Беше гореща лятна вечер. Петър се прибра от работа. Чувстваше се неспокоен. Раздразнителността му не оставане незабелязана от неговите близки. Младият мъж влезе в кухнята, видя баща си, който беше седнал на диванчето, но не го поздрави. Обърна се и тъкмо беше стигнал до вратата, когато чу гласа на своя татко:
-Добър вечер, Петьо!
Петър погледна към възрастния родител и кимна с глава.
- Седни де, спри се за малко - каза баща му. - кажи, какво се случва, защо си толкова нервен. Не ни обръщаш внимание. Не бутваш нищичко вкъщи, сякаш си на хотел, само се къпеш, ядеш и спиш. И ние сме хора, нали?
- Стига, татко! - отговори Петър. - имам си проблеми. Гледай сега, всеки ден вали, не мога да ида за риба. За море пък нямам никакъв шанс, парите ми не стигат, ниой не ми помага. На другите все ще им дадат някой лев, а на мен, никой. 
Баща му наведе глава и тихо каза:
-Ние, моето момче, не можем да ти помагаме. Ето виждаш, двамата с майка ти сме пенсионери, а тя, горката с нейната болест, кажи ми, как да ти помогнем. Не си мисли, че не искаме и ти да си като другите, да си разполагаш с парички. За утре нали не си забравил, трябва да заведеш майка си в болницата. Тя сега спи, но ще я събудим след малко, да видим дали ще иска да хапне нещо.
Петър отиде в стаята си, преоблече се, надникна в спалнята и видя, как ръката на болната жена от лицето й бързо се спусна под завивката. Младият мъж за миг се запита, дали пък не криеше сълзите си. Дали търпеше болките и не казваше на никой, колко боли. Бащата отиде при съпругата си и каза:
-Хайде, Ваня, виж какво съм ти приготвил. Любимите ти картофени кюфтенца, сиренце.
Той не можа да продължи. Сякаш буца беше спряла пътя на гласа му. Болната жена кимна, не пожела да се храни. Петър прегърна баща си и двамата излязоха от спалнята. Отидоха в кухнята. Седнаха на диванчето. Колко живот имаше в тази къща само преди година. Весели гласове, смях, понякога мърморене, друг път скандал, но се чувстваше как кипеше от чувства и емоции. Баща и син седяха един до друг и мълчаха. След като вечеряха, всеки се прибра в стаята си. Всеки с проблемите си, с мечтите си, с мисълта за угасващия живот на най-близкия човек. 
На сутринта, Петър се беше събудил рано. Изпи си кафето. Събуди майка си, помогна й да се облече. Тя вървеше, но бавно. Подпираше се на стените. Чувстваше немощ и слабост. След като се раздвижи, вече стъпваше по-уверено. Петър се спъна в прага на вратата и извика:
-Как сте ги правили тези прагове едно време значи, човек ще се осакати.
Майка му наведе глава и прошепна:
-Петьо, не съм виновна, че съм болна, мамо. 
-Нищо не съм казал - с чувства за вина отговори синът й.
Те излязоха от къщата и тръгнаха за гарата. Когато стигнаха, Петър погледна към големия часовник и видя, че до влака имат още 20 минути. Купи билети и хвана майка си за ръката. Отидоха до перона. Влакът беше спрял на коловоза. Те се качиха и не след дълго композицията потегли. 
Майка и син бяха седнали един срещу друг. Гледаха през прозореца. Всеки от тях виждаше по различен начин и къщичките и дърветата. И полето, и реките. За младия мъж, това бяха скучен пейзаж на изморителната жега. Сухи храсти, пожълтяла трева, къщи с изпопадала мазилка, с разкривени покриви. Хората бяха със стари работни дрехи, всеки хванал се в грубата селска работа.
А за болната жена, всяко дръвче беше живот. Всяка къща бе дом. Всеки човек - безценен дар от Господ.
След едночасово пътуване, те слязоха на железопътната гара в големия град. Петър погледна майка си, тя му се усмихна, усмихна се и той. Видя такси, махна му с ръка. Колата спря и приюти своите пътници. Слязоха пред голяма сграда, която респектираше със своята височина и многото прозорци. Влязоха в малко коридорче. Стигнаха до малка будка, в която стоеше жена в бяла манта. Наредиха се на опашката. След няколко минути, документите на болната жена бяха проверени и любезната служителка я насочи към кабинетите, през които трябваше да мине.
