Живял някога, не толкова отдавна, в  малко селце, един малък човек - в царството на тъжните хора.  Когато се родил бил толкова малък (колкото едно голямо сърце),  но никой не се учудил на умаления му вид. В царството на тъжните хора били виждали  какво ли не и  отдавна лицата им  замръзнали в безизразни, тъжни и мрачни физиономии. Така, че появата на толкова  малък човек не било нищо, което да ги учуди. Малкият човек, обаче бил все пак странен, защото раждането му не се огласило с обичаен силен рев,  а с оглушаваш смях. Лицата на близките му станали още по-тъжни. Знаел ли този малик къде се е родил? Тук никой, никога не се усмихва, тук всичко е тъжно. Поклатили глави и си казали: "Скоро, много скоро и ти ще се натъжиш."

Така минавало времето,  растял той с усмивка на лицето и нищо не могло да му я помрачи. Колкото повече растял, толкова повече не  могъл да проумее, защо другите хора не се усмихват, когато толкова забавни и весели неща виждали около себе си.

Например, всички онези напомпани и издокарани хора от управата на селото, за които единствената цел бе да влязат в голямата сграда и да изнесат възможно най-много от нея, но излизайки винаги ставали за посмешище.
Или пък този, дето се вика: "вожда на царските хора". Който всеки път, когато заговореше, издаваше такива нечленоразделни звуци, от които трябваше  да се разбере, че не разбира за какво иде реч. И  в крайна сметка се чуваше само едно мучене,  а малкият човек се заливаше от смях.
Да не говорим за побелелия чичко, който трябваше да пази реда в селото. Невероятна забава бе да го гледаш как гони кокошки из центъра. И сигурно всичко щеше да е наред ако един ден не сбърка една от тях с петела.
Още ходи натирен и изкълван насред село. -  Е как да не умираш от смях!

Ами човекът, който раздаваше право и строго следеше да се изпълнява  закона. Започваше да се поти, да се вайка, като скумрия в тигана да се мята. И винаги намираше  причини, да не приложи закона, защото виновни все нямало.
В тяхното село по презумпция всички са свестни, а проблемите им казват, че били са  от другите царства.

Така времето на хората  минавало в скандали и разправии - кой колко има,  какво му се полага, каква кола кара, колко пари получава - за работа която не върши. Карали се със съседите си, не разговаряли помежду си, зарязали децата и старите хора - и ето ти тъжното царство.

А малкият човек си умираше от смях да ги гледа.

Докато един ден усмивката му се смали и му стана тъжно. - Не, не за хората от тъжното царство, те сами си го направили такова, а за това, че няма с кой друг да се посмее. Вече на никого не му било смешно.

Тогава малкия човек (колкото голямо сърце) решил да изгони смешните хора.

Отишъл в центъра на селото и се провикнал:
- Стига! Не виждате ли колко сте тъжни и  жалки. Аз съм малък човек, а вие сте големите хора, вече дори не сте смешни. Погледнете се и вижте в каква кал сте нагазили. Ще трябват години след вас да разчистим. Вървете си! Отивайте в другите царства и там ги разсмивайте! Дайте на хората  усмивка за сбогом и никога даже не смейте от тука да минете!

Така  ги натирил този малък човек, през девет планини в  десета. И казват след тях паднал такъв смях, та чак отвъд океана отекнал. Повече никой не искал и дума за тях да се чуе. 
А малкият човек и до днес  живее в тъжното царство, но вече имало  много усмихнати хора. И вярвам, не! -   чувала съм от някъде даже, че вече се казвало - царството на смелите  хора.

Petia-paty
06.01.2009 г