Бях прилежна ученичка, отлична дори. Баща ми настоя да уча и аз естествено, като примерна дъщеря, го послушах. Станах студентка в Академията в Свищов, задочничка, щото нашите нямаха финанси да ме издържат. Работих и си спестявах да си помагам... И тъй... пътувах си аз по влаковете, беше ми станало навик... не ми тежеше, дори се чувствах щастлива, че мога да остана сама с мислите си... На поредния изпит, при поредното пътуване, единият ми пуст мъдрец реши да избива... И то как, обаче... Схвана ми се цялото чене, не можех да говоря, за други неща пък въобще да не споменавам... Криво-ляво положих изпита, писмено - по обясними причини. Преподавателят излезе точен и разбран. Смили се над мен, въпреки че можеше да разигравам и постановка, студентски мурафети... един вид! Кофтито в крайна сметка беше, че ме скъса! Май се оказа нещастие и малшанс, че не можех да говоря, защото по принцип съм си сладкодумна и омайна (така са ми казвали)... Можеше да подейства чара ми и върху доцента... ама нейс ...