18 abr 2020, 9:39

Приказка за Нищото и Нещото 

  Prosa » Cuentos y obras para niños
1602 2 1
29 мин за четене

Живяло някога, някъде в едно далечно кралство едно момиче. То нямало име. Всички го наричали Нищото или Никой. Животът му никак не бил лек, че чий живот е лек ако го наричат Нищо или Никой. И въпреки, че било нищо - душата му била голяма и светла.  Но понеже било Нищо, всички скоро го забравили, а душата му светла и голяма като пълноликата луна, скоро започнала да угасва и да се смалява, докато не се превърнала в мъничка светулка. Живеело Нищото в свой собствен свят, съвсем само. Радвало се на дребните неща като калинка летяща наоколо, като пеперуди танцуващи любовния си танц, като Залеза на Слънцето. Стоп! Залезът на Слънцето ли казах? О, Залезът на Слънцето съвсем не е дребно нещо! Залезът на Слънцето е един от великите подаръци, които майката Природа ни прави всяка вечер, стига да няма облаци разбира се. Питате- може ли един подарък да е велик? Ами, ако той е като Залеза на Слънцето – може. Искате ли да Ви, разкажа и за други такива подаръци, които за жалост ние рядко наблюдаваме и приемаме като такива. Когато Слънцето се скрие зад хоризонта и мрак покрие небето, една по една там се появяват много звезди. Знаете ли колко красиви са те? А, ето и Луната. Виждали ли сте Луната? Колко различна е всяка вечер тя? Веднъж в месеца е като цял кръг, а после постепенно започва да намалява и да намалява, докато не стане като динена кора и изчезне. Ще ме попитате:“Как така изчезва?“ Нали? Изчезва, за да се появи отново, като динена кора и нараства постепенно, докато не се превърне отново в пълен кръг. Тогава имаме пълнолуние. Това се случва дванадесет пъти в годината, колкото са и месеците в нея. През определен период от време в една година може да има и тринадесет пълнолуния. А, ето и падаща звезда! Падаща звезда ли казах?  А пожелахте ли си нещо, когато я видяхте? Ще се сбъдне ако много силно вярвате в това. Падащата звезда е всъщност метеорит, камъче, което се рее свободно в космоса и е привлечено от Земята. Минавайки през атмосферата на земята, при силното триене, той се подпалва и свети докато не изгори или падне на земята. Тогава пак се превръща в камък, парче скала, което се слива със земята.  О, колко много други красиви неща има на нашата Земя, стига да имаш очи да ги виждаш и сърце да ги усещащ. Защо да ги усещаш ли? Истинската красотата винаги се усеща със сърцето. О, извинете ме твърде много се отплеснах да Ви разказвам за подаръците, които ни прави Майката Природа и съвсем забравих за момиченцето.

Момиченцето често си поплаквало с нищо и никакви  сълзи.

Знам, че ще ме попитате: А, може ли да се плаче с нищо и никакви сълзи? Момиченцето така плачело, защото то било Нищо. Но, колкото и голямо нищо да си в този свят, идва един ден, когато Нищото се превръща в Нещо за някого. О, това е най-щастливият момент в този живот, който можете да изпитате- от Нищо да се превърнеш в Нещо, за някого! Това се случило един ден и с момиченцето. Както си живяло в своя препълнен с нищо свят, то съвсем случайно срещнало по пътя си едно момче, което се казвало Нещо.

 

- Здравей! – казало момчето – Искаш ли да бъдеш моето Нещо в този свят?

- Нещо ли? Та, аз съм едно голямо Нищо. И междувпрочем моето име е Нищо. Всички така ме наричат – Нищото.

-  Междувпрочем ли? Няма такава дума. – казало момчето – От къде я измисли?

- Измислих си я - просто така. Обичам да си измислям разни неща. Нищото измисля нещо – не е ли смешно?

- Че какво смешно има в това да си Нищо? А ти искаш ли да си Нищо?

- Да искаш да си нищо, не е добре! Но аз съм Нищо, всички така ме наричат. Само ти пожела да съм твоето Нещо. А, какво всъщност означава да си Нещо за някого?

 

Момчето се замисли. Как трябваше да отговори на този толкова труден, зададен му от момичето въпрос?   Какво означава да си Нещо за някого? Защо аз съм Нещо, а тя е Нищо? Какво са сторили с нея, че се е превърнала в това Нищо, което твърди, че е? Ама, че трудни въпроси се завъртяха в главата на момчето. То не знаеше какъв е отговорът на тях. Реагира спонтанно:

- Е, добре щом не искаш недей да бъдеш моето Нещо!- и си тръгна оставяйки момиченцето да плаче неутешимо, макар и с нищо и никакви сълзи.

