Представете си каква бъркотия щеше да настъпи, ако всеки получаваше каквото иска

- Май обичам принца, а! – гледаше ме и не разбирах закачка ли се таи в гласа ù, или в галещите слуха ми нотки има доза истина. И, да, приятно ми беше да го чувам и се надувах, че се случи точно на мен. Аз не съм никакъв принц, а прост строителен работник, при това - стокилограмово прасе. А тя – красавица! Още като влезе в болничната ми стая, оня слънчев лъч, който ме разбуждаше от няколко минути, скочи от лицето ми, посрещна я и веднага се лепна на тънкия ù като на врабец прасец. После пропълзя нагоре, нагоре по бедрото, докато стигна гънката на престилката, която за радост на очите беше доста над  коляното, поколеба се за миг и се шмугна (безсрамникът му!) под подгъва. Тя, естествено, се направи че нищо не е забелязала, но не можеше чувствена жена като нея, да не усети лекия допир на пръстите му – па макар и от златен прашец, върху нежната си кожа. Че е красива, съдех най-вече по краката ù, защото само тях можех да видя. Много по-късно, когато размотаха бинтовете от лицето ми, я огледах. Оказа се най-обикновено момиче, двайсетина години по-младо от мен, с къса рядка косица, боядисана в червено, дълго тънко вратле и крехки, като от китайски порцелан пръстчета на ръцете. За да ми оправи възглавницата, се навеждаше, деколтето ù се разтваряше като прочитна книга и зървах за миг малката ù стегната гръд, в основата на която се забелязваше неголям йероглиф – началото или края на някакво послание, криещо се и завършващо вероятно по-надолу - между кръста и началото на подребрието ù. Усетила, че ми се замъглява съзнанието, тя рязко се изправяше, придърпваше реверите на престилката си, и преди да възроптая, уж за нещо излизаше от стаята, оставяйки ме потънал в дълбок размисъл.

Инак, бях си я харесал много преди това. Още на скелето, където висях десетина минути за ужас на колегите и преминаващото отдолу гражданство. Тръбата се откачи в горния си край, наклони се и... така си остана – здраво застопорена отдолу, превита почти на две от тежестта ми и люшкаща се като стрела на кулокран в бурно време. Под нея аз, като състезател по овчарски скок - в момент на неуспешен опит за преодоляване на  гравитацията. Миг, запечатан на кадър, чиято продължителност се молех да продължи колкото се може по-дълго. А ме теглеше – ах, как ме теглеше земята, на някакви си десетина метра под мен... Другите се разтичаха, махаха всичко с остри ръбове, на което мога да се набуча, някой се сети да потърси платнище в което да скоча, шефът въртеше на пожарната, а една жена припадна, та заради нея се сетиха да повикат линейка. И когато това късокосо дълговратлесто създание спря с мотора си до линейката, първо видях очите ù. И ми се сториха сини, прекрасно сини. Може би защото бяха единственото цветно нещо в сивата гледка от птичи поглед. Изобщо не се сетих да го отдам на факта, че са такива, защото гледа нагоре, към небето, под което аз отчаяно се мъчех да изкопча още малко животец. И както си висях там и се хилех на целия свят, за да не мисля колко грозно ще изглеждам долу размазан, ù подвикнах:

- Здравей, принцесо! Това ли ти е каляската?

После... После се пуснах, защото...

Не знам! В болницата пред докторите се правех на велик и сред изпотрошените кости и премазана плът чух гласът ми да разправя: „Омръзна ми да вися сам горе, в нищото, какво толкова, позакърпете ме и да се връщам на работа, че...” Те кимаха разбиращо, вкарваха ме и изкарваха от скенера, не знам той ли не беше в ред, аз ли, но се повтори няколко пъти, после операционни, скърцащи колички, санитари и най-накрая покой в болничната стая. Лежах надрусан с болкоуспокоителни и си мислех, че не бях чак толкова отмалял, ръцете все още ме слушаха и макар че желязната тръба на скелето съвсем не беше най-желаното нещо, което ми се искаше да държа на умиране, можех още да си повися. Ако не беше се засмяла. Само тя се засмя, докато останалите примираха от ужас. Не знам тогава ли се влюбих в нея, или след това, когато започна да идва на свиждане. И какво по-хубаво за инвалид с екстензии, лежащ в гипсово корито от момента, в който стените на стаята спират бесния си бяг, таванът застава на мястото си, а тя влиза лъчезарна и усмихната. Облечена е в бяла престилка, с касинка на главата. И внасяше със себе си небето в огромните си, наситеносини очи, сякаш го бе запечатала в тях за мен. Да усещам присъствието ù,  докато ме хранеше с лъжичка, сменяше каналите на телевизора или просто дърдореше, беше върховно удоволствие. Тогава сякаш и въздухът в помещението, просмукано от вонята на безсолна манджа, неизхвърлени уринатори и престояли цветя, се освежаваше. Вдишвах до премала аромата на чистото ù тяло, млада плът и двутактов бензин и се стараех да не мисля за оня момент, в който трябваше да си тръгне. А когато той все пак настъпеше, тя се навеждаше, целуваше ме по челото – плахо, като да извършваше свещенодействие, след което тихо излизаше. И ми се искаше тогава да заспя, за да запазя под клепките си миговете на присъствието ù до следващото, като лек срещу  самотата.

- Ти ангел ли си? – помня, я попитах първия път, в който отворих очи.

- Не – усмихна ми се. – Ангелите си заминаха и те оставиха в мои ръце, но ако не си послушен, казаха, че ще се върнат.

