Водят ме третокласен. Но, слава на Кмета, наскоро ми оправиха осовата линия, и ми сложиха канавки. Сега съм красив и живописен. От двете ми страни растат орехови дървета. Затова есенно време съм най-натоварен. Идват хора от града, от селата, да берат орехите.

  Една сутрин мина циганин с каручка. Обрули пет-шест дървета, посъбра малко сухи клони и рачи да си тръгва. Добре, ама магарицата – на друго мнение. Май отдавна не я беше хранил – козината й пършива, ребрата й стърчат.

-         Айде дий,уа, Кунке (така се казваше магарицата), тегли, че дяцата чекат манджата!, вика циганина.

  Кунка само свива ушите и помахва мързеливо с опашка.

-         Молясса, ма, како, дай малко зор, па кат са приберем, шти сипа колкут щеш зоб.

„Да, да – чувам я как си мисли, тоя така ме баламосва вече три залеза”, и не мръдва.

Дърпа я, бута я, рита я, едвам до осовата линия я докара. И край. Стои тя напреки и гледа стръвнишки. А я е пипнал с пръст, а му е праснала едно чифте.

  Стопанинът разбра тия й намерения, повъртя се, почеса се, пък се впрегна в каручката и я заряза.

  Тъкмо тогава слънцето взе да припича пладнешки. Заиздига се една мараня от асфалта. А Кунка продължава да си стои на осевата линия, и да мечтае. В главата й страшна бъркотия от жегата. Не се сеща да се мръдне на сянка.

-         Ъкхъ, ъкхъ, госпожо Кунке, опитвам да я заговоря. Защо не се поместите под орехите, че да не слънчасате?

-         Аааахъъъъ. Ъ-ъ. Тук ще стоя. Напук.

-         Ваша воля. Поне да си поговорим, че инак – скука.

-         Иийййхъ. Много си тъп ти. И дълъг, и грозен. От теб копитата ми се подбиха. Виж, мога да те нацапам, за разнообразие.

  И– пльок……изръси няколко зеленикави редкаша.

- Ама госпожо, Вие така ли се отнасяте с кавалерите? възмутих се искрено.

- Иаааа! Кавалери са само онези, дето ме яхат. А ти си отдолу ми. ОмръзнА ми от мухльовци!, рече тя, и замълча.

Млъкнах и аз, огорчен.

  По едно време откъм града се зададе автомобил.

-         Г-жо Кунке, поместете се, ще вземе да Вие блъсне! ,викам й.

  Но Кунка явно бе изпаднала в дълбока медитация.

  Колата наближи и забипка. Тя махна с уши, и толкоз. Чу се скърцане на спирачки. Отвътре се изсипаха детенце, мъж и жена.

-         Мамо, мамо, на магарето му е лошо! Виж, наакало се е!

-         Ами, просто го мързи. Пък и те, магаретата, вършат някои работи където им падне. Роско, дай да го избутаме от пътя!

-         Да не вземе да ни ритне? колебаеше се той. – Я по-добре да го подмамим с нещо. Сашко, дай бисквитите.

  Детето изприпка пъргаво и донесе цяло пакетче. Поднесе го под носа на Кунка. Тя го погледна презрително,  размърда ноздри и изпръхтя звучно.  Момчето се подплаши и отскочи назад, изпускайки бисквитите. Кунка реши все пак да ги проучи във вкусово отношение. Но за да ги стигне, трябваше да се завърти успоредно на новата ми бяла ос. Така едната ми лента се освободи.

  Хората бързо се качиха в колата и използваха пролуката да се измъкнат. И в миг забравиха за Кунка. А тя пробва една бисквитка, после още една, и още една, докато ги изяде всичките.

  „Това по-добро от тръните” констатира мислено. „Искам още”.

-         Госпожо Кунке, намесвам се аз, ако повървите напред, ще стигнете до селото. Там може някой да Ви предложи още …..

-         Ъъъъаааа. Мързи ме. А и там е оня с каруцата. Ще вземе пак да ме впрегне. Оооъъъъ, жега ми стана, жадна съм.

-         Ей там в канавката ми има вода!

-         Аааа неееее. Оттук не мърдам.

-         Ама само на една крачка е!

-         Нямаааа. Харесва ми да стоя върху теб. Кога друг път ще ми падне да тъпча някого, ааа? А ти си много подходящ, щото говориш. Ей сега ще ти запуша устата…ъъъъхъхъхъ

  И ………..пак ме наръси с нейните си зеленаши.

  Не, че и други не са ме цапали, ама таз магарица особено се старае. Нищо, казвам си, все някога ще се махне. После наистина ще завали, и отново ще стана чист и лъскав, като смок.

  Минаха часове, а тя все така стоеше, придремваше, гонеше мухи с опашка, но не се помръдна и на сантиметър. По едно време даже легна върху бялата ми линия.

  На свечеряване пак се зададе кола, този път от другата посока. Оказа се същата. Можеше да мине спокойно, но спря.

-         Мамо, мамо, магаренцето е умряло!, извика детето и ревна. Жената и мъжът се засуетиха около него да го успокояват.

-         Не е умряло, бе Сашко, само си лежи!, увери го мъжът.

-         Ааааа, ами тогава сигурно е болноооо! Трябва да го спасиииим!

А Кунка, озъбена ехидно, артистично приритва с крак. Жената грабна някакво шише с вода, и го изля в устата й. Мъжът взе да я дърпа с всичка сила, ама как се вдига 300 кила магарица….Не шавва. Само тихо сумти.

-         Сашенце, дай да тръгваме! Като стигнем в Елена, ще намерим ветеринар, и ще го пратим тук. Ние не можем да му помогнем.

Детето помрънка, помрънка, пък послушно си седна в колата, и отпътуваха.

   Зачаках с надежда друг да дойде. Тая магарица взе да ме дразни. Тананикаше си едни подигравателни песнички, и ми натякваше, че съм бил третокласен. Че даже да пукне, ще мине година, докато разкарат разложения й труп. И току – пак нейното си. Зеленото.

-         Госпожо, Кунке, с какво заслужих Вашето скандално отношение? не се стърпях накрая. Аз само се опитвах да Ви помогна……

-         Дааааа, бе, даааа. Не съм те молила. Ще ме търпиш, и толкоз. Пък как ми е добре такааааа. Лежа си, поят ме, хранят ме, ти ме топлиш, а пък аз те тъпчаааа. Еееехаааа!

  Магарешка й работа.

  Мина се ден, втори, трети, седмица. Минаваха коли и подминаваха. Пътниците се обръщаха да гледат Кунка, но вече никой не спираше. Тя изгладня и прежадня, но не мръдна и на йота. Лежеше инатливо в собствената си мръсотия, докато накрая се изтощи и заспа дълбоко. В съня си видя истински кавалер, но от вълнение сърцето й се разтуптя като лудо, и се пръсна. Така умря.

  След месец ветеринарят все пак се появи. След него дойдоха едни мъже в странни облекла, и прибраха трупа. Вонята, обаче, остана. Оттогава все по-малко коли минават по мен. Никой не идва да бере орехи, няма вече есенно оживление. Никой не ме тъпче. Никой не ме мърси.  Осовата ми линия е все така бяла, с изключение на петното от Кунка. Самотно ми е. Права беше тя. Аз съм просто един третокласен мухльо, за когото никой не го е еня.