Пристигнах на гарата около 12.10 ч. До тръгването на влака оставаха още двадесет минути и реших да се отбия до будката за вестници.
Опашката там бе нетипично голяма и твърде шумна. Имаше необичайно въодушевление сред клиентите, което веднага си обясних с вчерашния инцидент. Не се случваше често в малко планинско градче да прекарва почивката си високопоставена личност като г-жа Татяна Манова, а едва ли имаше друг път, в който някой да открадне двеста хиляди лева от хотелската стая на въпросната дама. Напълно разбираемо, това сега вълнуваше умовете на местните хора. Дори вече никой не си спомняше, че само преди две седмици в градчето се бе появила мечка – достатъчно значимо събитие доскоро, което бе довело тук еколог и природолюбител като мен.
Всички се надпреварваха да си купуват вестници и аз успях да грабна едва последната бройка на „Боров свят“. Цялата първа страница бе посветена на обира. Реших, че по-късно във влака ще прочета статията, но погледът ми бе привлечен от фоторобота на заподозрения. Наистина бях приятно изненадан от бързите действия на полицията. Не смятах, че във въпросното градче има дори и един полицай и предполагах, че всичко ще се проточи много във времето, а те бяха успели вече да създадат фоторобот. Огледах се наоколо и забелязах четирима униформени да се разхождат сред тълпата. Това още повече засили удивлението ми.
Портретът на първа страница бе на възрастен мъж, с дебели вежди и посивели коси. Изглеждаше благ и приятен, далеч от представите на човек за крадец. При тази мисъл леко се усмихнах и разлистих вестника. Едва на пета страница имаше кратка статия за мечката, която не разкриваше нищо ново.
Взех си кафе от автомата и някакъв съсухрен сандвич и се отправих към влака. Тъкмо се приготвих да се кача в него, когато към мен се приближи един от служителите на реда.
- Господине, проверяваме багажа на всички, напускащи града. Може ли да погледна?
След кратката си първоначална изненада кимнах положително и разтворих малката си пътна чанта. В нея нямаше нищо, което да заинтересува полицая – несесер с четка и паста за зъби, самобръсначка, бельо, две тениски, суичър, фотоапарат и малко плюшено мече – подарък за племенницата ми.
- Ох, добре че се появи тази мечка, та да могат търговците сега да си продават сувенирите на безбожни цени. Явно и Вас са Ви излъгали – каза полицаят и се засмя.
- Просто не открих нищо друго, което да е подходящо за подарък за шестгодишно момиченце – отвърнах аз. – Но ако не беше подарък за дете, щях да Ви посъветвам да разпорите играчката и да проверите какво е скрито в нея, гледам доста филми – добавих с усмивка.
Изражението на полицая се промени и той бавно хвана играчката.
- Е, струва ми се прекалено малка да се скрият двеста хиляди в нея. И двеста лева трудно ще се поберат.
Все пак започна да я натиска хубаво от всички страни и като се увери, че няма скрити пари вътре, ми я върна и ми пожела приятно пътуване.
Първоначалното ми възхищение от местната полиция се бе изпарило. Нима този служител наистина повярва, че може някой да скрие пари в плюшена играчка!? Всички крадци знаеха, че това е първото място, на което униформените биха търсили. Бях убеден, че няма толкова глупави престъпници. Отново се усмихнах и се качих във влака.
Намерих едно празно купе и се разположих удобно в него. Погледнах часовника си и установих, че остават пет минути.
В този момент вратата на купето се отвори и вътре нахълта едно младо момиче. Зад нея се тътреше възрастен мъж.
- Свободно ли е? – попита мъжът.
Не изгарях от желание за подобна компания, но нямаше какво да кажа и с престорена любезност ги поканих да седнат.
Девойката се отпусна на седалката срещу мен, разроши с пръсти къдравите си коси с цвят на морков, а спътникът й постави куфара.
- Ето, виждаш ли, няма страшно – обърна се мъжът към момичето. – Този симпатичен, млад господин ще ти прави компания. А ти се обади, когато стигнеш. Нали ще наглеждате внучката ми? – явно последните думи бяха отправени към мен, но мъжът напусна влака преди да дочака моя отговор.
Останахме само двамата с момичето. Тя не беше никак приказлива и бе видимо леко притеснена. Реших, че няма смисъл да подхващам безинтересен разговор.
Влакът бавно потегли. Не бяха минали повече от две минути, когато вратата отново се отвори и влезе запъхтян господин с мръсно, дрипаво палто. Изръмжа нещо за поздрав и се сви в ъгъла до момичето. Забелязах, че тя го погледна с уплаха. Минутите се нижеха бавно в тишина, а девойката непрекъснато наблюдаваше с крайчето на окото си третия спътник. Аз също се загледах в него, стори ми се някак познат. При това неловко мълчание, затворих очи и реших да подремна малко. Стресна ме гласът на момичето.
- Тази седалка е много неудобна – каза тя и се премести до мен.
Вече беше малко по-спокойна, но все още се усещаше напрежението. Поглеждаше ту през прозореца, ту към господина отсреща.
- Знаете ли, че крадецът от вчера щял да пътува с този влак? – каза тя изведнъж и не откъсваше очи от мъжа.
Той не реагира.
- И откъде имате тази информация, госпожице? – попитах аз.
- Бащата на моята приятелка е полицай, тя ми каза. Предупреди ме много да внимавам. Аз не исках да пътувам сама, но дядо нямаше възможност да ме придружи.
- Успокойте се! – заявих аз. – Дори и да е вярно, на гарата имаше много полицаи. Най-вероятно той се е отказал да пътува, а може и да са го заловили вече.
- Дано да е така! – каза момичето и отново млъкна.
Минахме през две гари, после по някакъв мост. Господинът отсреща като че беше заспал, чуваше се леко похъркване.
- А знаете ли къде е тоалетната? – попита отново девойката.
- Мисля, че е в другия край на вагона.
Тя обаче остана на мястото си. Погледът й отново шареше ту към спящия пътник, ту към вратата.
- А бихте ли....
Тя не довърши изречението.
- Желаете да Ви придружа ли? – досетих се аз.
- Ами, доста ми е неудобно, но...
- Няма проблем! – заявих с готовност.
Двамата напуснахме купето и тръгнахме по коридора.
- Много е съмнителен този тип, не мислите ли? – бързо каза тя.
- Съгласен съм, че е странен, но не се безпокойте! А и едва ли такова младо момиче притежава нещо толкова ценно, което да представлява интерес за крадците.
- Работата е там, че той не може да знае какво имам аз. Може да ме нападне за всеки случай – беше убедена тя.
Изчаках я пред вратата и после тръгнахме обратно към местата си. Тя не спираше да повтаря, че е трябвало да вземе багажа си, а не да го оставя в купето.
Стигнахме до него и аз изведнъж се сепнах.
Сетих се защо нашият спътник ми се стори познат.
Рязко бутнах вратата на купето и съзрях отворената си чанта и разпилян багаж. Над тях се беше надвесил странният господин.
В този миг усетих удар по главата си и всичко стана черно пред очите ми.
Следва продължение ....
© Ф Ф Todos los derechos reservados