- Моля те, не си отивай от мен! Не съм казала, че не искам да  бъда твоето Нещо, просто не знам как.

Но момчето не искаше повече да слуша момичето. То трябваше да намери отговори на доста трудните въпроси, които изникнаха в главата му.

Момчето и момичето бяха деца и като всяко дете обичаха много да играят. Момчето се появи отново, но все още нямаше отговори на доста сложните въпроси зададени му от момиченцето.

- Здравей!- каза то на момичето – Аз обичам да спортувам, а ти обичаш ли? Искаш ли да спортуваме заедно?

-  Как се спортува? Ще ме научиш ли?– попита момиченцето – Аз твоята гиричка ли ще бъда и ти ще спортуваш с мен, така ли?

Момчето не очакваше точно такъв отговор, зададен под формата на въпрос. „Ето, пак въпроси!“ Помисли си то. Какво му има на това момиченце, което се наричаше Нищо?  Защо всичко при него е толкова сложно? Не може ли просто да приеме играта и да играе с него? Момчето не знаеше, че за да играеш играта първо трябва да познаваш добре правилата ѝ, но точно на тази игра момиченцето не знаеше добре правилата.  Как можеш да играеш една игра когато не познаваш правилата ѝ?

- А знаеш ли да играеш на не се сърди човече? – попита момиченцето.

- Не, не знам.

- Искаш ли да те науча?

- Да. – отговори момчето – Как се играе?

- Много лесно, но тя се играе от четирима играчи. Може и да се играе от двама, но с четирима е по интересно. Познаваш ли някого, който би искал да играе с нас?

- О, познавам! Има две момиченца, които може и да се съгласят да играят с нас. Разкажи ми за правилата.

-  Ще ти разкажа и за играта и за правилата й.

 

Не се сърди, човече“ е класическа настолна игра за деца със зар и цветни комплекти пионки. Създадена през 1914 г. от Йозеф Фридрих Шмит. Подобна е на играта Пачиси, създадена ок. 500 г. пр.н.е. в Индия, където все още е считана за национална игра. Игралното табло е затворена редица от полета, разположени във формата на кръст или кръг. Върху редицата са отбелязани стартовите и финални полета („кошарки“) за пионките от съответен цвят. Препоръчва се за развиване на броителни навици при подрастващи.


Играят от двама до четири играчи. Всеки играч взима по четири пионки от един цвят и ги поставя по една в малките кръгчета на кръга, отбелязан със същия цвят. Това е началната му зона. Играчите хвърлят зарчето последователно по един път. Пръв започва играта този, който най-напред хвърли със зарчето числото 6. Тогава взима една пионка и я поставя в последното поле по часовниковата стрелка, от тези, които са в близост до началната му зона, както е отбелязано на изображението.

Веднъж в общото поле, пионките се местят по часовниковата стрелка. При всяко хвърляне на шестица играчът хвърля зарчето отново. Също така при шестица, всеки играч може да избере дали да изнесе нова пионка от началната зона на общото поле или да придвижи напред вече изнесена пионка. Придвижването пионките напред става през толкова квадратчета, колкото показва хвърленият от играча зар.

Когато една пионка застигне при играта чужда пионка, попадайки върху нея, тогава настигнатата пионка (чуждата) излиза от играта. Тя се поставя отново в играта при хвърляне на шестица. Когато един играч има две или повече пионки една върху друга, чуждата пионка не може да се приземи на това поле и да бутне другите 2 или повече пионки.

Завърши ли една пионка цялата обиколка, вместо да повтаря обиколката,тя завива и влиза в отбелязаните с нейния цвят квадратчета, докато достигне до определените в боядисания с нейния цвят триъгълник в центъра кръгчета, където остава до края на играта.

За да влезе в едно от тези кръгчета всяка пионка, играчът трябва да хвърли със зарчето точно толкова, колкото трябва, за да достигне пионката до определеното ѝ крайно място. В това число се брои и кръгчето в централния триъгълник.

Печели играта онзи, който пръв вкара и четирите свои пионки в централния триъгълник от неговия цвят.

-  Ето, вече знаеш за играта и правилата ѝ! Но, знаеш ли какво е най-важното при тази игра?

-  Какво? - попита момчето.

-  Най-важно е да не се сърдиш. Ти обичаш ли да се сърдиш?

-  Как мога да ти се сърдя, точно на теб? Ти ми даваш нещо, което никой друг на този свят не ми е давал. Ти ми даваш топлина макар, че се мислиш за Нищо. Колко други са ми давали това? Аз си мислех, че са ми го давали, но те само са се възползвали от моята топлина и са ми я отнемали, докато на се превърнах в айсберг.

-  Айсберг ли? Какво е това айсберг?

