Месото в касапницата не беше много чисто. Носеха го от салханите на кон или магаре, с талига, а някой с кобилица на рамо. Мухите кацаха по него. Тук- там се виждаше и някоя смазана. Кметът беше издал заповед от 11 до 5 часа следобед месото да се поставя в шкафове, или да бъде загънато в чисто платно, но това беше частична мярка против замърсяването.
   Павлето продължи нагоре по калдъръма. Мина покрай къщата на доктор Рашко Петров. Беше на номер23. Сега имаше нов собственик. Той запази вътрешната уредба. Камината беше на мястото си. Голямата маса с извити крачета все още беше застлана с зелена, плюшена покривка, а над нея дантелено перде от чеиза на Харитина. Газената лампа с глобуса от син фосфор и тесни бели ивици, която подари на доктора един бей, който го беше излекувал от съклет, все още гореше. Миндерчето стоеше до камината, отрупано с възглавнички. На дюшемето беше просната дебела плъст, като ония, дето някога ги чукаха в тепавицата на Чепино помакините. На стената до кандилото стояха портретите на мъж и жена в плюшени рамки, а под тях атлас, изшит от червени и лилави вълнени конци. Тежките мебели бяха в другите стаи.
   Момчето спря пред къщата и се загледа. На плочата на външната страна пишеше: " ОТ 20 V / І до 10 / 22 Х 1878 година, тук е работило Временното руско централно управление, начело с императорский , росийский комисар в България, генерал адютант княз Дондуков - Корсаков, което изработило проекта на органическия устав (Основен закон за управление на Източна Румелия).
   За изготвянето му се знаеше, че участие са взели Й. Груев, д-р Ст. Чомаков, д-р Рашко Петров Чорапчиев от Копривщица, участвал в първата легия на Раковски в Белград през 1862 година. После завършил медицина във Виена и се установил като лекар в Пловдив. Бил голям приятел на перущинеца Петър Бонев и на Левски. Когато идвал в града Дяконът, често отсядал в тоя дом. В широките, полутъмни стаи на първия етаж, доктор Рашков се срещал с комитовските хора. Той починал през 1894 година във Виена, дето бил опериран от рак на гърлото. Погребан е в Пловдив. Жена му Харитина умряла преди това. Дъщеря му Величка, съпруга на министъра на войната по онова време генерал Никифоров, продала къщата с мебелировката на някой грък и се преселила в София.
   Да се чуди човек. Какви времена настанаха! Не се помни нищо за такива хора като доктор Рашков. Само една каменна плоча и толкоз. Минаваш и заминаваш. Ако се спреш, добре. Всичко се забравя. Дори и близките ни. Остават спомените, че е живял такъв човек. Човекът е като прашинката. Идва вятъра и тя отива нейде, без да се върне.