- Хайде де, братче, разкажи някоя история! Един месец седя в тоя забравен от бога град, все нещо интересно трябва да се е случило! Е го, два дена вече, откакто си се прибрал, а и дума не казваш! – с игрив, мощен глас заговори отново Мартин, а огромната му рижава глава заигра като в някакъв езически танц на смеха.
Отново бях в спретнатия си, подреден апартамент, в спретнатия, подреден квартал на Франкфурт. Отново беше събота вечер и отново се събирахме с Мартин и Иво да пием уиски и да играем карти. А аз стоях до тях и бях отегчен... отново, отвращението към всяка вещ в стаята ме заля... отново.
Усмихнах се насила и измърморих уморено:
- Искате история? Искате приказка за дома? – надигнах чашата уиски и я свалих, когато усетих, че е празна. – Добре, ще ви разкажа една.
Облегнах се на канапето и си поех дълбоко въздух.
Момчета, помните ли какъв беше летният вечерен въздух над реката? Дето носи прохлада след жаркия ден, мирис на блато и вкус на детски спомени? Няма как да сте го забравили! Та, преди няколко седмици, приятели, една вечер по здрачаване, аз излязох да се сбогувам с тоя мил въздух и с живота си. Не, не почвайте да задавате въпроси и да спорите, просто ме изслушайте! От девет години вече сме тук и с всеки изминал ден на мене ми ставаше все по-черно пред очите и все по-тежко на душата. С всяка паричка, дето слагах в банката, сякаш заключвах и нещо от мене там. Зная, глупаво и детинско звучи, може би и затова толкова години на никой нищо не бях казал. Но черното усещане на тъга и липса се загнездваше все по-дълбоко в гърдите ми, а оная вечер безмилостно стисна с щипците си душата ми и не остави никакъв друг изход за мъката ми. И ми беше така причерняло пред очите, че исках целия свят да подхвана и да го късам, бия, ритам и ругая, та дано и на него му станеше поне наполовина тежко колкото на мен. Дали нещо се е случило, за да ме доведе до толкова отчаяно състояние?
Питате ме дали е имало причина да искам да сторя подобна глупост ли? А има ли причина недъгавите да са такива, ви питам аз вас? Недъгав бях и аз тогава – със саката душа, която години наред жално куцукаше по чакълестите, несгодни пътища на съдбата си. А когато се прибрах в родния град и вкусих от дъха на спомените си, вече сякаш всяко чувство за контрол ме напусна и като че ли полудях.
Да, такъв бях, когато тичах към моста над реката онази вечер – неконтролируемо, разрушително луд. Кога бях започнал да плача, не знаех, а и не ме интересуваше. Спрях мокър и запъхтян, едва когато пипнах перилата на моста. Оня, малкия, до къщата на нашите, дето само овчарите минават, знаете го. Скръстих ръце върху ръждясалите перила и оставих вятърът за последно да изсуши потта и сълзите ми. Усещах как сърцето ми бие, сякаш бърза да си навакса ударите, които щеше да изпусне. Никога не се бях чувствал по-жив, приятели, от онзи миг, който смятах за последен. И когато всичко се беше изпарило от главата ми и беше заместено от някакъв идиотски вакуум на лудостта и глупостта, чух глас иззад рамото ми:
- Абе, синко, недей се надвесва така, че ше земе да те отнесе реката! – беше дрезгав, протрит от годините глас.
- Не съм ти син! Върви си по пътя и ме остави на мира! – дори не се обърнах да видя събеседника си аз.
- Ееех, чедо, що така с лошо? Изкуфял съм вече, недей се сърди, ако те обиждат случайно думите ми. Вървях си допреди малко, ей тъй, по пътя си човешки, и те гледам по едно време, как си се надвесил, викам си ше се претрепе това момче така! Да зема да му кажа да внимава, пък и тутун може да има, да ме почерпи, че бабичката ми не дава вече да паля.
Усетих как устните ми разпукват коричката от засъхнали сълзи на лицето ми и, против волята ми, се извиват в любопитна усмивка. Извърнах се да видя кой е този старец, дето сигурно и от мене беше по-луд. С едва прикрито учудване огледах собственика на гласа. Не го бях виждал преди в града, което само по себе си беше голяма работа - да видиш непознато лице, и то на възрастен човек, в непазарен ден. Имаше голяма глава, която едва се крепеше не кокалестото му, прегърбено и все пак жилаво тяло. Носеше дебела овчарска сопа, а овце след него никакви не се виждаха. Бялата му набола брада и големият мустак контрастираха на светлината на вечерното слънце с мургавата му кожа с малки бръчки под очите. На главата си имаше стар фес, каквито в нашия край не съм чувал да носят. От него се подаваха снежнобели коси, които правеха смешни, рошави къдрици над раменете му. Колкото повече го разглеждах, толкова повече любопитството ми растеше.