-  Айсбергът е огромен плаващ леден блок, който се е откъснал от ледник или от полярните морски ледове. Обикновено над повърхността на водата се показват само 10–12 % от обема му. Затова айсбергите представляват опасност за корабоплаването. Влачени от теченията, те могат да изминат 10–12 km на ден, а за да се стопят изцяло могат да са нужни дори години. Водата от разтопените айсберги е чиста и може да се използва за пиене. Някои айсберги са много по-големи и са с отвесни стени. Някои от тях достигат на дължина 80–120 km и обем 2–5 хил. m³. Тяхното плаване в океана може да продължи дълго време 6–12 години, докато в резултат на бавното си топене най-после изчезват.

-  О, колко сложно! А, аз тогава съм вода.

-  Защо точно вода?

-  Защото когато ти давам топлина, ти ще се разтопиш и ще се превърнеш във вода, а аз не искам да те губя.

-  Да не ме губиш ли? И как ще се получи това неизгубване?

-  Ами, виждаш ли, аз съм вода и ти ще бъдеш и тогава ще се слеем.

-  И ще бъдем едно цяло, така ли?

-  Да. Тогава аз изцяло ще съм твоето Нещо, а ти ще бъдеш моето.

 

Момченцето се уплаши. Какво беше това сливане и себеотдаване? Наистина, много странно момиченце беше това. Той никога дотогава не беше срещал такова. Да срещнеш  някого, който е точно като теб. Това беше супер, но и толкова страшно.

-  Аз малко се страхувам. – каза момчето.

-  Страхуваш ли се, че от какво?

-  Страхувам се от това сливане със теб. Ти ме обсебваш.

-  Обсебвам те? По какъв начин?

-  Принуждаваш ме да мисля само за теб и за нашето сливане. Това е толкова страшно. Ние сме толкова различни аз съм айсберг, а ти вода.

 

Момиченцето се усмихна и каза на момчето.

-  А, ти забрави ли, че айсбергът е всъщност вода?

-  Вода ли, как така вода?

- О, айсберга е съставен от най-чистата вода. Замърсената вода трудно може да се превърне в айсберг. Нали, сам ми го разказа?

-  Значи аз съм чиста вода, така ли?

- Да. Просто си се превърнал в айсберг, за да се съхраниш чист. Аз ще те стопля и ти ще се превърнеш във бистра вода и тогава ще отпивам от теб на малки глътки, за да имам до края на живота си.

       Момченцето се стресна отново. „Ще се слеем, да ще се слеем, а после? Какво ще правим после? Ами ако вместо тя да ме разтопи, аз направя така, че да я превърна в айсберг? Моето Нещо да се превърне в айсберг. Ужас! Как ще преживея това? Та тя е толкова топла. Тя е като глътка жива вода.“ О, колко много искаше да отпива от нея отново и отново. Искаше да е жив и да е нужен някому. Той знаеше, че й е нужен и тя му го показваше. Реши да я попита:

-  Ами ако се случи така, че аз превърна теб във айсберг, тогава какво?

 

Момиченцето се усмихна:

-  Тогава ли? Тогава всичко ще почне отначало, но като в огледален образ. Тогава ти ще си водата, а аз ще бъда айсбергът и ти ще ме стопляш и ще ме разтапяш, за да се слеем отново.

-  Ха, и как ще стане това!?

- Много е просто, трябва да ме прегръщаш, така както водата прегръща айсберга! Ще си припомниш, какво съм правила аз докато ти беше айсберг! Ще ме прегръщаш и аз ще получа дом!

-  Какво е дом?- попита момчето.

- О, това е нещо много хубаво! Това не е точно място в пространството. Това е по-скоро като чувство, което изпитваш. Чувство за топлина, уют и сигурност. Изпитвал ли си това преди?

- Мислех, че съм го изпитвал, но именно това мое мислене ме превърна в айсберг.

- Това е толкова тъжно! Не ме натъжавай така, моля те! Не искам да съм тъжна! Бях толкова тъжна, докато бях Нищо. Сега съм твоето Нещо, нали? Нали, ти пожела така, да съм твоето нещо? – от очите на момичето се отрониха три нищо и никакви сълзи.

- Защо плачеш? – попита момчето.

- Защото, защото… - момичето не можа да отговори. Хълцаше през сълзи, макар и нищо и никакви. 

- Не, плачи, моля те! Искаш ли да си поиграем на друга игра?

- Каква игра?

- Ще си играем на „Криеница“.

- Как се играе тази игра?

- Сега ще ти разкажа: Криеницата в България се играе от неопределен брой играчи, които се броят един друг с някоя броенка и последният играч, когото броенката посочи, жуми (мижи), т.е. скрива очите си с ръце и се захлупва на предварително избрано място за жумене. Жуменето продължава определено време като играчът брои бавно до определено число или казва на глас някоя броенка, докато останалите играчи се крият. След приключването на броенето или на броенката жумещият отваря очи и започва да търси скритите играчи. Когато открие някого, той трябва да се затича до мястото за жумене и да го заплюе, т.е. да пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“, например, ако откритият е Иван. Същевременно криещите се играчи трябва да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра. (На някои места брои първият заплют). За да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч обикновено казва Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!.

