В малко, плоско шише, винаги си носеше хисарска вода. Пиеше, дъвчеше и вечно устата му не спираше да бъбри. Една вечер, скапан от умора, седнал в Чифтето и поискал ракия и мезе. Кръчмарят отговорил, че вече няма и всичко се е свършило. А Артин ядосан, продължил да иска. Кръчмарят отговорил същото. Тогава арменецът скочил,  приближил се до тезгяфа, грабнал ножа и пред очите на всички хванал лявото си ухо и го отрязал на половина.

- На теб мезе, хайван! Върви печеш! - и запратил кървавото парче месо върху главата на кръчмаря.

   От тогава носеше името Артин Артъку шото.

   Павлето продължи и стигна до фурната на Пападати. Шмугна се през вратата и застана пред тезгяфа.

-  Един бастун и едно топхане, баю Яне! Дай, че бързам за работа!

   Пападати взе в ръцете си двете хлебчета. Дъхава мъглица се стелеше над тях. Той леко ги прехвърли ту в едната, ту в другата си ръка и  ги подаде на момчето.

- Земи, Павле! Виж, на, още парат! Да ти са сладки! - рече той.

   Момчето пъхна в торбата си още горещите хлебчета и забърза.

   Беше четвъртък - пазарен ден. Най-оживеното място бе на площад Съединение. Преди освобождението пазара ставаше на Узун чаршъ. От моста на Марица до шадравана на улица Света гора. Към края на века го преместиха на новия площад, който се откри след  събарянето на останалите от турско време къщурки и полуразрушени джамии. 

   Павлето прекоси площад Съединение. Край него се мернаха няколко туркини, загърнати в черни фереджета, забулени с ашмаци, под които се виждаха само две блуждаещи очи. Наверно бяха от Куклет, Караагач, Устина или Марково. Носеха кошници със сливи, праскови, големи колкото палеца на ръката и шам-дуду   (големи, черни черници). Не бяха забравили и смокините.

   Преди хиляда и триста години Мохамед беше наредил  жените да крият лицата си от погледите на гяурите. Но забравил да каже как да гасят пламъка в очите им.

Следва.