Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

                Дяволът, опрян с умиление на кривата си стълба пушеше доволно, докато умората му се стичаше в краката и оставяше главата да мисли. Гледаше над тълпите и с умиление виждаше през тях онова дете, което тичаше волно и свободно през безбрежните треви, докато умората го надвиеше и паднеше доволно по гръб с поглед към синьото небе. Това поле беше негово и единствено негово. На него му беше предопределено, преди да се напълни със съгрешили натрапници. Е какво, млад беше и глупав, че сам да си пожелае компания над която да доминира, но всеки заплаща грешките на младостта и той усещаше как идва краят на собственото му изкупление.

 Автостопаджиики масажираха уморените му кости, докато той съзерцателно гледаше в новата постройка - "път към вечността". Интересът към проекта беше голям, и той беше реализиран с инвестицията на клиентите. Толкова беше доволен, че обеща да подари крилца на момичетата и да ги направи пеперудки. Славеше се с това, че каквото обещае, го изпълнява незабавно.

Върхът на пирамидата се чернееше. Най-горе се беше напълнило с хора - кой от кого по-щастливи. Всички се тълпяха и удряха кой по-напред да влезе в гигансткото око, което щеше да го трансформира в съвършенство.

Наздравиците и тостовете не спираха. За първи път в историята на тази цивилизация всеки акт на дематериализация на себеподобни и дигитализирането им се посрещаше с наздравици. Може би защото всичко това ставаше пред очите им, които сега виждаха една своя си, пожелана реалност. Черните ангели за пръв път имаха толкова работа наведнъж и псуваха като каруцари, а псувните им се посрещаха от множеството като божествени псалми. Какво да се прави, като и слухът беше променен.  Псувните вече хранеха като мана небесна.

Никой не поглеждаше надолу. Никой не помнеше откъде идва. Спомените също бяха продадени. Полето беше опустяло откъм антропогенизъм. Джунглата беше превзела асфалтовата пустиня. Осевите линии на пътищата бяха напращяли и от тях избуяваше нов живот. Отделни порутени комини стърчаха подобно на изоставени термитници, за да напомнят за някогашното си съществуване. Сега по тях гнездеха птици, които се биеха за гнездо по-нависоко. По земята се белееха костите на домашни животни, а в небето се рееха ята доволни лешояди. Еволюцията бързаше да излъчи своя нов фаворит, преди да и го спуснат отгоре. Планетата се беше забързала и демонстрираше единствено пред себе си невероятната способност да се чисти от паразити и да се подготвя за следващите рожби. Беше изпаднала в майчинска треска, защото предвкусваше, че дълго време ще е щастлива. Знаеше, че децата винаги се обичат, докато пораснат и почнат да те нараняват.

                Тези горе не можеха да видят или чуят това. Те нямаха сетива, всичко бяха продали. Когато бяха бедни и се скитаха немили-недраги, един от тях пое пътя нагоре и останалите се юрнаха като стадо след него. Никой не се върна. Беше примамливо. Горе изглеждаше красиво, а след като никой не се върна, значи е  хубаво. Всеки бързаше приживе и доброволно да изкачи тези стъпала. Дяволът се намери в работа, но беше мотивиран от творчески стимул, да промени написаното, да изпревари Второто пришествие, като поведе стадото доброволно и демократично по пътеката и то без заплахи за съд и присъда.

 Босоногото момиче със сини като метличина очи първо го последва, като се държеше за дрипата му.  То нямаше представа къде отива, но следваше баткото, който му даваше от своя хляб. След първите стъпала то вече нямаше този тъжен блясък в погледа, беше заменен с пламъка на безумеца, но то вече не беше босоного. 

Оказа се, че всеки има достатъчен капитал, за да заплати пътя си нагоре. Даваше сетивата си, които беше получил гратис. Продаваше тъгата си и получаваше в замяна веселие. Вече никой не се интересуваше от околните, нито от външният си вид. Пред очите имаше очила, на ушите слушалки, а на ръцете ръкавици. Всеки беше обладан от призрака на собственото щастие. Тези, които се бяха изкачили достатъчно високо и бяха продали откраднатият плод на знанието, направо ходеха голи. Други виждаха дотолкова, колкото да се опитат да ги достигнат. Погребалните псалми долу отдавна се бяха заменили с птичи песни, но това никой не можеше да го забележи.

