Щурият хлапак Слънце се препъна в търкулнато от Време камъче, стрелна го парещо и се изправи повдигнат от непоправимия бохем Ден. Провесиха платното за Залез, връчиха му по една четка, намигнаха окуражително и бодро закрачиха на запад. Приглушен и топъл, Здрач им помаха, придърпа завесата на вечерта и се извърна с блага усмивка. Помилва я, разплете косите ù, разреса ги старателно, издуха прашинката Тъга от миглата и посипа Звезди в мастилените къдрици. Извърна я към огледалната Луна и прошепна с гласа на Вятър:
- Красива си, Нощ!
- А ти винаги си мил и грижовен, предвестнико.
- Тъгата...
- Понякога съм толкова уморена, приятелю, от безкрая на проявлението си...
- А нима има нещо тленно, дете на Тъмнината?!
Въздишката на Нощ залюля морето. Тръпчиво сладостен, дъхът на дълбините му ласкаво я прегърна. Вода помилва брега с прилива, а плисъкът като ехо разнесе думите ù:
- Раждане и смърт са единоначалие. Вечност - и кръст, и утеха.
Бризът изду платната на прозирния Облак скриващ Вечерница. ...