Чана Пена често идеше при майка ù. А ква обич беше се появила между двете.  Виждаха ги вечер край огнището потаени, с искрящи очи. Но Гергана не можеше да се досети отде идеше всичко.
   Ето защо и Чапкан Ленче обичаше двете жени и със скрита болка жадуваше  и тя да бъде тяхна дружка, на която можеха да разчитат в тежки моменти. Искаше ù се да ги притисне до гърдите си и да изрече най-хубавите думи, които можеше да рече на човек, когото много обича. Тя се беше пристрастила към тях, кат оная буйна степ, която я привличаше да тръгне към нея и да запее с пълни гърди. Кой можеше да допусне, че таз жена, която никой не зачиташе в града, можеше да таи в гърдите си такава доброта, която караше и най-лошия човек да спре и цъкне с език. Защо людете виждаха само лошото, а хубавото сякаш отминаваха! Един миг и всичко биваше забравяно. Минаваше и заминаваше кат вятъра, който свисти в обора, където майката-хранителка беше  надвесила  своето тяло над рожбата си, за да  я накърми. Даваше му първото мляко, от което малкото животно поемаше първата глътка. Така беше устроен животът. Сега Чапкан Ленче тъгуваше за едно малко същество, което можеше да осмисли живота ù. Навремето направи грешка и сега тя плащаше за нея. Никога не беше виждала сина си. Беше дочула от един търговец, който случайно минал покрай Казанлък. Там беше го оставила, в къщата на Ташевите. Бил са изучил и станал голям челяк. Думаха, че людете го тачили зарад ума. Ах, как и се искаше само еднъж до го зърне и тогаш да склопи очи. Това не можеше да се купи с пари. То е един несметен извор, който осмисля  живота на майката  и кара сърцето да трепери, когато страда рожбата ù, или да се радва заедно с него. Това е лъч в тъмнината, в пустинята, който осветява пътя на този, който се загуби в нея. Така беше се замислила, че не усещаше погледите, които бяха се насочили към нея. Всички бяха насядали върху плюшени възглаве край софрата. Дори и баба Петра изпитваше скрита радост, която не можеше да бъде заменена с нищо. Малката Вяра беше онзи източник на радост, която караше вече поизносеното ù сърце да пръкне, а заедно с него и старите ù нозе да се изправят и да заподскачат под ритъма на някаква странна мелодия, която идеше от нежното, детско гласче. Какво можеше да се сравни с тая благодатна радост, която изпитваше човек от едно малко, невинно детско същество, което беше смисъла на един живот. Кой можеше да допусне, че в този миг старицата ще почувства някакво странно допиране до нещо, което тя самата не можеше да си обясни.  Нима малката Вяра я разнежи до тава неузнаваемост, че тя самата не можеше да намери място на ръцете си. Колко странен беше тоя живот! Като че ли вчера беше дете, което плачеше, за да му дадат всичко, което искаше. А майка ù, оная яка българка ù зашлевяваше такъв шамар, че детето надаваше гласче и огласяше полето. Това гласче по-късно помогна на малката Петра  да прерасне в едно виртуозно гласче, което караше людете да трепнат, когато запееше. Наслаждаваха се всички. А Рачо се влюби в нея зарад гласа ù. Зарад благостта в душата ù и зарад туй, което беше тя, самата. Когаш пееше, одаята сякаш се развеселяваше. Заиграваше под звуците на медения ù глас някакъв неразбираем танц, и караше коравото мъжко сърце  да потрепне.

Следва продължение