Горе нямаше достатъчно място за всички, творческият съвет се събра и реши да бъдат дигитализирани. Благородните цели искат жертви. Това решаваше проблема с пространството, изхранването и сметта. Дяволът беше хуманист, но не му побираше акъла как да вмести толкова биологични единици на такава малка площ. Не обичаше да лъже, затова предлагаше на всяка съответната цена. Учуди се, когато всички я заплатиха с лекота и тя девалвира. На него не му бяха нужни всичките тези сетива, но те пречеха на биологичната единица да влезе в  НОВОТО ВРЕМЕ, чието име е ВЕЧНОСТ.

Никой не мислеше за мъртвите си приятели, пропуснали шанса да попаднат в този парад на щастието. Който се сетеше за тях, виждаше техните съдби в основата на тази пирамида, необходима жертва за да може ТОЙ да се възкачи на нея. Какво пък, нека почакат пришествието, може и да ги огрее светлината на прозрението.

Те вярваха единствено на дигитализацията. На последното изложение беше демонстрирано как може да се дигитализираш и после материализираш. Беше много забавно и привлекателно, но само за страничните наблюдатели. Опитните зайчета не искаха нито за миг да усещат как бирата се излива в тромавото тяло и после се превръща в махмурлук. Горе на върха, ама пак махмурлук. Предпочитаха да вдигат виртуална наздравица от екрана.

По стените на пирамидата можеха да се срещнат и люде, които мързеливо се изтягаха и не бързаха нагоре. Останали кой без слух, кой без зрение, те се опитваха да обострят останалите си сетива - нещо, което не им беше хрумвало да правят. Имаше и такива, които доброволно сваляха очилата си, или махаха слушалките  си, за да не ги изкушават. Поемаха надолу изкушени от първичността, но бързо разбираха, че просто принадлежат към една общност, към едно стадо, от което няма измъкване, ако се насочиш срещу посоката на движението му. Подобно на стадо подплашени бизони.

Дяволът не бързаше, но по стените на пирамидата не растяха краставици и домати, та сетивата на стомаха изведнъж взимаха превес, викаха страха, който отделяше ударна доза адреналин, колкото да прескочат до следващото стъпало. Тези хора не бързаха. Искаха да се задържат максимално дълго, за да могат да напсуват както се полага предшествениците си и които ги поведоха към нищото и махаха отгоре доволно на псувните им. Тогава псуваха единствено който може да ги чуе и без звук - себе си, че ги последваха послушно. Така върху плещите им падаха всички тези грехове, на по-горните от тях и те можеха или да ги поемат, или да ги предадат надолу.

Дяволът пушеше доволно. Какво пък, нека гледат надолу. И без това в момента имаше много работа, а трябваше да помисли и за утре, когато може би ще му е скучно. Долу беше останала единствено джунглата и неприветливата за голокожи земя и те можеха да я видят или усетят през изопачените си сетива и единствено от съответното стъпало, до което бяха заплатили еднопосочен билет. Можеха да видят единствено как тяхната майка доволно им маха за сбогом и бърза да си изчисти раните и да се погрижи за следващата си рожба. Тя беше мащеха, но ги прие като кукувиче яйце, оставено на върха на тази същата пирамида, отгледа ги и ги изпрати. Сега беше време да се опита да отгледа истинската си рожба.

Електрозахранването спря, светлините и звуците угаснаха. Пирамидата се обви в пъплещи лиани, които искаха да последват по-съвършените си братя. Земята реши да скрие това изкушение в недрата си. Завъртя се така, че го зарови в пустиня и го обрече на пясъците. Подпрял се на тояжка през пустинята, вървеше един доволен и уморен скитник. Следата, която се точеше, водеше началото си от пясъците, а посоката бе към... може би онази далечина, над която небето светеше в метличино синьо.

(c) Mobby_Dick