- Ха, интересна игра! Но, ние сме само двама: Аз и Ти! Как ще я играем тази игра? – попитало момиченцето.

- Много лесно! Аз ще си слагам различни маски и ще се представям за някой друг, а ти ще трябва да ме познаваш! Разбираш ли, как се играе?

- Да, но какъв е смисъла на цялата тази игра?

- Ами, не знам или пък знам! Просто игра. Хайде да играем!

- Ами, ако не те позная, тогава какво?

- Трябва да ме познаеш! Така ще разбереш за мен много неща.

- Да, разбирам! Ти искаш да те опозная, да разбера, колко сложен си всъщност?

- Да, нещо такова…

- Наистина си сложен, много сложен! А, какво ако всъщност аз вече те познавам?

 

Момчето не отговори. То беше се скрило и се показа в нов образ.

 

- Здравей! Аз съм Стефан.

- Не си, ти си моето Нещо.

- Здравей!  Аз съм Георги.

- Не си, ти си моето Нещо.

- Здравей!  Аз съм Димитър.

- Не си, ти си моето Нещо.

- Здравей!  Аз съм Любчо.

- Не си, ти си моето Нещо.

- Здравей!  Аз съм Добромир.

- Не си, ти си моето Нещо. А всъщност, до кога мислиш да играем така?! Ами ако аз се скрия, превръщайки се в пролетна мъгла, ти ще можеш ли да ме намериш?  

- Как така в мъгла? Какво е мъгла?

- Мъглата ли? Тя също е вода. Но ето и точното й описание: Мъглата представлява кондензирала водна пара във вид на микроскопични капки (при температура под 0 °С –ледени кристали) в приземния въздушен слой. С други думи, тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта под 1 km.

- Ха, пак си вода, но по- сложна! И как ще се скриеш, за да не мога да те намеря?

- Ами така, понеже съм облак, вятърът ще ме духне в неизвестна посока. Гонил ли си някога вятъра? Да те предупредя, не можеш да го хванеш1

- И какво, тогава ти ще изчезнеш ли? – попитало натъжено момчето.

- Да. Ще ти бъде ли мъчно тогава за мен?

- Мисля, че да! Аз толкова много свикнах с това да се плискаш, около мен и да ме стопляш с нежността си, да ми даваш от твоята живителна влага, че, че, че…

- Какво, че?

- Искам да си до мен!

- А, знаеш ли аз от кога искам това?

- От кога?

- Още от първият миг, в който те видях. Ама, ти си толкова сложен! Ох, вие ми се свят, може би вече се изпарявам и се превръщам в мъгла, после в облак,  от който ще завали или дъжд, или сняг, зависи от сезона. А, може би град. И после ще се слея с природата…

- Какво е град?

- Малки късчета лед като айсберга, но много, много по-малки.

- Моля те, не ставай на мъгла! Остани с мен!

- Оставането ми е много сложно, но и много лесно!

- Как ще се получи?

- Просто, ела при мен и ме хвани за ръка! Дай ми дом под звездното небе и ще остана!   

- Това е много сложно!

- Какво, отказваш ли се? Страхуваш ли се? Защо? А, и още нещо!

- Какво, какво?

- Трябва да ми дадеш име, за да ме има до теб!

- Да, име! Разбрах.

 

Момчето се скри отново и не се показваше вече като момче. А Нищото започна бавно да изчезва и да се превръща в гъста пролетна мъгла.  За малко то бе станало Нещо за някого, но…

 

- Здравей, мое Нещо! Хванах те за ръка и повече няма да те пускам.  Здравей, моя, сладка Мим! Ще останеш ли с мен?

- Оставам. Как мога да не остана, когато ти пожела това? Та, нали ти си моето Нещо, което ме назова по име! Аз не искам нищо друго в този свят.

- Сега сме Аз и Ти, Мим! Аз и ти. Остани до мен!

- Оставам.

           И те станаха като водата - едно цяло, после като мъглата-  носена от вятъра и падайки на земята под формата на дъжд, сняг или град в зависимост от сезона. Едно момче и едно момиче вървейки в живота хванати за ръка, рамо до рамо. Споделят несгодите и радостите от живота, подкрепяйки се взаимно. Той и Тя в едно цяло  наречено живот.

© МД Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • - Как можеш да обичаш да се сърдиш? - попитало момичето - Не се сърди, нека усмивка лицето ти днес озари!
Propuestas
: ??:??