Когато бяха малки, децата прекарваха ваканциите при баба си. И колкото и нежни да бяха снахо-свекървенските чувства, радващи се на абсолютна взаимност, не мога да отрека, че баба им изигра огромна възпитателна роля. Чрез приказки тя учеше децата на житейските мъдрости. Някакви нейни си приказки. Фолклора използваше за скелет, а останалото си го измисляше сама, до последното перо на шапката на героя.
Та отивам аз веднъж на съботно-неделно посещение. Да ги видя, да ги нацелувам, напрегръщам, да си поплачем, защото ни е мъчно от принудителната раздяла, да им занеса по нещо вкусничко. Накрая да седна, те да ме окупират и да започнем с въпросите.
- Слушахте ли баба си? - дежурният въпрос.
Обикновено следваше шумно, гръмко, подскачащо и не знам още какво себепохвалване. Накрая бабата обобщаваше хвалбите с две думи :
- Много са ми добри на баба кукличките – или нещо такова.
Този път обаче нямаше гръмкости, подскоци и други от рода. Едно телефонно обаждане през седмицата ме беше въвело в ситуацията, но аз исках да видя реакциите. След въпроса – пълно мълчание, гризане на нокти, навиване на кичурче косичка върху пръстче. Тук се намеси бабата.
- А-а-а, много слушаха децата. Не деца, ами слънца.
- Бабо-о-о, а овчарчето? – с лек упрек, в който прозвуча „Недей да лъжеш, бабо. Няма кой да ти повярва.”
- Е добре де, не е ли истина?
И бабата започна да вади на показ разни измислени от нея положителни представяния.
- Оправяхте ли си леглата? Оправяхте ги. Изяждахте ли си яденето? Изяждахте го. Измивахте ли чиниите? Измивахте ги.
- Абе, бабо, защо ни задигаш празни чували?
Това пък какво е? Оказа се, че изразът „задигане на празни чували” е някакъв бабин вариант на приказката Царят е гол, при която публиката не хвалела дрехите на царя, а му предлагала да повдига на гърба си чували пълни с по една–две шепи зърно, при което следвали бурни аплодисменти за огромните трудови и творчески достижения на героя.
Този израз за празните чували си остана и до днес в нашия дом. А децата ми, чрез него се научиха точно и винаги честно да оценяват теглото на зърното в повдигнатия чувал. И това те го прилагат във всичко, както във физическите така и в интелектуалните занимания. По-достойно е да приемеш и съответно да дадеш справедлива оценка за реалното тегло на положения труд, отколкото да възхваляваш или да благодариш за похвалите, държейки в ръцете си полупразна торба.
П.П. Според мен, всеки пишещ събрат се нуждае от точно отчитащ кантар за мненията. Той му е необходим, за да е наясно сам със себе си , от една страна и с тези, които го четат от друга, за да го има сред пишещите и утре и след месец и след повече от месец. „Задигането на празни чували” не помага, а вреди, защото изгражда илюзорни самооценки. Пречи да се коригират грешките. Всеки, който е предложил на публиката една даже своя мисъл оформена в изречение, вече е на показ, независимо от желанието или нежеланието му. И не бива да се сърди на добронамерените забележки или отрицателни мнения, даже когато те са по-сурови от колкото му се иска. С тях му се помага, а не му се вреди.
© Снежана Врачовска Todos los derechos reservados