Вече трети ден се влача сам през пустинята без храна, а последната глътка вода изпих тази сутрин, сега мъкна празната манерка с надеждата да намеря някъде вода и да си налея. Не, не си мислете, че съм се юрнал безотговорно да прекосявам пустинята без необходимата подготовка; до преди три дни бях част от керван, но ни връхлетя особено гадна пясъчна буря, която не спря няколко часа и оттогава не съм виждал никой от спътниците си. За мое щастие имам великолепно чувство за ориентация и зная накъде да вървя дори и без да ползвам ориентири, но нямам вода. Сега единствената ми надежда за оцеляване е да срещна някой друг керван или да намеря някъде поне малко от живителната течност.
Извадих невероятен късмет - късно следобед попаднах на следи от скорошно преминаване на хора. Заставих се да ускоря ход и вечерта успях с последни усилия да се добера до лагера им. Явно бяха забелязали несигурните ми стъпки, защото няколко души ме посрещнаха и ме наобиколиха загрижено като се сринах в бивака им.
- Моля ви, дайте ми вода! - изстенах.
Някакъв брадат тип ми попита нещо, но думите му ми звучаха напълно непонятни.
- Вода! - повторих и отпаднало разклатих празната си манерка.
Същият тип, явно водачът им, кимна разбиращо и каза нещо на хората си. Бях толкова изнемощял и изчерпан, че се наложи да ме пренесат на ръце до една от палатките им, където ми дадоха вода и месо. Достатъчно съм опитен, за да зная, че в това ми състояние не трябва да им се нахвърлям лакомо, а да ги консумирам бавно и полека. Като утолих измъчващите ме глад и жажда се свих на кълбо направо на земята и съм заспал.
Събудих се от това, че някаква жена ме почесваше по врата, галеше гърба ми и ми говореше нещо. Протегнах се и замърках доволно - не е лошо да си котка.
© Стоян Вихронрав Todos los derechos reservados