Приключения във влака
Бях прилежна ученичка, отлична дори. Баща ми настоя да уча и аз естествено, като примерна дъщеря, го послушах. Станах студентка в Академията в Свищов, задочничка, щото нашите нямаха финанси да ме издържат. Работих и си спестявах да си помагам... И тъй... пътувах си аз по влаковете, беше ми станало навик... не ми тежеше, дори се чувствах щастлива, че мога да остана сама с мислите си... На поредния изпит, при поредното пътуване, единият ми пуст мъдрец реши да избива... И то как, обаче... Схвана ми се цялото чене, не можех да говоря, за други неща пък въобще да не споменавам... Криво-ляво положих изпита, писмено - по обясними причини. Преподавателят излезе точен и разбран. Смили се над мен, въпреки че можеше да разигравам и постановка, студентски мурафети... един вид! Кофтито в крайна сметка беше, че ме скъса! Май се оказа нещастие и малшанс, че не можех да говоря, защото по принцип съм си сладкодумна и омайна (така са ми казвали)... Можеше да подейства чара ми и върху доцента... ама нейсе! Както се казва, минало свършено!!! Тръгнах си към дома пак с любимото превозно средство -влакчето... ухаещо на чистота, с приятни хора и емоции... От съседното купе се носеше приятна песньовка на Сашо Раман... "Побелях и остарявам...", придружена с глъч от групичка приятни спътници... Ех, мила,родна картинка... Как да не ти трепне сърцето! Да, ама пустият му мъдрец, продължаваше да рови и болеше... Пък аз безмълвна... ни дума, ни вопъл... Мълча като пукъл! Една дама на средна възраст от моето купе се опита да ме заговори, а аз само и се усмихвах... ей така - като невменяема! Кво да и обяснявам на женицата патилата ми... а и ме скъсаха на изпита! Ех... нищо, нали се возих в любимия влак!... Гара след гара, песен след песен (в стил Сашо Роман и сие)... потънала в мисли и загледана в хоризонта... От време на време и заслушана в братската ромска музика, долитаща до ушите ми на талази... Абе, страшна картинка, думи нямам...
Наближаваше гара Каспичан, качиха се нови пътници и в купето ни се отвори вратата.
Аз стоя със затворени очи и си размишлявам, когато дочувам познат глас... Ококорвам се и кво да видя, бивша моя съученичка... Тъкмо да си лафим, до следващата спирка... Къде ти и аз ще лафя с това схванато чене... Каръшки ден, отвсякъде! Обясних на приятелката ми на две на три състоянието ми, доколкото ми позволяваше ченето и тя кат ме емна да говори, сега и се беше паднало... Щото иначе, думата нямаше да може да вземе от мен! А аз я гледам с едни опулени очи... слушам и се захласвам... без малко да изтърва спирката, на която трябва да сляза. Добре, че сме от един град, че тя ме подбутва и слизаме заедно... вървим си двете, тя говори, аз слушам и изведнъж се усещам, че нещо ми липсва... Ами да !... Едната ми чанта с документити я няма! Боже Господи, забравила съм я във влака, прорязва ме като с нож мисълта... Ами сега... Хуквам обратно (забравих да спомена, че съм миньонче и обичах да ходя на високи, ама високи, ви казвам, токове), та хуквам колкото ми е възможно бързо... Стигам до перона и... О, ужас!... Влакът тъкмо бавно тръгва... затичвам се като хала след него, кво да се прави, важни бяха документите... Нямах време да премислям ситуацията... От последния вагон се показва главата на слисан кондуктор и как няма да е, като ме вижда как тичам след влака и се опитвам да се вкопча в него и да се метна вътре... Подава ми ръка човека и в движение ме пита... "Момиче, добре ли сте, какво, по дяволите, правите"... Аз пусто няма как да му обясня... ченето, ченето... пусти късмет! Само муча и издавам някакви нечленоразделни звуци... хуквам по купетата, търся моето... и о, щастие! Там е важната чанта с документи! Там е и... едно познато лице... мъча се да си спомня! Да, това е вестникарката, продава вестници на будка, близо до вкъщи, приятелка на майка ми! Почна да ми обяснява как тъкмо се канила да провери на кого е забравената чанта... Представете си как вижда лицето ми на личната ми карта... прибира документите и ги връща на майка ми, която си купува вестник на другия ден... е, да, ама не... късмет! Аз нали догоних влака... То хубаво, но сега идва по-гадната част, трябва да сляза!
