Приказка без край

по идея на Росен Балабанов

Родословното дърво

втора част

Докато Лили спеше, здраво стиснала Мечо за ухото, а баща ѝ, доктор Михаил Михайлов, премяташе из пръстите си перото от Петльовата опашка, Ангел се въртеше в леглото и си мечтаеше разни момчешки работи. Искаше му се утрото да дойде по-бързо. Да види Мария. Да поговори с нея. Да докосне ръката ѝ. Ами ако тя я отдръпне? Не, няма да я докосва. Просто ще ѝ каже, че му е хубаво да я вижда. Ами ако се намръщи и му обърне гръб? Не, няма да ѝ казва това. Ще я поздрави и ще я попита как е. С всяко извъртане от една страна на друга, изреченията, неизречените, се увиваха около шията му и му пречеха да диша. Пресъхна му устата. Стана да си налее чаша вода. Не запали лампата. И тогава чу най-странния звук в живота си. Баща му плачеше. Загуби ума и дума. Вцепени се. Забрави да диша и тъкмо когато се готвеше безшумно да се върне в стаята си се блъсна в нещо, което вдигна невъобразим шум.

- Ачо, ти ли си?

- Да, тате. Какво става?

- Объркаха се нещата, сине.

Баща му, преглъщайки сълзите си светна лампата и остави перото на масата.

- Аз ли нещо направих, тате?

- Не, не си ти. Аз направих нещо. Преди много време. Не знам защо го направих, но тогава мислех, че така ще е по-добре за всички ни.

- Тате, плашиш ме. Добре ли си?

- Добре съм, сине. Седни! Трябва да поговорим като мъже, а после да решим какво да кажем на Лили.

- За кое какво да кажем на Лили?- Ачо съвсем се притесни.

- За родословното дърво.

- Не може ли нищо да не ѝ казваме и да продължим да си живеем както досега? Тия глупости дето ѝ ги искат в детската градина виж как те разстроиха.

- Не са глупости, сине. Никога не са били и никога няма да бъдат. Налей по една чаша вода и седни да си поговорим.

Докато пълнеше чашите през главата на Ангел мина и замина мисълта, също като прелитащо влакче на ужасите, че след този разговор никога повече няма да тича след топката с хлапашката жар на невинното детство; че и да иска вече няма да може да се смее на глупостите, които само момчешкото съзнание взима за подвизи докато ги върши и после докато се хвали с тях. Водата от неговата чаша подскочи и охлади пламтящите му пръсти. За пръв път в живота си изпита истински страх. Страх го бе да погледне баща си в очите затова се съсредоточи върху разрошената му коса и прясно наболата брада по лицето му.

- Преди да заживеем тук живеехме на друго място. Ти не го помниш. Когато се преместихме бе едва на две години и няколко месеца, а Лили току що се бе родила.

- Значи Петелът не ме е излъгал, че ме познава- изтърси Ачо първата хрумнала му мисъл.

- Не, не те е излъгал- очите на баща му отново се напълниха със сълзи. – тогава работех в голяма болница, а ти живееше с майка си и с моите родители в тяхната къща близо до гората. Оперирах много хора. Да, не се чуди. Аз съм… е, поне тогава бях хирург и непрекъснато пътувах от и до местоработата си с автомобил, който не си знаеше годините, но го правех защото исках да съм близо до семейството си. Веднъж, след поредното нощно дежурство се прибрах, хапнах, поиграх си с теб и полегнах да си почина. Ако знаех какво ще се случи нямаше изобщо да лягам. Баща ми, твоят дядо натоварил в колата ми майка ти и баба ти и тръгнали на пазар в града. Блъснал ги някакъв пиян шофьор и от тях тримата оживя само дядо ти.

- Но… нали мама е жива и е с нас? Тате, за бога, какво се опитваш да ми кажеш?- по лицето на Ангел се стичаха сълзи.

- Искам да ти кажа, че майка ти, истинската ти майка, а също и моята майка са мъртви.

- Но нали мама днес е на работа нощна смяна и след малко ще се върне?

- Не, сине! Жената, която с Лили наричате мама е леля ви- моята сестра. Лили се роди преждевременно заради катастрофата.За съжаление не успяхме да спасим майка ти. След двойното погребение с леля ти взехме вас двамата и дойдохме тук. Оттогава не сме се връщали в онзи град.

- Избягали сте от живота си?

- Така излиза.

- И не сте се връщали никога повече?

- Не, не сме.

- А мен защо не са ме взели с тях? Защо не съм се качил в колата?

- Пожелал си да останеш да си играеш с петела, а и те са мислели, че ще се върнат бързо, до час…

- Ами какво е станало с баща ти, тоест с дядо ми? Не си ли се питал? Как е той? Как се чувства?

- Сине, моля те.

- Молиш ме! За какво? Кажи! – Ангел в старанието си да не събуди Лили вместо да крещи и размахва юмруци както правят огорчените и шокирани хора бе впил нокти в дланите си. Иззад стичащите се по лицето му сълзи като зад спуснати завеси достигаше шепота на гласа му- Какво мога да направя аз за теб, за мен, за Лили, за… сестра ти?

- Моля те да ми помогнеш да се върна. Моля те да ми помогнеш да обясня на Лили. Моля те да ми простиш.

- Тате, за да ти простя аз първо ти трябва да си простиш.

Така ги завари Евелина Михайлова когато се прибра от работа: вкопчени и хлипащи един в друг. Ангел понечи да ѝ каже “мамо”, но изведнъж усети, че тази дума … я няма в душата му. Ева заплака с тях. От недовършената рисунка на Лили ги гледаше с очите на истината болката на изкорененото родословно дърво. Навън се ронеха златните листа на дърветата. Лястовиците се сбогуваха с гнездата си. Лили прегърна Мечо и отвори очички. Денят бе дошъл. На вратата се позвъни.

- Тате, мамо, някой дойде- звънна гласчето на Лили.- Аз ще отворя! Аз ще отвора, чухте ли?

В другия край на деня Горската вещица сложи още една цепеница в камината си и се настани в креслото си. Вълкът току-що си беше тръгнал. Гората се сбогуваше с шарените си листа и се готвеше за дълъг зимен сън. Времето му наближаваше.