Втора глава
Целият ден бе дъждовен. Небето се стъмни още в четири часа и когато погледнах през прозореца в часа по история, за момент ми се стори, че това е последният ми час и че най-после ще мога да си тръгна. Но, уви, имах още цели два часа, а от историята оставаха още 20 минути, изпълнени от скучния глас на възрастната преподавателка. Най-накрая часът свърши и раздвижването на съучениците ми ме извади от полусъненото състояние, в което бях. Последните два часа минаха еднакво – всички бяха уморени и лигави, искаха да си вървят, някои дори избягаха. Аз като примерна ученичка си записвах всичко, което г-нът по биология ни издиктува, а после и в часа по химия бях една от малкото, които си записваха.
Беше петък вечер и моят клас свършваше най-късно – 19. 30. Когато г-нът по химия пусна класа, всички се стрелнаха навън – някои бързаха да си хванат автобуса, тъй като живееха доста далеч от училището, други бавно поеха надолу по стълбите, трети пък разговаряха за филма, който щяха да гледат след 30 минути ( на 20 минути от училището ни имаше мол) . Аз трябваше да отида до тоалетната, затова след като излязох от кабинет 403 на четвъртия етаж, тръгнах наляво към тоалетните. Докато вървях, чух как г-нът говореше с едно момче от класа за нещо, свързано с опити, които би трябвало да правим в час, но заради материалната ни база не ги правехме.
Тоалетните бяха в самия край на четвъртия етаж, в лявата част на дълъг коридор. Имаше отделна тоалетна за момичетата и отделна за момчетата, като пред вратите имаше старо каменно корито, което сега служеше за пейка на учениците. Минах покрай тоалетната на момчетата, чиято врата бе винаги отворена и заради това се виждаше една стълба, която явно водеше към покрива. Не можах да не се загледам в стълбата. Боже! Колко пъти си мислех да вляза и да се кача на покрива! Причините за това мое желание бяха две, но някак си и двете не ми бяха дали куража да се кача. Не знам защо три години, откакто съм в това училище, аз така и не успях да направя тези две крачки и да се кача на покрива...
След като излязох от тоалетната на момичетата, се загледах през прозореца, който се намираше вдясно от вратата към тоалетните – дъждът бе спрял и сега всичко навън изглеждаше чисто и тихо, пропито от тъмнината.
Не знам какво се случи с мен в онзи момент, наистина не мога да го обясня. Единственото, което знаех, е, че обмислям да се обадя на майка си.
- Здравей, мамо. - казах ù аз, след като извадих телефона си и я набрах.
- Здравей, миличка. Вкъщи ли си вече? - попита тя.
- Не, чак сега ми свърши часа. Исках да ти кажа, че батерията ми ще падне след малко и няма да мога да ти се обадя, докато не стигна вкъщи.
- О, добре, мила. Пази се и като се прибереш да ми се обадиш.
- Да, а ти не се притеснявай, нали знаеш колко задръствания има по това време.
- Да, да. Добре, мила, пази се.
- Да, мамо.
Затворих и след като изключих телефона си, тръгнах към мъжката тоалетна, но точно пред нея се спрях. ,,Ами ако някой дойде?! - помислих си аз. - Трябва да изчакаш всички да си тръгнат.’’ Седнах на "пейката" и се замислих. Сега в училището бяха портиерката и г-нът по химия, ако още не си е тръгнал. Портиерката питаше всички дали има още някой в класната стая и дали всички прозорци са затворени. Знаех това, защото няколко пъти бе попитала мен. Лошото е, че не знаех дали обикаля училището, преди да си тръгне и да го заключи. Бях седнала пред мъжката тоалетна и се загледах в стълбата. Помислих си колко много исках да отида горе. Сега всичко навън бе мокро и много исках да видя как мъжделивите светлини от уличните лампи се отразяват в локвите от дъжд. Бях в един такъв период, в който всичко ми изглеждаше романтично - сякаш всичко криеше своя блясък и във всяка една прашинка имаше нещо важно, нещо много красиво.
Огледах се наоколо и забелязах, че коридорът свети. Портиерката вероятно би видяла, че свети и бе се качила да изгаси светлината. ,,Дали аз да не изгася светлината?... Не, по-добре да не я гася, ами ако се качва нагоре и види, че светлината се изгасва? Ще си помисли, че има някой тук... Трябва да се скрия. ’’ Станах и без колебание влязох в тоалетната на момчетата. Знаех, че трябва да изчакам, докато съм напълно убедена, че съм сама, затова просто влязох по-навътре и се скрих, така че за да ме види някой, той трябва да влезе в тоалетната, а аз знаех, че ако портиерката ще ходи до тоалетна, то тя ще отиде в женската.
Часът вече наближаваше осем без петнадесет и се чудех кога ли ще си тръгне. Дали ще успея да разбера? Тъкмо реших да изляза и чух стъпки, всичко беше тихо и стъпките от токчета силно се откроиха.
- Ох, как мразя да се качвам до четвъртия етаж! Колко пъти съм им казвала да гасят лампите? - чух старата портиерка да си мъмри.
Трябва да призная, че се уплаших малко – не знам дали от мисълта, че може да ме види (въпреки че бях абсолютно сигурна, че няма как да ме види), или пък от мисълта, че щях да остана сама – заключена в училището! Боже, тази мисъл не бе дошла в ума ми досега! ,,Ще му мислиш за това после! - заповядах си аз. - Ти никога не довършваш нещата! Щом вече си стигнала до тук, няма да проваляш всичко!’’
Видях как светлината в коридора угасна и отново чух мърморенето на старата портиерка. Изчаках още няколко мига в тъмнината, защото исках да чуя звука от мотора на колата на портиерката. Когато го чух, за миг се вцепених, защото не знаех какво да правя. Огледах се наоколо и след минута осъзнах нещо – аз бях сама в училището! Аз бях сама и сега можех да се кача на покрива и да се насладя на гледката, на опияняващия нощен въздух и на чувството, че за един миг нощта ще ме погълне и поне за кратко светът около мен ще добие нов вид!
Направих няколко крачки и светнах лампите в тоалетната. Отидох до стълбата и след като свалих раницата си и я оставих до стълбата, се изкачих по нея.
© Цветелина Todos los derechos reservados