Усойната гора се е проснала по цялото протежение край пътя от Клисура на юг, към Далечно село. Започва с обширно пространство от иглолистни дървета, прорязано от дълбоки дерета със стръмни брегове, с мрачни долове и редки, сенчести полянки. Високи и силно разклонени са боровете и смърчовете, които растат там, и не позволяват на слънцето да достигне земята дори и в най-горещите летни дни.

  В Усойната гора е винаги хладно и сумрачно, храстите са хилави и листата им – покрити с прах, заради сипкавата и тънка почва по дъното на овразите, а тесните пътечки по стръмните планински склонове са каменисти и коварни – тръгнеш ли по тях, трябва все да гледаш в краката си, да внимаваш да не се подхлъзнеш и да не полетиш към дерето, на дъното на което блести черна, студена вода.

Пътят към Далечно село криволичи на юг, навсякъде съпровождан от гората, която нататък става широколистна и малко по-приветлива, но все така влажна и осеяна с блата и непроходими мочурища, докато най-накрая стигне до овощните насаждения преди Далечно село и постепенно не премине в слънчевата и гостоприемна Равнина. Там тече Върбица и голяма част от пътя от едната страна е заварден от реката, а от другата страна е гората – тайнствена, застрашителна, населена с диви зверове и вълшебни създания.

  Едно от тези чудни същества е горският дух Паласпур, който живее там от незапомнени времена. Нечестив и пакостлив е той, все гледа да стори някоя злина. Зиме върлува из северната част на гората – вдига вихрушки от сняг, запраща ги по дърветата, свива клоните им и ги чупи безмилостно, затрупва хралупите на лисицата въглищарка и роши тъмночервената ú козина, замита следите на дивия заек, дърпа сивото му кожухче, мята се на гърба му и препуска, избягвайки старателно бодливите трънаци, за да не се набоде и да не падне. Изскача пред окъснели пътници на просеката за Далечно село и ги плаши до смърт. Затова всеки планинец носи винаги със себе си бяло камъче, че да се удари по коляното против уроки, ако случайно срещне заека с необичайния ездач на гърба. Най- обича духът да заблуждава окъснелите и подпийнали селяни, които се прибират нощем от панаира в Далечно село. Зиме ги засипва с облаци сняг и ги обърква, да изгубят пътя, а лете им праща блуждаещи огньове и ги плаши, стараейки се да ги насочи към някоя пропаст или към буйните и мътни води на реката. Сдушва се с вятъра и градушката и заедно върлуват из селата на Омагьосаната планина – я отнесат някой покрив, я съборят някой комин, я разтурят нечий плет и изкоренят сума ти дървета. Унищожават посевите, разпиляват купите сено по харманите, плашат домашния скот и причиняват безброй главоболия.

  Планинците се страхуват и гледат да си нямат много вземане-даване с Паласпур и събратята му – Водникът с рибя опашка и очи като въглени, дето дави хора в езерото и из буйните планински потоци, Овинникът от хамбара с черната котка, който подпалва зърното, ако не му дадеш питка, и Кикимората, която разхвърля покъщнина и цапа из двора, подсвирква, чупи посудата в кухнята и предизвиква странни шумове през нощта.

  Паласпур мрази хората в Омагьосаната планина и гледа да им навреди, но единственото място, от което той и сродниците му се страхуват, е Вълкановата къща. Там винаги цари ред и чистота. Стопанката Невянка е скромна и работна, разсъдлива, практична и не позволява на пакостливите създания да прекрачват прага. Хармония и разбирателство има винаги между нея и Вълкан, а любовта е това, от което най-много се боят и пазят подобни създания, защото тогава магията им чезне и те стават слаби и безпомощни.

  Една вечер Вълкан се връщал от панаира в Далечно село и окъснял. Обикновено не се застоявал там и се прибирал по светло, но сега кумът му щял да жени дъщеря си и го помолил да му помогне за сватбата. После седнали и се почерпили. Вълкан посвирил на стопаните с кавала си, заприказвали се и ето че превалило полунощ. Не искали да го пускат, но той настоял, защото знаел, че Невянка ще се безпокои.

Тръгнал си юнакът към Клисура. Било януари и макар че по тия места зимата обикновено е мека и дъждовита, за беда се случило необичайно студено време. Скоро завалял сняг. Вървял Вълкан по пътя и вече започнал да си мисли, че е трябвало да остане да пренощува у кумовете си – толкова непрогледен бил мракът, а откъм гората се чували необичайни шумове.

  А то бил Паласпур. Забелязал той самотния пътник и когато разпознал в него Вълкан, потрил невидимо ръце и захихикал от радост – паднал му сгоден случай да си отмъсти на ненавистния човек. На Вълкан се сторило, че птица се закикотила из започналите да натежават заснежени клони. Изведнъж откъм едно от дърветата наблизо се чул трясък, един клон се счупил и облаче сняг заслепило очите на късния пътник.   После се вдигнала страшна виелица, всичко се смесило пред очите му и той вече не виждал пътя. Фучало, веело, трупало, замитало следите и обърквало посоките проклетото време!

