ПРИТЧА ЗА ИСТИНАТА

Кралят на едно далечно кралство решил да си назначи придворен гадател, но се затруднявал с каква задача да намери най-достойния кандидат. Всякакви идеи минавали през главата му, но нито една от тях не била достатъчно трудна или непосилна за разгадаване. Един ден след прибирането на житото, кралят отишъл да инспектира кралските хамбари. Именно тогава, загледан в грамадата пред него, му хрумнала гениална идея. Скъсал от ръкава на пелерината си златно мънисто, голямо колкото житено зърно, огледал се и го захвърлил в другия край на огромната купчина.

Седмица по-късно кралските глашатаи препуснали към всички краища на кралството. Оповестили те на всеослушание за приумицата на господаря, да си назначи придворен гадател, а всеки, който мислел, че има свръхестествени способности, да заповядал на тринайстия ден от идния месец в двореца.

В уречения ден, кралят се появил пред събраното множество и казал: „Задачата ми за вас е проста. Преди време загубих нещо, на което много държа, а този от вас, който ми каже какво е и къде е, ще направя мой придворен гадател.“ След това се оттеглил в тронната зала, седнал удобно и дал начало на изслушването на кандидат-мистиците.

А те се появявали един след друг, с всевъзможни предположения кое от кое по-налудничави. Отначало кралят се забавлявал, но когато слънцето изминало половината от пътя си, усмивката изчезнала от лицето му. На нейно място застанала апатията, след нея пък лекото раздразнение, докато накрая в момента, когато луната излязла със стадото си, краля дал воля на гнева си, а това не предвещавало нищо добро.

„ Загубих целия си ден в слушане на глупости – казал кралят – за кучета, птички, корони и пръстени, които се намирали на дъното на океана, на върха на планината, в рая или пък в ада. Изморих се!“

Но се оказало, че останали още двама кандидат-мистици, старец и добре облечен млад мъж. Владетелят се съгласил да ги изслуша при едно условие: „Ако се провалите, ще заплатите с живота си – заплашително изсъскал кралят – Говорете!“

Свалил шапката си старецът и пристъпил напред: „Това, което си загубил, господарю, ще намериш сам, и то след пет години. А какво е? Ще кажа само, че ти не държиш на него, защото го имаш в изобилие.“

„Предупредих те, старче – отронил кралят и направил знак на стражата – Отсечете му главата!“

„Пощадете го – извикал младият мъж и се хвърлил в краката на владетеля – Аз ще ви кажа. Загубили сте златно мънисто и то се намира в блюдото пред вас. В рибата, която вашият готвач ви е приготвил за вечеря.“ Кралят вземал нож и разрязал рибата, а отвътре заблестяло златното мънисто.

„Но как е възможно? – едва промълвил господарят на кралството – Как разбра, че е тук?

„Преди месец сънувах пророчески сън, Ваше величество. Сънувах как една мишка влиза в един хамбар, там тя си хапна житце, но в бързината лапна и едно златно мънисто. После пробяга през полето и се скри в дупката си, но се чу конски тропот, който разтърси земята и мишката уплашена се показа. Тогава орел я сграбчи в ноктите си и я занесе в гнездото си, което се намираше на една скала, надвесена над потока. Малките орлета се сбиха за улова и така мънистото падна в потока, Докато падаше към дъното, една любопитна риба го глътна. Днес аз улових тази риба и я дадох на вашия готвач.“

Така младият мъж станал придворен гадател, а старецът запазил живота си. След пет години кралството било сполетяно от голяма суша. Запасите от жито застрашително намалели и кралят лично отишъл да провери как стоят нещата. Всички хамбари били празни, с изключени на един, в който все още имало купчинка с големината на човешки бой. Загребал владетелят една шепа жито и когато разтворил пръстите си, за да се изнижат зърната, нещо проблеснало. Златното мънисто, което изхвърлил тук преди пет години, сега блещукало в ръката му.

Още не слязъл от коня си наредил да повикат придворния гадател. Седнал на трона си и хвърлил пред слисания млад мъж една кожена кесия. „Отвори я и ми разкажи всичко – заповядал кралят“. С треперещи ръце гадателят изсипал съдържанието на кесията и съзрял златното мънисто. Гърлото му пресъхнало, а краката му се подкосили.

„Преди Ваше величество да ме направи придворен гадател, аз имах малка кръчмичка. Една вечер при мен пристигна едно момче, хапна и пийна и заразказва, че работило като чирак при кралския готвач. Колкото повече вино пиеше, толкова повече му се развързваше езика. И тогава разказа, как една вечер, докато раздигало масата в тронната зала, дочуло Ваше величество да казва на първия си съветник, че е скъсал златно мънисто от туниката си и го захвърлил в грамадата с жито. Глашатаите Ви вече бяха обявили, че ще назначите придворен гадател, и за мен това бе шанс да се ползвам с вашата благосклонност. Дадох на чирака една кесия с жълтици, за да се промъкне в покоите ви и да скъса от туниката ви златно мънисто. После измислих пророческия сън, за да ви впечатля със свръхестествените си способности. Купих риба от пазара, натиках в устата и златното мънисто и я дадох на чирака. После всичко ви е известно...“

„А стареца, защо спаси живота му? - попита кралят“

„Когато наближи нашият ред, старецът се обърна към мен и ми каза: „Е, момко, ти ще си придворният гадател. Ще сбъднеш мечтата си, но без да съзнаваш, че ще получиш незаменим дар. Ако днес спасиш живота ми, след пет години аз ще направя същото с твоя. И тогава ще разбереш подаръка на съдбата.“

„И какъв е той? - попита кралят.“

„Истината, кралю, винаги излиза наяве. Колкото

и да се опитваш да я скриеш, където и да я заровиш, един ден тя ще се появи в целия си блясък.“