Петър придържаше майка си, която въпреки състоянието си се усмихваше и оглеждаше всеки ъгъл в невзрачния коридор. Стигнаха до първия кабинет. Младият мъж посочи на своята майка пейката, но тя отказа да седне. Имаше трима човека преди нея. Двама старци бяха седнали отсреща. Единият бе много слаб. Мъчеше. Беше навел глава, а синът му го гледаше жално. Другият възрастен мъж говореше и се смееше:
-Пък вчера моята жена такъв боб ми беше сготвила, че три чинии изядох ей така, както ме гледаш. Че и третата не ми стигна, чак ме гълча бабата.
Слабият старец не помръдваше. Той бе вглъбен в своите мисли. Погледна към сина си и отново наведе глава. Петър се обърна към майка си, а тя му каза:
-Не се учудвай, Петьо, онкология е все пак. Човек идва тук, когато вече лечение няма, но надеждата, че поне няма да има болки и че ще поживее поне още малко, го води тук. Ето, единият старец, гледаш го весел, но и той е болен, виждаш ли как дава кураж на слабичкия, но...
Болната жена влезе в кабинета. Петър чакаше отвън. Времето вървеше бавно. В коридора имаше много хора. Всеки от тях с папка в ръка се бе запътил към своята надежда. Младият мъж наблюдаваше реакциите на тези хора. Някои от тях бяха с придружители, а други сами. Поздравяваха се, дори да не се познаваха. Усмивки, но някак такива, със съжаление, че не са се усмихвали, докато са били здрави. Петър се обърна наляво и видя млада двойка, които стояха прави пред лекарски кабинет. Мъжът беше прегърнал жената, а тя плачеше. Той галеше косата й. Говореше й. Тя го поглеждаше за миг, сякаш се успокояваше в очите му и отново тръгваха сълзи по красивото й лице. Възрастна жена заговори младото семейство, но бързо разбра, че точно този момент, те искаха да бъдат сами. Сами, само двамата, с техния си живот, заобиколени от толкова много нещастни хора. 
Вратата на кабинета се отвори, майка му бавно излизаше от него. Докато затваряше вратата, Петър видя лекаря, който стоеше прав. Изражението на доктора беше студено, очакваше следващия си пациент.
-Мамо! - каза Петър. - виждаш ли тези хора, младите, жената, която сега влиза? Знаеш ли колко време стоях прегърнати?
-Така е, сине, така е, майко. Когато се разболее човек и чуе диагнозата, целият свят се срива за секунди и както е бил щастлив или все недоволен, като теб, така изведнъж започва да мисли за съвсем други неща. За щастието от една толкова обикновена прегръдка. За подадената ръка. За слънцето, което е привилегия да те топли всеки ден и да виждаш лъчите му. За това, да имаш щастието да спиш в дома си и да си покрай близките си хора, които обичаш.
Майка и син излязоха от болницата. Тя дори не каза какво са говорили с доктора. Хвана под ръка сина си и тръгнаха по пътя към гарата. Нямаше сили за разходка в големия град. Влязоха в чакалнята. Младият мъж презавери билетите и тръгнаха към перона. Влакът беше спрял и чакаше своите пътници. Те се качиха и не след дълго локомотива изсвири пискливо и композицията потегли. И майка, и син отново мълчаха. Гледаха през прозорците, но този път и двамата виждаха, как дърветата, къщите и хората правеха света красив и във всеки миг се чувстваше това велико чудо живота.Петър погледна към майка си, наведе се към нея, взе ръката й в своята и я целуна.
-Мамо! - каза той. - Всеки човек трябва поне един път в годината да посещава такива места. Да види страданието на хората. Да е благодарен за това, че е здрав. Толкова болка, с неописуема надежда за глътка въздух. И сега разбирам, че моите проблеми, всъщност са детски хленч, пред мъката на тези хора. Колко силни са, нямам думи. И колко неблагодарен е човек, който иска да има всичко на света, без да цени най-обикновените, но истински неща.
Болната жена погледна сина си, избърса мъжката сълза и тихо каза:
-Така е, мамо.
И двамата нямаха сили да говорят, но в белите листи на очите им, с най-красивото мастило пишеше:
"ОБИЧАМ ТЕ!"

Явор Перфанов
01.08.2018
Г.Оряховица

:)