ПРИКАЗКА ЗА... ГОРАТА
Реещата се дъхава тишина на горската обител трепна от ритмичното почукване на кълвача. Стреснати, капчиците роса припряно се спуснаха от листа, цветчета и тревици, за да поспят още в топлата прегръдка на земята. Изгревът придърпа дремещото слънце, засмя го и животът в старата гора кипна. Утринният вятър поздрави с ласка и отговорно се захвана с работата си на пощальон. Разнесе аромати, шепот на листа, птичи песни, въздишки на треви... И преди още слънцето да стопли след нощната хладина, беше разнесъл посланията. Поздрави за „добро утро”, пожелания за „ясен ден”, за любов (най- многобройните), за тъга, за раздяла, за страдание. После връщаше съпричастност, благодарност... Някои от вестите изчезваха безвъзвратно в същия ден, други с години се преповтаряха с възхита. Яд го беше на дежурните комплименти, но нямаше как - служба. Имаше дни, в които така прехвърчаха искри от хапливи забележки, че гората се превръщаше в същинско бойно поле, разделено на лагери. Шипката др ...