Някъде там, далече далече, където слънцето и луната разменяли своите колесници, където вятърът танцувал с облаците, а звездите се люлеели на люлки, изтъкани от сребърни нишки, живеела една пеперуда. Крилата й били с цвета на изгрева, посипани с морска пяна. Всяка сутрин потапяла босите си крачета в бистрия поток, който бликал изпод огромна скала. След това разтваряла крилцата си и политала към поляната, изпъстрена с вълшебни цветя. Там тя погалвала всеки цвят и изслушвала приказките, които й разказвали. Но това не били обикновени приказки. Всяко цветче било част от сърцето на един човек. Пеперудата слушала  човешките истории, попивала сълзите им, давала им крила, раздигала мъглата пред очите им. Но била много внимателна, защото знаела , че пърхането на крилото на пеперуда от едната страна на света, може да доведе до ураган  от другата страна.

Една вечер, когато се прибирала към своя дом, дочула странен шум. Той идвал от едно самотно цветче - сърцето на чудно дете. То сънувало странен сън -  че онзи приказен, облян със слънчеви искирици  и пълен с топлина свят е обгърнат с черен воал, който не допускал слънчевите лъчи. Детето потреперило от студа, който нахлул в сърцето му. Отворило очи и погледнало с надежда към небето.

Пеперудата се уплашила, защото знаела, че децата още на са загубили онази способност, да чуват и виждат тайните светове на сърцето си; да усещат неуловимото от възрастните. Сгушила се в леглото си, изтъкано от най-добрите майстори-паяци. В главицата й се въртели хиляди мисли - кое ли е онова, което ще лиши нейния и човешкия свят от топлината. Леглото й  имало силата да успокоява и да помага в намирането на решения. Меката паяжина я обгърнала, залюляла я силно и я пренесла в света на сънищата. Там, в другия край на света, стърчало оголено дървото на желанията. Хората били станали толкова алчни, че обрулили всичките му листа, окършили клоните му и неговата тъга като черно було започнала да пленява света. Пеперудата  не знаела какво да направи, за да спаси всичко от самотата. Тогава в съня й се появила една малка калинка. Започнала да пърха толкова силно с крилцата си, че те грейнали като огнено сърце.

Събудила се пеперудата  след този странен сън. Огледала се и не успяла дя види как слънцето и луната сменят конете на колесницата, как вятъра задява облаците, как звездите се сливат със сребърната пътека. Тъгата настъпвала. Тогава сърцето й се разтуптяло, припомнила си съня. Някъде там е решението, мислела тя. Какво ли искала да й каже калинката, къде ли бил пътя на спасението. И изведнъж разбрала - нужно било всички да разтворят сърцата си и да дарят любовта си на другите край себе си . Само отблясъците на този огън в очите и искрените усмивки на устните били способни да проникнат през гъстата мъгла, обвила света.

Пеперудата, с крила с цвят на изгрева, посипани с морска пяна, полетяла към своята цветна градинка. Оставяла по прашинка от огнения си прашец върхо всяко цветче-човешко сърце. Бавно в очите на хората се появявала онази ярка светлина, а на устните им разцъфтявала усмивка.

 Когато докоснала и последното цветче, пеперудата нямала сили да помръдне, била раздала  силата на морската пяна и огъня на изгрева от крилцата си. Паданала уморено на земята. Но точно тогава целият свят се окъпал от светлината на слънцето, което потопило лъчите си в росните цветове на ливадата. След това погалило пеперудата по крилата и тя отново възвърнала силите си.

А дървото?  То издигнало клони във висините и до неговите листа достигали само онези, които знаели да даряват сърцето си...и да го пазят.