени компресите, ту коленичеше пред иконата на Богородица и впила молещи очи в пламъка на кандилото, извисила ръка за кръстен знак, тихо нареждаше : “Не си го взимай ма, Божанке, запази ни го, ма снахо... Шест години си го гледам, пазя го и бдя над него, като живота ми е скъп...” ; после зашептяваше молитва към Божията майка, все така на колене, вгледана с надежда в малкото пламъче... В тия моменти в другата стая стоеше дядото, приседнал тихичко до малкото легло, вкопчен в детската ръчичка. Буца засядаше на гърлото му, когато виждаше, как се смръщва в мъка лицето на внучето му, как напуканите устни едва прошепват “...мамо...”. За първи път старецът проплакваше, по набраздените му страни се стичаха горещи, огнени сълзи.

       Старческото сърце се смили. Уловил детската ръчичка, сега той жадно я поднесе към устните и я зацелува, промълвявайки: "Отвори очички, Ваньо, събуди се, дядовото... Дядо няма да ти се кара вече... Събуди се, детенце...”

       Едва произнесе тези думи, когато стаята се обля в бяла светлина, падаща плахо върху детското креватче. Иван отново прошепна насън “...мамо...”. Раздвижи ръчичка, примигна и отвори едва-едва тежки клепачи. В тоя миг дядото заплака за втори път, безмълвен, благодарен Богу. А пръстчетата на Иван докоснаха дядовите сълзи, очичките му се усмихнаха и той заговори:
–      Знаеш ли, дядо, нощес видях мама, беше при мен... Мама, дядо, мама ме прегърна...                           

                                   
                                  - КРАЙ -

23.08.2006г.