- Айде, де, кво си виснал там като истукан! Ела да приседнеме двамата ей на тоя камък те. И от тука е хубаво да гледаш как си отива слънцето. – непознатият ме погледна с топъл поглед и седна на огромния камък до пътя. – Кво каза, сине, тутунец имаш ли да дадеш на стареца?
- Имам, дядо, как няма да ти дам! – усетих гласа си изненадващо бистър и ясен. Извадих цигарите от джоба си и му ги подадох. Не бях сигурен дали исках да го наругая или да го прегърна. Затова просто стоях замаян и смутен като пън на средата на пътя.
- Ела да изпушим по един тутун, бе, момче!
Покорно седнах на камъка до него. Седях в по-ниското и, нищо, че бях два пъти колкото него, го гледах отдолу.
- Откъде си, дядо? Не си тукашен, като те гледам? – попитах, докато палех цигара и гледах разноцветния залез над реката.
- Знаеш ли, дете, как наричат старите хора ей такова време, дето ни ден си е отишъл още, ни нощ е паднала? Разпнато време му викат и се крият от него, да не са навънка, зимата особено. Верват, че тогава по земята бродят вълшебни твари, та ги омагьосват и пращат по лъжливи пътеки.
„Явно старчето наистина е побъркано, ама е симпатяга иначе”, помислих си аз и отново се загледах във формите на небето. ”Като вълшебно е наистина!”. Като че за първи и последен път през живота си виждах небето и исках да го прегърна и да се слея с него. Старецът замълча точно навреме, за да се чуе плахото изсвирукване на щурче в тревата до нас. Реката отразяваше и размиваше топлината на залеза, създавайки собствена палитра от небесни багри.
- А ти що така лошо ми изглеждаш? – не продължи дълго мълчанието си старецът. – Да не си болен нещо, чедо?
- Не, дядо, здрав съм, всичко си ми е наред.
- А, да не би и ти да си болен от тая, модерната болест – стрес дето я викат? Те сега нали имат стрес сички! По старо време немаше такива работи, ше знаеш. Па може и да е имало, ама ние да сме били много глупави, та да не сме знаяли. А ти, момче, що дириш тука по това време?
- Не помня и аз вече, дядо, какво търся, – казах и усетих как цигареният дим приятно дразни гърлото ми – но добре, че мина, да не съм сам.
- Ааа, мойто момче, в диренето човек винаги е сам, ше знаеш.
- И все пак май стана по-добре, че се появи. – говорех вече по-скоро на себе си аз, усещайки под кожата си сладкото опиянение на вечерта.
- А, Божа работа, требвало, бил съм тука. И ти е требвало да се весиш над реката, та си висел. Иначе, я гледай сега, немаше да седиме и да гледаме колко е убава реката привечер... па и тутунец немаше кой да има да ми даде. – мърмореше все по-глупаво старецът и се смееше доволно, незнайно на какво.
- Да, каква Божа работа, бе, дядо? Ако не съм искал да изляза, да съм си стоял вкъщи, а ти да си искал от някой друг цигара! – защо водех този разговор, който не водеше на никъде, за какво спорех – нямах представа. Усмихнах се и аз.
- Хе-хе, много обичате вие, младите, тая дума „искам”! Прекалено много, ми се чини. Ама какво ли знае глупавият старец. А я да ти кажа аз сега нещо. Е тая река видиш ли я? Тече ли си? Спира ли някога да тече и да си търси късмета през планини и села? И ако иска реката, ей тъй, от само себе си, заради доброто си желание просто да мине през други села и да тече на другата страна? Ще стане ли, без нещо да ù се препречи на пътя? И ще може ли да махне тя това нещо, ако пък поиска да си тече по стария път?
- Ще ме извиняваш, че си възрастен, дядо, ама много глупости говориш! – казах аз, макар и от известно време да не чувах отделните думи, а оставях цялата песен на дрезгавия му глас да се слива с шума на водата и да минава през мен.
- Така ще да е, чедо! – каза тихо той, загаси фаса си, стана бавно и изтупа пепелта от овехтелия си панталон. – А сега е време старецът да си продължи пътя – и пак се усмихна.
Станах и аз. Пожелахме си всичко хубаво и той тръгна към града, а аз се запътих към къщи. Питах на другия ден, ей така, от любопитство, дали някой знае за подобен луд старец, но никой не го беше виждал...
- Ха-ха-ха! Да бе, братле, страшна история, искал си да се самоубиваш... ха-ха-ха... и как го измисли, че ще се самоубиваш като скачаш от мост?! – изгърмя гласът на Мартин и разтърси цялата стая.
- А, не, не, най-хубавото на историята е мистериозният старец! Той какво, да не е някакво човешко проявление на Бог, ха-ха, дето дошъл да те спаси, ха-ха. Сънува ли го това?
- Не зная вече. Може наистина да съм сънувал. – казах тихо и си сипах още уиски. – Може би човек понякога има нужда да изпуши цигара с непознат, за да повярва във вълшебството на живота...
© Петя Янева Todos los derechos reservados
Завладяващо и поучително четиво!
Поздравления!