  Загубил се Вълкан, свърнал от пътя и незабелязано навлязъл в гората. Вървял така няколко часа, а път все няма и няма. Накрая се озовал в един дълбок овраг и съвсем затънал в снега. Подпрял гръб на едно дърво, омаломощен и почти посинял от студ, и не могъл да продължи повече. Усетил как постепенно замръзва. Приспало му се. Знаел, че не трябва да заспива, защото след поразника Паласпур зиме винаги идва Ледената смърт, а от прегръдките ú никой не излиза жив, но вече изгубил сетни сили. Унесъл се. Една сянка се размърдала в клоните на дървото, отделила се и се надвесила над несретника. И тъкмо да го целуне по челото с мъртвешка целувка, друга сянка изскочила от мрака – огромен черен вълк с горящи очи, раззината паст и протегнати лапи с остри нокти. Бялата сянка се отдръпнала от изстиващото тяло на момъка. Вълкът скочил срещу нея.

  Горският дух не може да бъде хванат от човек – той просто ще се разтвори във въздуха и ще изчезне. Като сянка е – от сенките излиза и все в сенките се крие – въздух! Пресегни се към него – и дим да го няма! Потулил се е под коренищата на вековните борове, заплел се е в клоните на трепетликата, притаил се е на дъното на Вълчата пещера – иди го търси! Ала за вълка да сграбчи духа е като да тупне с опашка по снега, защото той също е от оня свят – на сенките.

  Нахвърлил се Вълчо върху Паласпур, стиснал го с ноктестите си лапи за врата и започнал да го души. Ама дух души ли се? Не можел вълкът да убие Паласпур, можел само да го държи. И щял да си го държи така вовеки веков, ако една друга сянка не се била появила – на стройна и красива жена в бяла кенарена риза, с дълга, златна коса, разпиляна като лъчи на лятно слънце по раменете ú. Само в основата си косите ú били малко по-тъмни, защото били пораснали през зимата и събрали по-малко слънце. Ала по-голямата част блестяла като самородното злато под Омагьосаната планина и била попила толкова много топлина и светлина, че сянката изкрещяла нещо нечленоразделно и се стопила във въздуха. Ледената смърт изчезнала, останал само Паласпур в лапите на вълка. Понечил и той да се измъкне и да изчезне, но Злата се пресегнала, откъснала един златен косъм, напоен с лятно слънце с аромат на прясно сено и дъхави, живи цветя, и завързала непрокопсаника през кръста. После се надвесила над полумъртвия си син и го целунала топло по челото. Стегнала възела около духа и Лесникът започнал да се топи и смалява. Аха-аха да се измъкне от примката, която станала хлабава, натиснал го Вълчо с тежки лапи, а Злата откъснала нов косъм и направила нов възел. Три пъти бил на път пакостливецът да избяга и да отнесе със себе си и душата на Вълкан, три пъти го връзвала и стягала Злата, докато не станал колкото просено зрънце.

  Момъкът, стоплен от майчината любов, най-сетне отворил очи и видял, че виелицата стихва, а в далечината се мержелеят къщята на Клисура – почти бил стигнал у дома си, но не го знаел. Понечил да стане и да тръгне към Клисура, но нещо още не му позволявало – нямал достатъчно сили. Взрял се в дървото до него и видял трите сенки – огромен вълк, вкопчен в нещо сиво и безформено, с ужасяващо изражение на призрачното лице, и светла златокоса жена, която държала в ръцете си сякаш сноп слънчеви лъчи и все повече затягала примката от тоя сноп около страшното създание. Разбрал коя е сянката Вълкан, бързо бръкнал в джоба на антерията под ямурлука си, извадил бялото камъче, което Невянка пуснала в джоба му на тръгване от Клисура, и се ударил по коляното.

  Изпищяла сянката, която вече се била смалила, но все още не се пускала от жертвата си. Изплашена обаче от камъчето, най-после се отделила от Вълкан. Търкулнало се просеното зрънце по баира и вятърът го отвял към склоновете на Бели рид, от другата страна на Рибното езеро. Промушило се през бодливите къпинови храсти и се запиляло някъде.

  Паласпур оттогава си живее в оная част на планината и към Зли рид не припарва. И е станал един питомен, един сговорчив! Грижи се за посевите зиме, а лете помага на вятъра да разпилява прашеца на цъфналите треви. Разчиства преспите и другарува с Южняка. И си стои из горите по Бели рид, там му харесва. Затова на север върховете са целите в сняг, а в Клисура има само дъждове и буреносни облаци.

Старите хора разказват, че тъкмо под Вълкановата къща тече гореща подземна река, която сгрява земята под Зли рид и затова там сняг рядко се задържа. Дали е истина или не, никой не знае, защото никой не е видял водата ú да излиза над повърхността, но има легенди на народа на Джуджетата от лабиринта, разказващи за тази вълшебна река и как един магьосник я заключил под земята за някакво тежко прегрешение.

  Но това вече е друга история.