И аз бях послушен. Когато махнаха гипса, ме разхождаше с инвалидна количка из двора, криехме се от погледите по алеите, зад някой храст, и се целувахме. Беше хубаво като в безпаметен сън и крадях тия моменти, запечатвах ги в съзнанието си,  от страх, че все някога, колкото и да не искам, ще трябва да се пробудя и тогава щеше да ми се наложи да ровя из него и да си ги преповтарям. И колкото бях благодарен на съдбата, че паднах точно в нейните крака, толкова се страхувах от деня, в който щяха да ме изритат от тук напълно здрав, защото не бях сигурен какво ще последва нататък – не знаех нищо за нея, не разпитвах, а и тя не говореше за себе си. И ето, че една сутрин това стана.

- Утре те изписваме – тържествено обяви лекуващият, а мен сякаш ме попариха с вряла вода. – Ти си истински късметлия, след оня полет. Три месеца физиотерапия и ще можеш да се върнеш на работа!

Би трябвало да съм радостен,  а се чувствах  ограбен. Когато вечерта тя дойде, бързо се досети по оклюмалият ми вид, че нещо не е наред:

- Добре ли си? Какво има? Как се чувстваш?

- Като в приказките – излъгах я, а преглъщах горчилка. Но да излъжеш феята на приказките, не е лесно. Тя взе картона ми от леглото и прочете. И видях най-странната  метаморфозата на женската ù същност. Очите ù се уголемиха, от небесносини станаха черни и гневни, и усетих какво е от рая да попаднеш в ада. За пръв път я виждах такава.

- Кога смяташе да ми кажеш – ядосана ми се нахвърли. – Или щеше да се измъкнеш през задния вход, без да разбера?

Втурна се към вратата, превъртя ключа, върна се и скочи върху мен. Раздялата ни настигна внезапно, като неочакван изстрел, след който умираш, но нашата смърт продължи цяла нощ в болничното легло -  в него хиляди пъти се извисявахме до небосвода и после се сбогувахме негласно, притиснати в горещите си обятия. Тя беше тържествено-всеотдайна, мълчаливо-тръпнеща, изтощително-ласкава.  

Не помня кога сме заспали. Сутринта надникна през прозореца и ме пробуди шум на течаща вода. Бях сам в леглото. Отворих очи и видях хора в стаята. Някаква жена миеше нещо на мивката, а две хлапета чинно стояха на столове от двете ми страни.

Интересно защо днес птиците в парка така се бяха умълчали.

- Ах! – зърна ме в огледалото и в коритото звънна счупено. – Боже!... Той се събуди!... Докторе! Докторе! –  писна и хукна навън непознатата. Сигурно са объркали стаята хората, помислих си и се опитах да стана. И тогава забелязах, че съм прикачен на системи към някаква апаратура с огромен дисплей, мигат разни лампички и гъгне някакво: „Тит - тийт... Тит - тийт”  Хлапетата изцъклиха очи насреща ми, момиченцето се разрева, а момченцето си глътна дъвката. Вратата излетя от пантите, втурнаха се докторът и две сестри, а след тях, бършейки сълзи хлипаше непознатата.

- Щастливец! – провикна се бодро мъжът в бяло и сложи ръка на китката ми. – Я да видим пулса!... Чудесно, момко! Добре дошъл отново сред нас!

Гледах ги като треснат! Сестрите се суетяха, свика се спешен консулт от професори, ревяха вече и двете деца, а непознатата зачервена кършеше пръсти и мънкаше:

- Господ здраве да му дава на тоя доктор! От мъртвите те върна!

Не разпитвах, но се досещах, че всъщност това не са непознати, а най-близките ми, но в главата ми беше объркано, не се връзваха досегашните ми преживявания, с това днес.

- Три месеца беше в кома – бърбореше жена ми ( защото кой друг така би ме посрещнал от оня свят!?), не даваха големи надежди, но аз вярвах. И те, мили мамини рожби!... Ваня, Веско, елате да прегърнете баща си!

След още седмица ме изписаха. Жена ми буташе количката, децата щъпукаха около нас, а на изхода ни чакаше ладата на тъста. Историята би могла да свърши и тук с поуката, че любовта и надеждата, вярата и молитвите на любящото семейство са ме върнали към живота. Бе ми даден втори шанс – да се радвам на децата си, да се грижа за тях и да ги възпитавам в добродетели.

За привиденията по време на комата, разбира се, на никого не казах. Едно, че нямаше смисъл и второ, че... изобщо нямаше смисъл. Ако цветните еротични сънища бяха част от терапията ми, можех да го приема като огромен напредък на медицината. Смущаващото беше, че нещо се бе загубило, за сметка на друго. Всичко, което ще напиша по-надолу е излишно, но имам още малко място на листа и далеч нямам претенции да поучавам някого. Убедих се, че да вярваш в истината понякога може да е също толкова болезнено, колкото когато я разбереш. Ако все пак искаш да вярваш в нея, бъди готов да я изстрадаш. И си мисля, че хората понякога имат нужда от фантазии, за да понасят по-лесно живота.

Но как всъщност завърши всичко?

Тъкмо излизахме, когато пред сградата спря линейка. От нея вадеха пациент, санитари и парамедици крещяха един през друг:

- Какво носите?

- Пострадал при катастрофа. Счупване на крайниците и охлузни рани по тялото. В шок е, неконтактен.

- Кръвно налягане?

- Осемдесет на шейсет и пада.

- Сатурация?

В тоя момент избуча мотор и спря до носилката. От него слезе жена в кожен гащеризон, свали шлема и се видяха късо подстригани, яркочервени коси. Надвеси се над ранения и го хвана за китката. Изведнъж той отвори очи и запита:

- Ти ангел ли си?

Румен Романов

18.05.2010