Луда съм, ще се метна от влака, хич не ми дреме... Тръгвам, отварям вратата и някой ме дръпва за рамото! Кондукторът, онзи същият, който преди миг ми подаде ръка да се кача... "Къде, бе момиче... ти не си наред!?!?..." - казва ми той, не го виня - и аз щях да си го помисля на негово място!...
Нямам избор, другата спирка е далече, не знам и с какво мога да се върна обратно... не мога и да говоря... пълен ужас...
Дръпвам се от ръката му, категорична в решението си за скок и виждам как погледът му се спуска по краката ми надолу към обувките... Физиономията му бе повече от слисана... "Ама, как с тези обувки, бе моме... Не, ти си луда"... Разбирам го човека!
Казва ми... "Клякай долу, изтласкай краката напред и свий колена, приземи се здраво, запази равновесие... Боже, ти си луда! Ще се пребиеш"... А аз, с овчо мълчание, го гледам, ама слушам... Скочих, както ми каза. Бог да го поживи, прав беше човекът... Стана скок за чудо и приказ, поне останах здрава и не счупих крака... само токчетата заминаха в небитието...
Не бях се чувствала отдавна толкова дива, свободна и щастлива... Лудичка съм си... но се почувствах свободна и лека като птица... Избухнах в неистов смях. Изпълни ме чувство на невероятна еуфория... Добре, че влакът не беше се отдалечил много от нашата гара. Тръгнах леви-леви по релсата... и у дома... Бях забравила и за ченето, и за двойката от изпита... А да ви кажа... и до ден днешен токчета не слагам!!!
© Деси Инджева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Честно казано в началото се настроих за романтично познанство във влак...класика, но ти ме изненада...Дус, прекрасна си
)))))) -
Нено, благодаря!
....., ама чак Джеки Чан....хехехе, ласкаеш ме! -
Хаха, Етчи, то на лудите каскадьори им те требват...
-
Увлекателно Деси, много даже.
Бе то направо екшън сцени, при това без дублиращи каскадьори.
Браво.
Поздрав и усмивка. -
Хаха, Петинка, майтапчийка такава!
-
Ех, мацко, ти нали знаеш коя е следващата "спирка" след нашата гара?
Ми таман де... с каруца можеше да се прибереш, с братята роми...
И щеше да е направо екшън! -
Светле, мила, радвам се че съм ти вдъхнала спокойствие!!Може и да пробваш, но не гарантирам за успешен изход от ситуацията.... Поздрав, мила!
-
Аз мислех, че съм луда, но сега се поуспокоих. Дали да не опитам да скоча от влак, но колко сантиметра да са токчетата не знам.Ще пробвам първо с десет, става ли?
-
Много хубав разказ,мила!Поздравления!
-
Дари, как ще пропуснеш такъв колорит, да се повозиш на влак!....хихи, хвърляй токчетата и на влака, я виж какви неща може да те споходят......Както ми казваше една приятелка, ...."По-луди и смахнати от поетите не познавам".....Е, викам си права е! Няма да и противореча,я...
-
Благодаря, Доли! Той, човека нямаше избор, беше пред свършен факт, пък и с лудетина като мен, на глава излиза ли се?!?.....
-
Леле, Деси, ти ясно, ама и човека да вкараш в беля... Много хубаво разказваш
-
Мерси, Креми!
-
Много ме развесели, тази ти историйка!
хехехех*
Супер си! -
Ице, вЕрвай ми, забравих всички болки, адреналина ми бе на мах!!! Понякога е прекрасно да се вършат лудории!
-
Хареса ми историята ти, Деси!!! Поне като скочи, мина ли ти болката в зъбите? Поздрави!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
