Напоследък се замислях за природата.
Обожавам я и ако можех да живея там, в малка сгушена къщурка сред гората,
сигурно щях да съм много по-щастлива. Там сякаш се чува едно туптящо сърце,
сърцето на земята. Най-смислените моменти, като да си сгушен в нечии прегръдки,
отпуснал глава на гърдите, чувайки туптящото сърце, което се вълнува, несравним
момент.
Към природата се връщам,
поляните с цветя и слънцето над тях,
пърхащите пеперуди, които кацаха от цвят на цвят.
Дали не беше пеперуда, превръщаща се в нещо друго.
Цветята са красиви, когато са в земята, но щом прекършиш крехкото стебло и вземеш ги в ръка, не могъл да се въздържиш от порива да ги имаш, те започват да вехнат.
Дали някое цвете е искало да бъде откъснато.
Едва ли, но цветята са крехки и слаби, невъзможно бе да се спасят.
А после, слагаш ги във ваза, радваш им се малко. А те свеждат глави, след някой друг ден пожълтяват и увяхват. Казваш си наум, на тези цветя им е време да заминават на боклука. И какво от това, те са само цветя и ги забравяш.
Но дори останали в земята, дали ще се спасят от идващата буря?
Кой ще оцелее, дървото или цветята? Да, цветята са на ниско но и много по-слаби.
Зависи само от вятъра, колко силен е той и колко перфектна е бурята.
Коя е тя, перфектната буря? Силната или слаба.
Вятърът, това природно явление, което е толкова непостоянно. Аз ли бях това?
Веднъж вятърът се запъти към едно дърво, спря се точно пред него, реши да го огледа, преди да навлезе, направи обиколка, стори му се голямо и си помисли, ще мога дълго да бродя из това дърво, а и листата му бяха така наситено зелени, че той се изкуши, шмугна се в него. Навлизаше бавно и проникваше в цялата му същност, искаше да погали всяко листо, да се закачи на всеки клон, и дори и да попаднеше на някой остър, това щеше да е сладка болка, нямаше перфектни дървета. Но за това сякаш си струваше да остане цяла вечност. Но дали можеше? И дали дървото искаше вятъра в себе си?
И дори и да не можеше, и дори дървото да не искаше, вятърът взе нещо от него и го сложи надълбоко в себе си, за да се запази.
Дали вятърът тъжеше? Несъмнено. Дали беше гневен? Не мисля.
Не духаше със всички сили срещу това дърво, за да го събори, както следва да е, гневът със нищо нямаше да помогне, а и силите му бяха само на летен полъх.
Влезе във това дърво силен вятър, но част от него остана там и излезе слаб, почти незабелязан. И, разбира се, ако искаше възмездие за причинените щети, сигурно щеше да го постигне. Но тази битка не беше за него, любовта го караше да е слаб, а той умее да обича. Може би дори не беше вятър.
© Аз Todos los derechos reservados